стане военен министър. И тъй, господин Анри, какво ще ми платите, ако ви дам възможност да си кажете със Зола една-две думи насаме, в някое усамотено ханче?
Анри започна да се разхожда с големи крачки из стаята. Изведнъж той се спря пред Председателя и му прошепна:
— Искате ли да обезвредим този враг на отечеството? Искате ли, когато настигнем Зола, да се погрижите той да не мине границата?
— С други думи вие питате, дали искам да убия Зола? — уточни престъпникът също тъй тихо, но въпреки това иронично. — Добре, полковник Анри, аз искам всичко и мога всичко, но и всичко си има своята цена.
— Пет хиляди франка? — попита въпросително Анри.
— Още толкова — отговори Председателя. — Десет хиляди франка, нито грош по-малко. Това е смешно ниска цена за живота на Зола.
Анри отиде при писалището си, извади банкнота и я подаде на Председателя.
— Ето ви капаро — каза той, — остатъка ще получите, като си свършите работата. А сега да помислим какво трябва да правим. Къде отиде Зола?
— Той пътува като скитник но шосето, което води от Париж за Сен Дени. Там навярно ще вземе влака, който за няколко часа ще го откара в Белгия! А там иди го гони!
— Значи, трябва да му попречим да мине границата! — разбра Анри в трескава възбуда. — Добре, Председателю. Да се приготвим и да тръгнем след него!
— Така както сме? — проточи Председателя. — Тогава сигурно ще претърпим фиаско. Дайте ми един час време и като се върна, ще ви донеса всичко, каквото ви е необходимо!
Председателя излезе и след по-малко от половин час се върна отново при Анри. Беше се преоблякъл в носия на селянин. Също такова облекло, състоящо се от черни кадифени панталони, червена жилетка и дълга дреха със златни копчета донесе и за Анри, който също трябваше да се преоблече в селските дрехи. Председателя му залепи и изкуствена черна брада.
— Да взема ли оръжие? — попита Анри.
— Аз имам всичко, каквото трябва — отвърна Председателя. — Оставете оръжието вкъщи.
Анри не забеляза злобния поглед, който светна в коварните зелени очи на престъпника.
— Вървете напред — нареди домакинът — и ме чакайте пред вратата. Ще изпълня съвета ви и няма да взема никакво оръжие. Ако не сполучим, ще бъде по-добре да не намерят у мен нищо.?
Председателя излезе от стаята, а Анри отиде при писалището, извади револвера от джоба си и сложи в него пет патрона.
— Глупако — изсмя се той, — наистина ли вярваш, че ще се хвана в примката ти? Може би искаш само да ме примамиш да изляза от града на самотното шосе, за да ми отмъстиш? Грешно си си направил сметката, приятелю!
Анри напусна дома си толкова тихо, че даже слугата не забеляза нищо. На писалището остави бележка до жена си, в която й съобщаваше, че по поръчка на Генералния щаб трябва да направи малко пътуване и понеже не искал да я буди, й се обаждал писмено.
Когато Анри излезе на улицата, той забеляза пред вратата на дома си малка селска кола, запрегната с две магарета. Върху нея беше натоварена доста голяма бъчва. Председателя седеше на предната напречна дъска и направи знак на Анри да седне до него. Щом полковникът зае мястото си Председателя цъкна с език и магаретата подкараха колата със скорост, неприлична за тяхната порода.
След четвърт час бяха вече на шосето на Сен Дени. Председателя подкара още по-бързо магаретата. Те се отдалечаваха от Париж и кубетата на църквите едно по едно изчезваха в нощната мъгла. Пътуваха покрай гъста гора. Изведнъж пред тях в тъмнината се изпречи човек. Председателя бутна Анри с лакът и забави хода на колата. Скоро след това те се изравниха с пътника. Това беше един дрипав скитник, който с бастун в ръка крачеше бодро по пътя.
— Емил Зола! — прошепна Председателя на спътника си.
— Хей, приятелю! — извика той от колата, като се мъчеше да подражава селски говор. — Можете ли да ни кажете, колко има още до Сен Дени?
