полуголо и като протягаше с безумен възторг белите си ръце, викаше с пронизителен глас:
— Днес е сватба, сватба, сватба! Нека да танцуваме, мили! Слушай хубавата музика! Ех, как светят лампите! Сватба, сватба, сватба!
А когато пламъците започнаха да обгръщат тялото й и да унищожават младия й живот, който е бил радост и гордост за родителите й, щастие и надежда за любящия я годеник, още се чуваше, заедно със сърцераздирателни писъци, злокобният вик: Сватба, сватба!
Един след друг замираха човешките писъци. Сега вече пламъците поглъщаха бледи, безкръвни трупове, които допреди няколко минути още бяха обиталища на човешки души. С трясък се строполиха гредите на покрива, големите полилеи се разбиха на хиляди парчета, като смачкаха всичко под себе си.
Около горящата постройка се намираше Париж, веселият, жизнерадостен Париж, с хиляди, стотици хиляди хора, които викаха, плачеха, кършеха ръце и искаха да помогнат, да спасят. Близките на ония, които радостни и пълни с живот бяха отишли на базара, ужасени се въртяха наоколо, правеха усилия да влязат в горящото здание, предлагаха стотици хиляди на оня, който би спасил от пламъците любимия им баща, майка, дъщеря, сестра или годеница.
Напразно! Всички, които още бяха вътре, бяха загубени.
Този ден парижкото общество се лиши от стотици видни граждани и от стотици хубави, умни и благодетелни жени, между които и Аленсонската херцогиня, сестрата на австрийската императрица Елисавета.
Да се върнем към началото на пожара, който, както знаем, започна от павилиона на Лучия Натузиус.
В момента, в който белокосият непознат със сатанинска злоба катурна спиртничето, чийто пламък причини цялото нещастие, Пикар хвана ужасената си годеница, вдигна я със силните си ръце над плота и като я измъкна от павилиона, я понесе из залата.
— След мен — извика той на приятелите си. — Вървете непосредствено след мен. Зола и вие, Матийо Драй-фус, вземете снаха си и я изведете навън. Затворете си устата, за да не дишате отровния дим. Аз знам изход, който навярно малцина знаят. Той е наблизо. Ако успеем да стигнем навреме, спасени сме! В него е единствената ми надежда.
С голяма мъка си пробиха път през навалицата и вече бяха на десетина крачки от вратата, към която се стремеше полковник Пикар, когато видяха насреща си двама души, въоръжени с дебели тояги. Тези хора не изглеждаха да са от ония, които се бореха, за да спасят собствения си живот. Напротив, те като че ли бяха застанали при изхода, за да пречат на търсещите спасение да излязат навън.
— За бога, махайте се от там! — извика им Зола. — Безумци, не виждате ли, че единственото ни спасение е през тази врата?
— Удряй, Леопарде! — извика Соления Жак. — Това са нашите хора, те не бива по никой начин да избягат от смъртта.
Един удар с тоягата по главата на Зола щеше насмалко да го повали, ако Матийо Драйфус не беше хванал злодея.
— Разбойници! — извика Пикар и се опита да извади от джоба си револвера, който носеше винаги, откакто знаеше, че го преследват подли неприятели. — Така ли? Значи, вие сте наети да ни убиете? Тогава ето ви куршум, ще излезем през вашите трупове.
Но преди още да успее да стреля, Соления Жак се хвърли отгоре му. Грамадният престъпник стовари коравия си като желязо юмрук върху главата на полковника и навярно щеше да му я разбие, ако шапката не беше смекчила удара. Пикар вдигна ръка, за да се запази, тъй като видя, че Соления Жак се готви за втори удар. В това време Лучия падна от рамото му и се свлече на земята. Нещастното момиче се опита да стане, но престъпникът със светкавична бързина я ритна с всичка сила в гърдите. Лучия рухна безжизнена.
— Убиец — извика Пикар, когото видът на простряната годеница го накара да полудее от гняв. — Убиец! Ще ми платиш с живота си.
Като лъв се спусна той върху Соления Жак, който не очакваше такова енергично нападение. Престъпникът се строполи като ударено от гръм дърво. Пикар беше обезумял от гняв, той го тъпчеше по гърдите, по лицето и го удряше с юмруци, щеше да го удуши, ако Зола и Матийо Драйфус не бяха го дръпнали.
