— Сега ли да го убием? — попита Анри.
— Пази Боже! Най-напред трябва всички да заспят — отвърна Председателя. — Ще поискаме стая, ще отидем уж да си легнем, ще почакаме да се прибере и ханджията и едва тогава ще се промъкнем в мазето и ще свършим с него.
Докато седяха и чакаха вечерята, те няколко пъти чуха ожесточения лай на куче.
— Какво е това? — попита Анри. — Изглежда, че тук има куче, дано не ни попречи, като речем да слезем в мазето.
— Това е голямото куче на Карус — отговори Председателя. — Казва се Грайф и принадлежеше по-рано на един чифликчия в Белмари. Много е умно. При един пожар спасило дъщерята на чифликчията.
— Дано пък нашия живот не постави в опасност! — забеляза Анри. — Като речем да влезем в мазето, то ще почне да лае!
— Оставете това на мене! — направи успокоителен жест Председателя. — Ей, Карус, искаме да ви кажем две думи.
Беловласият ханджия току-що беше влязъл с двете бутилки вино. Той постави и две чаши на масата пред гостите си.
— Имам една молба, чичо Карус — продължи Председателя. — Моят съсед — той посочи Анри — иначе е добър човек, но когато изгрее луната го прихваща понякога и тръгва да се разхожда.
— Значи лунатик! — кимна Карус. — Поставете му едно ведро с вода пред кревата, та още при първата крачка да скочи в него. Това е чудесно средство против лунатизъм.
— От това лекарство ще се откажем — не се съгласи Председателя, — тъй като искаме да отпътуваме още рано сутринта, а от него може да получи ревматизъм и да легне. Но вие ще ми направите удоволствие да държите тази нощ кучето вързано, за да не ухапе приятеля ми, ако той рече да излезе!
— Добре, с удоволствие! — съгласи се добродушно Карус. — А сега да ви донеса омлетите с шунка. Аз съм ги правил. По-хубави от тях не сте яли никъде!
Омлетите действително бяха превъзходни. Анри и Председателя ги изядоха с голямо удоволствие. А в това време нещастната им жертва, обезумяла от ужас, лежеше в мазето и очакваше с трепет момента, когато убийците да дойдат да вземат живота й. Зола беше смел човек и общо взето не се страхуваше от смъртта, ала такава смърт е ужасна и за най-смелия!
Най-сетне двамата селяни се нахраниха, изпиха до дъно виното и Карус ги заведе в стая с голямо, чисто легло.
— Ще трябва да спите заедно — каза той. — Това е съпружеско двойно легло, нямам друго свободно.
Председателя отбеляза, че това не пречи. Напротив, по такъв начин ще може да задържи приятеля си, ако той рече да стане. След като взаимно си пожелаха лека нощ, Карус се оттегли. Той се върна в кръчмата и, вглъбен в мисли, закрачи из нея.
— Селяни от Пикардия — замърмори той, — селяци, известни със своята глупост. Според думите им бъчвата е пълна с хубаво винце. А аз обичам хубаво вино, пък случват ми се и гости, които разбират от тази работа и са готови да платят повечко. Ако прехвърля виното от тяхната бъчва в моя, а нея напълня с простото вино, което напоследък купих за няколко франка от Париж, ще направя доста добра сделка, която не е дори много рискована, защото двамата глупаци не могат по никакъв начин да докажат, че аз съм им напълнил бъчвата с лошото вино. Значи на работа!
Старият Карус, който, както виждаме, имаше слабост към хубавите вина, се въоръжи с един свредел, чук и фенер и слезе в мазето. На минаване през двора насреща му радостно заскача голямото куче.
— Ела с мен, Грайф! — подвикна Карус. — На тебе мога да поверя такава тайна, ти няма да ме издадеш!
Кучето продължаваше да скача около господаря си и слезе заедно с него в зимника. Там имаше най- различни бъчви, едни от тях бяха пълни, а други празни. В средата се намираше голямата бъчва, донесена от Анри и Председателя.
Чичо Карус освети бъчвата и я разгледа, усмихвайки се, от всички страни.
