диреше толкова време напразно из цял Париж. Този благоприятен случай не трябваше да остане неизползван. Адът му даваше знак, той искаше да последва този знак, ако ще след това всички дяволи да разкъсат душата му.
— Седни до мене, Вълчице — обърна се Мъртвешката глава към младата жена. — Искам да ти кажа нещо.
Тя както винаги го послуша. Слепият напипа ръката й и я стисна горещо. Гласът му, обикновено груб и суров, сега прозвуча меко, почти нежно.
— Небето ли те изпрати, Вълчице — промълви. — То се съжали над нещастния слепец. Беше време, когато се съмнявах в съществуването на Бога, когато живеех като див звяр, жаден само за кръвта на жертвите си. Господ ме наказа, той ми отне зрението и силата. Не роптая, не се оплаквам, че бях наказан тежко. Напротив, заслужил съм и по-тежко наказание. Може би то не ще се забави, когато пристъпя пред престола на Господа и той ми поиска сметка за земните деяния. Този момент не е далеч. Чувствам, че не ще проживея още дълго на тази земя. През нощта дори като че ли усетих, че сърцето ми престава да бие и си казах: Добре дошла, смърт! Но сега искам отсрочка само за няколко дни. Имам още една сметка за уреждане. След това смъртта може да дойде, ще я притисна страстно до гърдите си.
Слепецът помълча за миг, сякаш тези няколко думи го бяха уморили, после продължи тихо:
— Имам към теб една последна молба, Вълчице. Не ми отказвай…
— Ще я изпълня, стига да е по силите ми — отговори бързо нещастната жена.
— Можеш да я изпълниш, слушай. Вземи тези два франка, които събрахме днес. Половината от тези пари са твои, а с моята половина ще ми купиш голям остър нож, който не струва повече от седемдесет сантима. С остатъка от тридесет сантима ще ми вземеш един хляб, малко вино и въже не по-дълго от два лакътя, не много дебело, но да бъде здраво. Всички тези работи постави в торбата и ми ги донеси тук. Чакам те.
— Ще направя каквото искаш — отговори Вълчицата, — но признавам, че съм обзета от мрачно предчувствие. Да не искаш да се самоубиеш?
— Не.
— Или може би искаш да извършиш някакво престъпление?
— Не, никакво престъпление. Мина времето, когато вършех престъпления… Върви, Вълчице, и изпълни последната ми молба.
Бледа като восък, жената тръгна. Слепецът чакаше спокойно на скамейката. След половин час Вълчицата се върна.
— Взе ли всичко, което ти поръчах?
— Да. Хляб, вино, нож и въже. Всичко е тук в торбата.
— Остър ли е ножът?
— Като бръснач. Може да се заколи човек с него.
— Тъй ли? Дай всичко насам.
Мъртвешката глава взе торбата и я постави до себе си. След това не каза нито дума. Остана почти неподвижен на скамейката, докато падна нощта.
Вълчицата също стоеше до него.
— Стъмни ли се вече напълно? — запита той по някое време.
— Да, тъмно е вече…
— Време е, ела.
— Къде?
Мъртвешката глава стана и хвана жената за ръка.
— Ще ме заведеш обратно пак при оная къща — поръча той, — където бяхме седнали днес. Но не откъм лицето, а отзад, през градината. Знам, че всички тези вили по Елисейските гюлета имат градини и познавам разположението им. После ще почакаш, докато всички слуги се приберат и ще ме промъкнеш през градинската врата в къщата. С това ще направиш доброто, което можеш да направиш за мен на този свят. После ще се махнеш бързо и ще ме предоставиш на собствената ми участ.
— Ах, Господи, какво искаш — каза жената побледняла. — Ще ни вземат за крадци, може би…
— За убийци — допълни Мъртвешката глава. — Тебе не, дъще моя, тебе не… умолявам те, заклевам те, не отказвай последната ми молба.
Вълчицата отправи ням поглед към покритото с облаци небе.