— Пламъците, пламъците — извикаха те. — Съвсем близо са вече.
— Лучия, моята Лучия. Трябва да я спася, да я измъкна от пламъците, ако ще това да коства и главата ми…
Той се наведе към любимата си, прегърна я и понечи да я вдигне, но очите му с ужас се спряха върху едно студено, мъртвешко лице. Хубавите очи бяха ужасени, устата, която Пикар беше целувал с жарка любов, беше полуотворена, животът беше отлетял. Лучия Натузиус беше мъртва. Пикар извика и се изправи.
— Мъртва — извика той, — убита! Нова жертва! О, разбойници без съвест, кога ще изсъхнат вашите престъпни ръце?
Пламъците жадно се приближаваха до нещастния мъж. Той трябваше да се отдръпне, да бяга, за да не стане сам тяхна жертва. Зола го прегърна и се опита насила да го отведе.
— Оставете ме, оставете ме — простена Пикар, — защо ми е този живот, щом тя е мъртва! Не искам вече да живея…
— Трябва да живеете, приятелю — отговори бързо и убедително Зола, — искате ли да оставите неприятелите да тържествуват, че са премахнали най-опасния си противник?
— Благодаря ви за тези думи, Зола — изрече с мъка полковникът. — Имате право, трябва да живея, за да сразя неприятелите на Драйфус и на истината.
Той искаше да се наведе и да вдигне трупа на Лучия, поне него да спаси от пламъците, но и това не можа. Огнени вълни бяха обхванали вече убитата и превърнаха тялото, до скоро пълно с младост, сила и красота в страшна мъртва купчина.
Пикар, олюлявайки се, облегнат на Зола, излезе вече безпрепятствено през малката врата навън, където се намираха Матийо Драйфус и припадналата му снаха.
Щом Леопарда видя, че Соления Жак падна, той се оттегли и издебна момент да прибере трупа му. Изнесе на гръб наглед безжизнения си приятел. Щом Зола и Пикар излязоха от спасителната врата и вдъхнаха свеж въздух, зад гърба им се чу толкова силен трясък, като че ли хиляди топове бяха гръмнали изведнъж. Дървеното здание се беше сринало.
На ъгъла на една от близките улици, до площад „Лоасе“, стояха двама души в цивилно облекло. И те, както хиляди други, бяха привлечени от страшното зрелище на пожара и го наблюдаваха от известно разстояние. Това бяха полковник Анри и майор Естерхази.
— Днес вече ще бъдем свободни — прошепна Естерхази на приятеля си. — Нашите четирима най- големи неприятели ще загинат в пламъците. Допускате ли, Анри, някаква възможност да се спасят?
— Никаква — отговори категорично Анри. — Погрижих се за това. Ако Зола, Пикар, Матийо и Херманса бъдат пощадени от пламъците, те няма да избягат от ръцете на убийците. Ха, погледнете, майоре, какви огнени стълбове се издигат към небето, чухте ли виковете, които излизат от този кипящ котел? Стори ми се, че чух гласа на Зола, който може би и в този момент призовава истината…
— Нали и по време на процеса — поде Естерхази — той извика на съдиите, че във Франция трябвало да има повече светлина. Сега сигурно има достатъчно…
Двамата подлеци се изсмяха пред оная клада, в която загинаха стотици благородни души. Но изведнъж млъкнаха. Като вкаменени се загледаха в един файтон, който премина бавно край тях. В него седеше Матийо Драйфус и смъртнобледата, но вече дошла на себе си съпруга на капитан Драйфус. А срещу тях — Зола и Пикар.
Файтонът вървеше бавно. Само Пикар забеляза двамата подлеци и ги изгледа пронизващо.
— Жалко! — изръмжа Анри и тропна гневно с крак.
— Не успяхме. Хората ми не успяха да си свършат добре работата. Други загинаха, а ония, за които запалихме пожара, останаха живи.
— Но вие бяхте толкова сигурен, драги Анри — иронично отбеляза Естерхази. — Напразно станахте подпалвач и убиец. Моите сърдечни съболезнования за този неуспех.
Анри обърна ядосано гръб на черния майор и бързо се отдалечи. Той се качи на един файтон, каза на
