тялото ми!
Бог да благослови оня, който направи това!
Ако чичо Карус беше имал огледало насреща си, сам би намерил, че лицето му изглежда страшно глупаво. И действително, няколко минути постоя с широко зейнала уста и втренчен поглед.
— Емил Зола! — разтрепери се той. — Този скитник да е Емил Зола! Да, да, ама че съм глупав! Чак сега виждам, че носът и косата му са боядисани, че той носи перука! Ха, сега, като я махнах, се вижда честното му, почтено лице! Емил Зола! Героят на истината! Борецът за правдата! Човекът, чието име цял свят произнася с почит? Същият той, сега лежи пред мене в мазето в безсъзнание! И аз го извадих вързан от една бъчва! Иди кажи сега, че не стават чудни работи по света!
Карус беше живял доста дълго време в Париж и познаваше достатъчно добре хората, за да разбере веднага, че зад цялата тази работа се крие страшно престъпление. Той се залови усърдно да свестява припадналия и след няколко минути Зола отвори очите си.
— Къде съм? — попита той немощно.
— На сигурно място! — отвърна бившият събирач на парцали. — Не се плашете и тревожете, по скоро бих дал да ми запалят къщата, отколкото на вас да направят зло!
— Значи съм избавен от ръцете на убийците! — прошепна едва чуто Зола.
— Още сме под един покрив с тях, но Бога ми, ще им дадем такъв урок, че да го помнят през целия си живот! Но си приберете най-напред парите! Пребройте ги, двадесет хиляди са, нито сантим не липсва от тях?!
— Вие сте честен човек! — отговори Зола. — Не бива да останете невъзнаграден. Ето ви пет хиляди, аз ви дължа много повече! Без вас сигурно щях да бъда заклан или удушен от двамата мерзавци!
— За такава работа не бива да ми плащате! — почти се обиди Карус. — Защо искате да ми отнемете удоволствието, че съм спасил живота на един Емил Зола? Истината ви казвам, не се надявах, че Бог ми е отредил да извърша такова добро дело! Независимо от това аз съм дори длъжен да ви помогна, господин Зола, тъй като всичко, което сега притежавам, го дължа на господин Матийо Драйфус, брата на нещастния капитан. Някога му заведох племенника, който мерзавците бяха откраднали и отвлекли от майка му. Аз намерих малкия, когато той живееше между престъпниците, които го възпитаваха да стане също такъв престъпник като тях, взех го при себе си в своя си сутерен и го гледах като свой собствен син. Право да ви кажа, господин Зола, и сега като се сетя за Андре, сълзи наливат очите ми. Ще ми се веднага да изтичам в Париж, за да го видя, да го прегърна! Много го обичам това дете!
Сълзите наистина потекоха по бузите на чичо Карус. Зола се изправи с мъка, въжетата, с които го бяха вързали двамата престъпници, дълбоко се бяха врязали в плътта му. С благодарност изпи виното, което Карус му предложи.
— А сега елате! — забърза ханджията. — Елате с мен в моята стая! Там ще ви скрия и ще ви запазя от всяка опасност.
— Трябва да продължа бягството си! — отговори Зола. — Единственото нещо, за което бих ви помолил, е да ми дадете някакво друго облекло, защото неприятелите ми вече знаят, че съм избягал преоблечен като скитник.
— Ще ви дам всичко, каквото пожелаете — отговори Карус. — Само елате по-бързо, защото не се знае дали двамата престъпници няма да дойдат скоро, за да ви убият! В това време обаче ние ще се приготви да ги посрещнем! Ей, Грайф, ела насам, моето куче.
Грайф легна в краката на господаря си, като замаха с опашка.
— Ти си умно куче — каза Карус. — Сега слушай какво ще ти кажа! Влез най-напред в бъчвата!
Грайф покорно изпълни заповедта на господаря си.
— Но сега внимавай, Грайф — продължи чичо Карус, когато кучето беше вече се разположило в бъчвата, — поверява ти се почетна длъжност. Да, наостри хубаво ушите си. Внимавай да не пускаш никого в бъчвата, а ако някой рече да ти наруши спокойствието, спусни се върху него и го ухапи здравата.
