файтонджията адреса и потегли. Вкъщи го посрещна жена му.
— Сам ли си идваш? — попита тя. — Не си ли срещнал нашето момче? Не беше ли и ти при, откриването на благотворителния базар?
Анри изгледа жена си като луд.
— Къде е Клод? Къде е нашият син? Къде си изпратила момчето?
— Пратих го с гувернантката на откриването на базара — отговори нищо неподозиращата млада жена. Тя не знаеше за ужасния пожар, който потопи в траур цял Париж. — Мислех, че детето ще те намери там.
Анри нададе ужасен вик и се строполи върху едно кресло — беше станал убиец на собственото си дете. Младата жена гледаше учудено съпруга си.
— Анри — извика тя изведнъж обхваната от страшно предчувствие. — Анри, детето ми, нашето единствено дете…
— Е мъртво — простена нещастникът. — Мъртво, изгоряло.
Фернанда виждаше приближаването на страшната катастрофа, без да бъде в състояние да я предотврати. Тя разбираше, че ангелът на смъртта беше разперил своите черни крила над стотици невинни хора, а не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Намираше се в състояние на такава физическа отпадналост, че едва имаше сили да помръдне ръцете си или да извика. Беше сложила глава в полата на майка си и очакваше спокойно смъртта, която се приближаваше бързо.
Отвън се чуваха викове „пожар“ и отчаяни писъци. В ушите на двете жени, затворени в дървения павилион и предоставени на пламъците, кънтяха ужасяващи писъци.
— За Бога, какво значи това? — смая се госпожа Турвил, когато изведнъж празничната музика и радостната глъчка на тълпата се превърнаха в сърцераздирателни писъци на обезумели хора. — Викат „пожар“, Фернанда, дете мое. Сега чак те разбирам, ние сме загубени!
— Да, загубени сме, мила майко — опита се да бъде твърда Фернанда. — След няколко минути ще се отървем от всички земни мъки и ще застанем пред вечния съдия. Дано бъде милостив към нашите бедни души…
Горещината и димът от пожара проникнаха през всички цепнатини на леката дървена постройка и скоро двете жени се видяха обградени от облак жълтеникава мъгла.
Те не можеха вече да чуват собствените си думи, толкова силен беше шумът навън. Разбираха се само с погледи, с погледи, които издаваха смъртен ужас.
— Остави ме да умра, дете мое — помоли госпожа Турвил, като коленичи пред дъщеря си, — но ти се спаси. Ти трябва да живееш, още си толкова млада и си видяла живота само от неговата черна, мрачна страна. Потърси слънцето, Фернанда, слънцето!
И действително, в гърдите на Фернанда се събуди жажда за живот, смъртта я ужасяваше. Със сърцераздирателен вик се хвърли тя към дъсчената врата.
— Отворете, отворете! — извика пронизително. — Тук са заключени две жени и не могат да излязат! Не ни оставяйте да умрем! Милост! Съжалете ни, ние се задушаваме!
Нещастната Фернанда! Същият страх от смъртта, който свива твоето гърло, същото желание да избягнат страшната участ подлудява и ония стотици, които се блъскат, мачкат, бият, за да стигнат до изхода. Как искаш да чуят твоя глас, когато стотици гласове викат и молят Бога за спасение!
Но изведнъж някой заблъска вратата на павилиона и мъжки глас извика:
— Има ли някой тук? Не можете ли да излезете? Не се ли отваря вратата отвътре?
— Не, не — изхълца Фернанда, — о, господине, който и да сте, съжалете се над две беззащитни жени. Сигурно сте по-силен, може би ще успеете да изкъртите вратата.
— И аз почти се задушавам — отвърна мъжкият глас, — но все пак ако тук всички са полудели и сами тичат към смъртта, Херберт Франк е запазил присъствие на духа и няма да остави да загинат две жени, без поне да се е опитал да ги спаси.
Щракна ключ в бравата на вратата и лицето, което стоеше отвън, се опита да я отвори.
— Този ключ не подхожда, дявол да го вземе. Моите шперцове иначе са добри и винаги отварят вратите, но тъкмо сега… аз, този… да… сега… завъртя се… елате, бързайте!