— Доста е голяма — промърмори ханджията. — Колко ли вино събира? И ако качеството съответства на количеството, няма напразно да съм се трудил! Но какво ти е, Грайф? Да не си надушил някой плъх? Чудна работа, защо ли е толкова неспокойно това куче?
Грайф непрекъснато обикаляше бъчвата с подвита опашка, издаваше плачливи, виещи звуци и търкаше муцуната си в нея, като че ли и той имаше желание да опита виното, което се намира в утробата й.
Карус взе чука, удари с него по свредела, за да избие запушалката навътре. Бързо притегли съда, който беше донесъл и го сложи под дупката. Очакваше, че ще рукне вино, но нищо подобно не стана. Ханджията поклати учудено глава.
— Струва ми се, че тия селяни ме излъгаха! Грайф, дявол да те вземе, полудял ли си! Той като че иска да влезе през дупката в бъчвата.
В следния миг, обаче, Карус пребледня и изпусна чука от ръката си. Беше дочул тихо скимтене. То идеше без съмнение от отвора на бъчвата. В първия миг му се прииска да избяга, защото изненадата беше твърде голяма, а обстановката твърде тайнствена. Ала той не беше нито страхлив, нито суеверен, тъй че хладният разум скоро надви.
— Струва ми се — си каза, — че съм се натъкнал на страшна тайна. А моите глупави пикардийски селяни не са нито глупави, нито селяни, ами са си двама изпечени парижки престъпници.
Той сложи устата си на дупката и извика в бъчвата:
— Ако в тази бъчва има човешко същество, да се обади!
Ала вместо отговор се чу тихо скимтене, стенание и пръхтене, което накара Карус да настръхне.
— Да, вътре има човек — разбра той. — Сигурно е! Ала както изглежда, вързан човек със запушена уста.
Веднага се залови да разбива капака на бъчвата, което не беше лесна работа, но след десетина минути все пак успя.
Карус освети бъчвата.
— Вярно, човек! — възкликна доволен. — Обзалагам се, че съм спасил живота на този нещастник!
Карус хвана вързания за краката и го изтегли предпазливо от бъчвата. Кучето искаше да се спусне върху него, но господарят му веднага го спря.
— Нещастникът е припаднал — промърмори Карус. Измъкна кърпата от устата му, скочи, взе малко вино и сипа една глътка в гърлото му. След това учуден и любопитен започна да го разглежда. Беше скитник, но бива ли да бъда по-малко състрадателен към него, само защото е лошо облечен и навярно няма нито франк в джоба си. О, не, Карус, ти още не си забравил времето, когато сам ходеше облечен в такива парцали! Не бива да го забравяш и трябва да си останеш приятел на бедните.
Той коленичи до припадналия скитник. Разкопча старото скъсано палто и вълнената дрешка под него и започна да разтърква областта на сърцето, за да засили дейността му. Изведнъж приближи лампата до себе си и се наведе, за да разгледа по-добре елегантната кожена торбичка, която, окачена на сребърна верижка, висеше на мнимия скитник. Разтвори торбичката и извади от нея куп едри банкноти.
— Полудял ли съм? — възкликна бившият събирач на парцали, като се хвана за главата. — Пред мене лежи човек, облечен с такива парцаливи дрехи, че ако още събирах парцали, не бих ги сложил в торбата си, а в кесията му се намират… чакай да видя колко са… две хиляди… две хиляди … пет хиляди… десет хиляди, петнадесет хиляди, двадесет хиляди франка! Цяло богатство!… Чакай, тук има и една бележка, тя е написана набързо, както изглежда, ще я прочета!
Той доближи фенера до бележката и зачете полугласно:
„В случай, че стане някое нещастие с мен, пиша тези редове, за да се знае кой съм и какво трябва да се прави с мен.
Аз съм писателят Емил Зола от Париж и напускам града, защото трябва да избягам от своите неприятели, от ония мерзавци, които не искат да се ревизира делото на Драйфус, за да не блесне истината.
В случай на смърт, моля парите, които се намират у мен, да се предадат на жена ми в Париж, заедно със съобщение за мястото, където съм умрял, начина и времето, както и сведения за това, какво е направено с