Кучето поклати глава, като че ли разбра какво се иска от него и като че ли да увери господаря си, че ще изпълни точно неговите нареждания. След това Карус отново сложи капака на бъчвата, запуши я така, че на пръв поглед да не личи, че някой я е пипал.
— А сега да си вървим, господин Зола — подкани ханджията. — Нямаме вече работа в мазето. Каквото има още да се прави тук, ще предоставим на кучето да го направи.
Те излязоха бързо от мазето и домакинът заведе своя знаменит гост в собствената си стая, където преди всичко го нахрани и напои. И най-доброто вино, което имаше, се стори на чичо Карус недостатъчно хубаво за такъв гост.
В това време Анри и Председателя чакаха в стаята си с нетърпение да затихне къщата. Те не искаха да пристъпят към изпълнение на предварително замисления план, преди Карус да си е легнал, а все още го чуваха да ходи из стаята. Най-сетне той дръпна отвътре резето и двамата сметнаха, че е наближил моментът да действат.
— Хайде — прошепна Председателя. — След десет минути не трябва да има вече никакъв Зола. Да го удушим ли или да го промушим с кама?
— Аз мисля, че един удар с кама ще свърши най-бързо работата — предложи Анри.
— Най-бързо, но не и най-сигурно — възрази Председателя. — На мнение съм да му вържем едно въже на врата и да го удушим. Така няма да останат никакви следи, които да ни издадат.
— Имаш ли въже?
— Разбира се — старият престъпник извади от джоба си здраво въже. — Почакай един момент, докато направя примката.
След няколко минути две тъмни фигури се промъкваха надолу по стълбата. Те се оглеждаха напрегнато и по лицата им личеше, че са хора, които се готвят да извършат престъпление.
Излязоха на двора и Председателя отиде до килата, извади оттам фенер и го запали.
— Внимателно да не ни забележи кучето — подсказа Анри.
Председателя погледна към колибката, пред която обикновено лежеше Грайф.
— Този Карус е чуден човек — усмихна се той, — повярва на моята басня за вашия лунатизъм и е махнал кучето.
— Да, човек трябва да умее да лъже хората и да ги води за носа.
Стигнаха до вратата на мазето. Тя беше заключена, ала такава малка пречка не можеше да ги възпре. Председателя опита своите шперцове, един от тях стана и капакът се отвори. Слязоха надолу по стъпалата.
— От бъчвата не се чува никакъв шум — пошепна Председателя на своя другар, — но и не може да бъде другояче, защото устата му е запушена. Помогнете ми да изправим бъчвата, за да можем по-удобно да я хванем.
Двамата убийци се запретнаха и изправиха голямата бъчва така, че капакът да бъде отгоре.
— Дявол да го вземе, това е тежка работа — каза Председателя, а този Зола е по-тежък, отколкото предполагах. — Не е чудно, никак не е чудно, той толкова много печелеше от своите романи, че е порядъчно затлъстял… Помогнете ми, Анри, да сваля капака на бъчвата, веднага ще хвърля примката на врата на нашия приятел Зола.
Внимателно, за да не вдигат шум, те снеха капака. Председателя бръкна с ръка в бъчвата, за да хване жертвата си. В същия миг изпищя от болка.
— Той ме хапе — изрева, — той заби зъбите си в ръката ми и то какви зъби, като че ли са лъвски.
В следния момент вече лежеше на пода. Едно черно чудовище беше изскочило от бъчвата, спуснало се бе върху него и го беше повалило на земята.
— Куче! — изпищя Анри. — Кучето на чичо Карус!
Със злобен рев Грайф се хвърли сега пък към полковника, който побягна по стълбата нагоре. Преследвачът го настигна и го захапа така здраво за крака, че му откъсна парче месо. След това се върна към все още лежащия на земята Председател и започна ожесточено да го хапе по лицето.
