— Помощ! — извика Анри. — Помощ! Животното е побесняло, в тъмнината не мога да го застрелям.
— Вие сте луд, стреляхте в моя ляв крак! — изпъшка Председателя. — Не ще мога да мръдна, за Бога, не стреляйте. Най-добре е да бягаме…
Кучето продължаваше да се спуска и да хапе ту единия, ту другия. То изглеждаше действително като побесняло.
Когато двамата престъпници успяха да излязат навън, ги посрещна удар от тояга и те чуха сърдития глас на ханджията.
— Бандити, какво търсите нощно време в моя зимник! Крадци такива! Да се махате по-скоро оттук! Е, Грайф, прегризи им гърлата, бързо, ще бъде жалко, ако тия вагабонти си отидат здрави и читави.
Грайф сякаш беше чакал само тази покана, за да започне отново да се хвърля ту по Анри, ту по Председателя, като се мъчеше да ги захапе по носовете. Двамата побягнаха сякаш подгонени от самия сатана. Те спряха чак когато вече,бяха далеч от ханчето. Пребити, уморени и ранени, се тръшнаха в гората. Взаимно си превързаха колкото, можаха раните и тръгнаха по пътя за Париж. За тяхно щастие срещнаха празна кола и коларят се съгласи за две жълтици да ги върне в Париж.
— Добър резултат — изпъшка Анри. — Вместо да премахна неприятеля си Зола, аз се връщам ранен, пребит и с разкъсани дрехи.
— Вашата е лесна — отвърна сърдито Председателя. — Вас поне никой не ви е стрелял в крака, пък аз трябва да бъда доволен, че не ме улучихте в главата, защото лесно можехте да ми разбиете черепа. А нашата кола — продължаваше да хленчи престъпникът, — и двете магарета, останаха плячка на чичо Карус. Не смея да отида да ги искам, пък и вие, полковник Анри, не вярвам да имате такова желание.
Анри изрече едно проклятие.
— Тази нощ ще я запомня дордето съм жив — измърмори той. — Вие, Председателю, ще си затваряте устата и няма да разправяте за нашите приключения, иначе ще станем на всичко отгоре и за смях на хората. А най-важното е, че Зола ни избяга, сега вече не се надявам, че ще мога да го стигна.
Зола прекара цялата нощ при чичо Карус, който му приготви чудесно легло и му каза, че може да спи в него тъй спокойно, както в майчиния скут. Сам той обеща да стои буден за всеки случай.
Зола беше тъй уморен и изтощен от преживяното, че заспа дълбок сън. Когато се събуди, слънцето весело светеше в стаята, а Карус седеше усмихнат до леглото му.
— Ако не ви виждах пред себе си — каза Зола, — бих помислил, че всичко, което преживях тази нощ, е само лош сън.
— На двамата убийци няма да им се е струвало така — засмя се Карус. — Я слезте в мазето да видите парцалите и кръвта. Личи си, че е имало битка. Моят Грайф излезе герой. Ще получи за награда един голям суджук.
— А как да ви възнаградя аз, приятелю? — Зола стана и подаде ръка на бившия събирач на парцали.
— О, вие можете да ми направите една услуга, ако искате — каза Карус. — Но за това ще приказваме по-после. Сега облечете войнишките дрехи, които съм приготвил за вас. Неотдавна тук при мен беше се отбил един ефрейтор. Веднага разбрах, че на този човек не му е чиста работата и когато го разпитах, той призна, че е дезертьор. Служел в Генералния щаб, но защото винаги е бил на страната на Драйфус, Пати дьо Клам и полковник Анри са се отнасяли толкова зле с него, че било вече непоносимо. В края на краищата го обвинили, че бил задигнал някакви важни книжа от едно чекмедже. Аз съжалих нещастника, който се казваше Етиен. С тия войнишки дрехи — му казах — няма да отидете далеч. Ще бъдете веднага заловен. Ще ви дам други дрехи.
