Дърветата по протежение на парижките булеварди бяха покрити с цели пластове кристални маргарити, които при слънчевата светлина блестяха като брилянти. Париж се възползваше от този чудесен ден. В елегантни коли, с шейни с красиво облечени коне, светът излизаше на разходка в Булонския лес. Кочияшите весело плющяха с камшиците и под музиката на звънчетата шейните се плъзгаха бързо по снега. Лицата на красивите парижанки се зачервяваха от студ, доволство и здраве. Оставаха само четири дни до Коледа.
Дамата обаче, която стоеше добре увита в елегантна шейна, нямаше предпразнично настроение. Погледът й беше мрачен, а конете като че ли нарочно бяха облечени в черно. Техните звънчета звъняха някак си меланхолично, подобно на погребален марш. Кочияшът избра по поръка на господарката по- самотен път. Бяха пребродили почти цялата гора и бяха на края й.
Кочияшът спря и каза:
— Да излезем ли сега вън от Булонския лес или да се върна?
— Карай по-нататък! — нареди господарката остро.
Кочияшът подкара конете, мърморейки нещо неразбрано. След като продължиха известно време, навлязоха в нова, по-гъста гора.
Пътничката бе запитана отново:
— Нататък е гората, която води за Белмари. Желаете ли да продължим?
Едно „да“ беше отговорът.
Това бе госпожа Буланси, любовницата на граф Естерхази, дъщерята на покойната вече Казота, която излизаше извън Париж по един необикновен път. Тя трепереше от студ и се загъна още повече в коженото си палто. Странни мисли занимаваха днес душата на Помпадура. Защото ако някой вдигнеше гъстия воал, щеше да види сълзи, да, сълзи в нейните очи. Тази жена плачеше, макар че беше груба и безмилостна. Същата жена, която със собствените си ръце удуши майка си, която с най-голямо хладнокръвие беше готова да затрие всеки живот, който би се изпречил пред нейните егоистични планове, сега плачеше. Сълзите й течаха по-горчиво, когато погледът й попаднеше на една малка елегантна кутия, поставена върху възглавницата на шейната до нея и покрита с коженото й палто. Тази кутия, изработена от фина кожа, й служеше за украшения и други скъпоценности. Сега тя криеше друга скъпоценност. Едно малко детско трупче почиваше в нея. Един малък сух труп, една отпусната главица с хлътнали, затворени очички. Ръчичките му бяха съединени на гърдите и Помпадура беше поставила в тях бяла роза. Дъщерята на Казота искаше да погребе детето, онова дете, плод на младежката й любов, което злината на старата държа цели десет години консервирано в спирт.
От вчера вечер, когато беше направила това откритие, не можеше да помисли за нищо друго. За пръв път през онази нощ черният майор намери вратите на своята любовница затворени. Тя му беше съобщила по слугата, че има силна мигрена и не може да го приеме. А колко страстно го очакваше само преди един ден! Не беше го виждала от близо седмица. В последно време Помпадура не беше особено доволна от любовника си. Тя не вярваше повече в него, подозираше го, че я лъже с друга. Но как, с кого — още не можеше да узнае. Дори шпионинът, когото имаше при Естерхази, неговият кочияш, не можеше да й даде ясни сведения. Нищо, освен това, че старият слуга на графа, Баптист, беше уволнен изведнъж без никакъв мотив. Това я беше разгневило ужасно много, докато изведнъж смъртта на майка й и откриването на малкото детско трупче даде друга насока на нейните мисли. Сега се чудеше къде да намери спокойно място за гроб на детето си.
Шейната спря. Бяха стигнали в края на гората. Помпадура слезе и взе в ръцете си кожената кутия и още един предмет, завит в хартия.
— Ще ме чакаш тук — заповяда на кочияша — колкото и да закъснея.
Той също слезе и покри потните коне. Беше свикнал с капризите на своята господарка, така че нищо не го учудваше вече. Беше добре платен и това му стигаше.
Помпадура изчезна в близката гора. Тя крачеше леко и унесено без да обръща внимание на неутъпкания път. Често потъваше до колене в снега, измокряйки краката си, макар и обути в топли ботушки. Не можеше да изкопае гроба близо до края на гората. Трябваше да влезе по-навътре. Вървя близо час. Нощта се беше вече надвесила, но луната и блясъкът на снега й светеха достатъчно.