Немският детектив беше отворил вратата и Фернанда олюлявайки се излезе насреща му.
— Какво виждам — удиви се Херберт Франк. — Вие сте младата госпожица, която заговорих в сладкарницата до милата ви майка. Тъкмо за вас съм дошъл в този ад. Господ ми е определил да ви стана спасител, бързо госпожице, ще ви изнеса на ръце.
Фернанда ужасена посочи майка си. Госпожа Турвил лежеше на пода и дори не правеше опит да стане и да бяга.
Херберт Франк се приближи до нея, наведе се и промълви:
— Бедно дете, майка ви е мъртва, помислете за собственото си спасение!
— Мъртва! — простена отчаяно Фернанда. — Майко, майко, защо ме напусна!
— Уплахата, ужасът са накарали сърцето на майка ви да спре — обясни Франк. — Моля ви се, госпожице, да не се бавим нито минута повече. Всяка секунда въздухът става все по-малко. Въпрос е дали ще успеем да се измъкнем двамата.
Но тъй като Фернанда още се колебаеше, снажният мъж я сграбчи в ръцете си, вдигна я и се спусна през тълпата към изхода. Скоро детективът разбра, че по този път няма да отиде далеч. Хората като море го обграждаха и му пречеха да се движи. Необходима беше цялата атлетическа сила на младия мъж, за да може да се измъкне и да стигне до стълба, която водеше към тавана на зданието, където в една малка стаичка имаше фотографско ателие. Ако и други знаеха за съществуването на тази стълба и това ателие, навярно мнозина щяха да се спасят, тъй като прозорците му нямаха решетки.
Херберт Франк разби с юмрук един голям прозорец и с всичка сила извика за помощ. В това време пожарната команда беше пристигнала. Макар и доблестните пожарникари да не бяха в състояние да проникнат в самото здание, за да спасят хората или вадят труповете, все пак те полагаха всички усилия да помогнат комуто могат.
Щом чуха вика на Херберт, веднага разпънаха едно одеяло и извикаха:
— Скачайте!
Херберт притисна Фернанда до себе си.
— Не се плашете! — прошепна й. — Ще скочим благополучно, а ако не успеем, поне ще умрем заедно!
Странно нещо! Когато немският детектив прегърна здраво момичето, за да се подготви за страшния скок, топла вълна нахлу в сърцето му и небесната искра, която преминава от едно тяло в друго, когато любовта прониква в сърцето на човека, докосна душата на немеца. Но това щастливо чувство трая само миг. Херберт се изправи до самия прозорец, погледна още веднъж небето и простиращия се под краката му Париж и скочи.
Двете тела се стрелнаха като камък надолу и паднаха в опънатото одеяло. Херберт веднага скочи на крака. Но Фернанда бе припаднала и немецът още веднъж трябваше да вдигне момичето, за да го занесе до един файтон. Той даде на файтонджията адреса на своята квартира, която се намираше на улица „Поасониер“, където държеше две елегантни стаи у едно елзаско семейство. Хазяйката му, госпожа Жирарден, извика учудено и изгледа съчувствено Фернанда, когато той внесе нещастното момиче в една от тези стаи и внимателно го сложи на леглото. Тогава Херберт се обърна към госпожа Жирарден:
— Госпожо, спасих това момиче от пламъците, които разрушиха дървения дворец, и затова ви моля да бдите над нея като майка. Обещавате ли ми?
Госпожа Жирарден просълзена стисна ръката на своя наемател.
— Още нещо — прибави Херберт Франк, — закълнете ми се, госпожо Жирарден, че няма никому да кажете, че това момиче се намира тук. Имам сериозни основания за тази молба.
— Заклевам ви се! — отвърна хазяйката.
След това се наведе над смъртнобледата Фернанда, погледна я и промълви:
— Струва ми се, господин Франк, че сте спасили от пожара най-хубавото, най-милото момиче в цял Париж!
Франк наведе глава. Той споделяше мнението на състрадателната си хазяйка.