На Зола този въпрос се видя подозрителен. Селяни, които бяха закарали в града буре с вино, не можеха да не знаят колко път имат още. Затова реши да бъде предпазлив.
— Ако не карате по-бързо, отколкото сега — отговори той, — няма да стигнете в Сен Дени преди утре по обяд.
— Да, дълъг е пътят! — каза Председателя като се прозина. — А пък вие сте още по-зле, има да утъпквате снега по шосето!
— Ако искате, качете се в нашата кола — предложи Анри. — Не сме толкова жестоки да оставим един сиромах да върви пеш след нас! Трябва човек да има сърце от камък, за да може да направи това!
— Благодаря! — отвърна Зола. — С удоволствие бих прострял изморените си крака във вашата кола, ала лекарят ми предписа да ходя пеш и не искам да го огорчавам.
Двамата селяни се изсмяха високо.
— Лекарят ли? Точно така изглеждат хората, които на всяка стъпка се съветват с лекари…
Зола направи усилие да се изсмее и да се покаже весел.
— Нощно време всички шеги минават! — викна бодро той.
— Ама сте шегаджия! — каза Председателя. — Елате по-близичко и ако не искате да пътуваме заедно, поне да сръбнем заедно! Тук имам едно шишенце с коняк, какъвто няма да намерите другаде. Ще ви дам да го опитате!
— Съжалявам, че не мога да се възползвам и от тази любезна покана! — отвърна Зола. — Докторът ми е забранил и да пия.
В същото време бръкна в джоба на панталона си и стисна здраво револвера, който Пикар му беше дал. Сега вече Зола беше уверен, че това са преоблечени селяни, които търсят именно него. Той не се съмняваше, че в предложения му коняк има приспивателно средство.
— Много ви е строг лекарят — подвикна Председателя, като се изправи в колата и погледна Зола в очите. — Навярно пак той ви е предписал да носите фалшива брада!
Същевременно извади револвера си и го насочи срещу Зола. Писателят не успя да извади своя. Той не очакваше толкова бързо развитие на събитията.
Смъртноблед от ужас и уплаха, той стоеше като парализиран и гледаше насоченото към него дуло на револвера.
— Горе ръцете, Емил Зола! — нареди Председателя. — Както виждате и аз знам да говоря по американски. Имайте предвид, че при първия вик, при първия звук, който издадете, ще ви направя на решето. Ще ви забия пет куршума в гърдите! Още веднъж — горе ръцете!
Нещастният Зола трябваше да се подчини. Той вдигна бавно ръцете си нагоре.
В това време Анри скочи от колата и се промъкна зад жертвата си. В ръката му блесна кама. Зола изглеждаше изгубен.
— Не го убивайте! — извика пресипнало Председателя. — Не бива тук, на шосето, където всяка минута може да се зададе някоя кола. Само го вържете.
Анри се хвърли изотзад върху нещастния писател, който под заплашващото го дуло на револвера не можа да направи никакво движение за самозащита. С юмручен удар Анри повали изпадналия почти в безсъзнание писател, коленичи върху него и му върза ръцете и краката.
Всичко това стана толкова бързо, че Зола не успя да погледне нападателя си в лицето и следователно не позна полковник Анри. Обаче разбра сериозността на положението си и завика с всички сили за помощ. Наоколо, обаче, нямаше никаква къща и никакви хора. Виковете му заглъхнаха в нощта.
— Дявол да го вземе, запушете му устата — подвикна Председателя и скочи от колата. — Наистина, вас съвсем не ви бива за такива работи. Дайте да ви покажа как се запушва уста.
Той дръпна шарената кърпа, която Зола си беше вързал около врата, и безмилостно я натика в устата на писателя. Виковете престанаха. Анри поклати недоверчиво глава.
— Защо не ме остави да го довърша? — прошепна той на Председателя. — Да бях му забил камата в сърцето, сега нямаше да има вече никакъв Зола.
— Скоро няма да го има — отговори старият престъпник. — А пък затова, че ви попречих да го убиете