Най-после намери подходящо място. То беше близо до стар дъб, чиито клони, покрити със сняг падаха до самата земя. Тук снегът беше по-тънък и земята бе разровена от някакви животни.
Тя остави кутията, разви хартията и извади малка желязна лопата. Необикновената й работа беше тежка. Пот потече по челото й и трябваше от време на време да си почива. Замръзналата земя се копаеше трудно. Накрая тя все пак успя да изрови гроб, достатъчно голям, за да се побере в него малкият ковчег на бедното дете.;Помпадура взе кутията, притисна я към гърдите си и после я остави бавно в гробчето.
— Най-после след десет години ще намериш покой, бедно мое дете — промълви тя, а от очите й се търкулнаха едри сълзи. — В мир и спокойствие ще спиш тук, сладка моя рожбо, далече от шума и заразата на Париж. Звездите ще осветяват самотния ти гроб. Остани с Бога, остани с добро, мило мое дете. С тебе заедно заравям тук моята младост и всичко онова, което е било добро и благородно в душата ми. Вземи в този гроб всичко със себе си… Сбогом…
Тя прекъсна изведнъж, защото зад гърба си чу подозрителен шум. Значи някой е наблюдавал печалния й труд? Озърна се изплашена. В следния момент подскочи, издавайки вик на уплаха. Зад нея стоеше мъж с дълга черна брада. С ръце, скръстени на гърдите, той стоеше пред нея, като гледаше изпитателно с черните си лъчезарни очи. Мургавото му лице беше дълбоко набръчкано и измъчено. Беше облечен в старинно облекло на циганин от унгарските степи. Тесни панталони, ботуши, богато бродирана риза, над която беше наметната затворена кожена полушубка — това беше живописният костюм на непознатия. Вероятно беше някакъв авантюрист. Онова, което безпокоеше Помпадура, беше обстоятелството, че мъжът държеше в ръката си пистолет. Със светкавична бързина и тя извади от палтото си малък салонен револвер и го насочи към човека с черната брада.
Тогава той отпусна оръжието си и разтвори ризата на мощните си гърди.
— Стреляйте, госпожо — изрече спокойно и с достойнство на развален френски език, — но се целете добре и ще ми доставите голямо удоволствие, ако ме убиете на място.
Помпадура също отпусна револвера си. Беше разбрала, че този човек не искаше да вземе чужд живот, а по-скоро своя собствен.
— Госпожо, видях ви да плачете — продължи циганинът — и мога да си представя, че не сте заровила в земята метални съкровища, а част от собственото си сърце…
Помпадура направи мълчалив знак на съгласие.
— О, госпожо, има моменти, в които нашето сърце се къса на парчета! Онова слабо сърце, което е така лудо да люби, да вярва и да се остави да бъде излъгано…
Последва минута на гробно мълчание. Циганинът се приближи до малкия гроб.
— Защо не направихте този гроб малко по-голям? — усмихна се болезнено. — Тогава би имало място и за мен.
Помпадура дойде на себе си, приближи се до него и постави ръката си на рамото му.
— Защо искате да се самоубиете? — го запита. — Вие сте млад, животът може пак да ви се усмихне. Защо да се прощавате така рано с него! Ако се нуждаете от пари, бих могла да ви помогна с известна сума, ако ми обещаете, че ще премълчите видяното и ще оставите непобутнат малкия гроб, в който почива моето дете.
Тогава циганинът се изправи гордо.
— Госпожо — направи той достоен жест, — за моето мълчание може да бъдете сигурна, гробовете са свети за циганите. За това се кълна в Хекате, голямата майка, която закриля мургавите синове на унгарската пуста.
Той млъкна, за момент, после продължи с презрителен тон:
— Колкото до вашето парично предложение, ще ви отговоря така: Аз съм Аладар Форкаш, царят на цигуларите.
— Как? — възкликна Буланси и неволно отстъпи назад. — Вие сте прочутият артист, за когото говори цял Париж с такъв ентусиазъм, този, който всяка вечер бива аплодиран във „Фоли Бержер“?
— Беше аплодиран, госпожо — отговори Аладар Форкаш глухо. — Сега всичко това принадлежи на миналото. Струните на моята цигулка се скъсаха подобно на тези тук — той се удари в гърдите с юмрук, —