Дадох му един мой костюм, който, за щастие му стана и му услужих с малко пари и храна. Развълнуван, той ми целуна ръка от благодарност, ала аз му казах, че няма защо да ми благодари. Всеки приятел на капитан Драйфус е и мой приятел и затова аз от все сърце му услужвам.
Оттогава изминаха близо два месеца. Сигурно никой вече не се интересува за ефрейтора Етиен. Облечете неговите дрехи. Само че ще трябва да си подстрижете съвсем късо брадата, защото такава брада, като вашата не е военна, не е по правилника.
Зола започна усмихнато да се преоблича. Виждаше му се смешно, че трябва да продължи бягството си, облечен като войник. Но трябваше да бъде предпазлив. Той си подстрига съвсем късо брадата, облече ефрейторските дрехи, препаса сабята и накриви кепето.
— А сега кажете, чичо Карус — попита той, — какво мога да направя за вас?
Старецът излезе за малко и донесе голям лист хартия, перо и мастило.
— Напишете на тази хартия — помоли той, — че тази нощ съм спасил живота на знаменития Емил Зола. Аз ще сложа написаното в рамка и когато умирам, погледът ми ще бъде насочен към това почетно свидетелство.
Трогнат, знаменитият писател Емил Зола взе перото и написа:
„През тъмна нощ убийци ме довлякоха в тази къща. Жан Карус, стопанинът й, ме спаси. Нему дължа живота си!
Нека никой пътник не се отчайва колкото и да е тъмна нощта и голяма опасността. Бог, който бди над нас, може да му изпрати две неща, които ще го освободят, ще го спасят: една светла звезда и едно вярно, безстрашно приятелско сърце.
Тук аз намерих и двете.
Карус, развълнуван, целуна ръката на знаменития писател, който го прегърна и помоли при първа възможност да отиде в Париж и да се обади на жена му. Да й разкаже чудноватото му спасение и как е продължил благополучно пътя си.
След това ханджията изпрати беглеца и му обясни как да стигне гарата в Сен Дени.
— След четири часа здрав ход сте там. А седнете ли веднъж във влака, вие сте спасен, защото след малко ще сте минал вече белгийската граница.
Зола крачеше бодро, утринта беше ясна, а здравият студ правеше ходенето приятно. Карус се беше погрижил да натъпче в джобовете му изобилна закуска и шишенце хубаво вино.
След известно време беглецът седна на един пън в гората, за да си поотпочине и закуси. Той хвърляше трохи на малките птички, които ги кълвяха и за благодарност цвърчаха наоколо му.
Сърцето на писателя се трогна.
— Наистина — провикна се той, — в никой от изящните парижки салони не съм закусвал с толкова голямо удоволствие. Когото Бог обича, него праща да скита по света.
Доволен, той продължи пътя си. Никаква неприятност не му се случи.
Селяните, които срещаше, го поздравяваха, а хубавите момичета пред селските порти му извикваха по едно весело: „Добро утро, господин ефрейтор!“. Най-сетне зърна къщите на Сен Дени. Предпочете да не минава през града, заобиколи го и отиде направо на гарата. Изправи се пред гишето и си купи билет за трета класа, за да не възбужда подозрение.
— Кога тръгва влакът за Белгия? — попита той един чиновник, който стоеше на перона.
— След двадесет минути, господине — му отговори той и се отдалечи бързо.
Чудна работа, тези двадесет минути се сториха на Зола нескончаемо дълги и той ставаше все по- неспокоен.
Перонът започна да се пълни с хора, с пътници, които също щяха да пътуват с бързия влак за Брюксел. Зола влезе в бюфета и си поръча чаша чай. Той беше единственият войник в чакалнята и може би затова всички погледи бяха насочени към него.
Най-сетне звънецът удари и заедно с пъшкането на локомотива бързият влак пристигна. Зола се спусна към перона. Слава Богу, пристигна най-сетне влакът, който щеше да го отведе в Белгия, където щеше да бъде свободен и нямаше да се плаши от своите неприятели, където можеше смело и решително да издигне гласа си в защита на истината.
Влакът спря, кондукторите отвориха вратите на купетата и заподканяха пътниците да бързат да се