— Нека бъде — измънка тя треперейки. — Ела и Бог да ме прости, ако извърша лоша постъпка.
След четвърт час заобиколиха вилата и чудноватата двойка влезе в градината на госпожа Буланси. Мъртвешката глава каза на водачката си да провери вратата, която за щастие бе отворена.
— Видя ли някого?
— Не. Чувам само шум от стъпки горе в една стая, където вероятно прислугата вечеря.
— Толкова по-добре. Въведи ме в къщата, Вълчице!
Тя го поведе макар и с известно нежелание. Слугите, които вечеряха на горния етаж, не чуха леките им стъпки.
— Къде сме сега? — запита слепецът, когато водачката му спря.
— В началото на стълби, които навярно водят към мазето.
— Заведи ме до първото стъпало… Така… Сега ти благодаря, Вълчице, хиляди пъти ти благодаря. Ти не можеш да си представиш каква услуга ми направи. Бързо, подай си още веднъж ръката.
Бледата жена подаде малката си ръка на грозния старец и се огледа плахо наоколо.
— Мога ли да сторя още нещо за теб? — запита тя тихо.
— Нищо. Сега сбогом и да даде Господ да се просветли паметта ти и да бъдеш пак щастлива, както навярно някога си била. Ние двамата вече няма да се видим… Моли се за мен, дете мое, моли се за душата ми, за да ми се простят греховете, които извърших и които още ще извърша!… Плачеш ли? Една сълза падна на ръката ми. Благодаря ти за тая сълза, за мен тя е като капка светена вода, която измива греховете на нещастните окаяници… А сега бягай, бягай бързо, за да не ти се случи нещо по моя вина…
— Сбогом, слепецо, сбогом!
Вълчицата изчезна като сянка навън. Когато стигна на улицата, тя въздъхна с облекчение.:
После, без да хвърли поглед назад, тръгна безцелно по парижките улици.
Мъртвешката глава слезе пипнешком по стъпалата в мазето. Той умееше да слиза безшумно и въпреки слепотата си не беше забравил нищо от стария си занаят. С едната си ръка се държеше за перилото на стълбата, а в другата държеше тоягата и торбата, в която криеше купените вещи. Накрая усети, че пристигна. Седна в най-отдалечения ъгъл, разтвори торбата, изяде парче хляб и отпи глътка вино, защото цял ден не беше сложил троха хляб в устата си. После постави обратно хляба и виното в торбата и я остави до себе си. Извади ножа. Опита острието му.
— Като бръснач — измърмори той. — Вълчицата имаше право, с него може да се заколи човек… Тъкмо това искам да направя аз. Искам да убия, искам да си отмъстя…
С диво движение размаха ножа над главата си.
— Сега ще се прегърнем, красавице Помпадура — пошепна глухо. — Този път няма да ми избягаш. Смъртта се промъкна в къщата ти и те дебне от най-скрития ъгъл на мазето ти. И ако трябва, ще стои с дни и нощи тук, в това скривалище и няма да пропусне сгодния момент, за да се качи при тебе сред лукса, в който живееш, и да те изненада. Тогава, Помпадура, безокият призрак ще ти се яви неочаквано. А после?… Ха, струва ми се, че придобивам отново зрението си… Виждам червено пред очите си… Твоята кръв, проклетнице, твоята кръв, престъпна жено!…
27.
Нека се върнем, читателю, в дните, когато полковник Пикар още служеше в Алжир. Дни горещи и опасни. Такъв беше и този. Слънцето хвърляше отвесно своите горещи лъчи над пустинния пясък. Оазисът Голеб още не искаше да се покаже пред очите на нетърпеливия ездач. Конят, който яздеше Равелак, едва носеше господаря си. Напразно конникът го подканяше с шпорите си и с камшика, напразно проклинаше и ругаеше — бедното животно беше напълно изтощено от тежкия път. Една глътка вода би го съживила, но Равелак в бързината си вместо бидон с вода беше взел съд, пълен с газ. По този начин не само бедното
