Абдулах подскочи с див вик. Вените на челото му се подуха от гняв, а огромните му очи излъчиха мълниеносни искри. Наистина, в този миг той напълно заслужаваше името Лъв.
— Проклет християнин, подъл полковник Пикар! — викна той, вземайки отново фаталното писмо. — Така ли знаеш ти да посрещаш храбрия си противник! Искаш да ме предадеш в ръцете на обикновените палачи, не ме считаш достоен за доблестна смърт на полесражението… Ах, почакай, не съм попаднал още в твоите безчестни ръце! Още тази нощ ще ти докажа, че не напразно ми викат Абдулах Лъва!… Да, ще се хвърля върху теб като див звяр. Ще изтръгна сърцето на степната хиена. Ще те срещна между скалите на Марбел ел Сур, така ли казваш ти? — обърна се той към Равелак. — Ти със своето предателство ми правиш ценна услуга и пред мъдрия Мулай се заклевам, че достойно ще ти се отплатя. Доволен ли си, предателю?
— Правите ме щастлив, велики пълководецо! Слънцето на вашата доброта ще ме огрява винаги.
Равелак се поклони до земята, криейки радостта от своята злобна победа.
— Желал бих да ви дам още един съвет, храбър сине на пророка, за да се уверите, че ви служа искрено и вярно.
— Говори!
— Вие искате да си отмъстите на своя заклет враг Пикар по начин и страшен и грозен, нали, велики Абдулах?
— Да, така е. Моето отмъщение ще бъде оргия, каквато никога земята и небето не са виждали. Пропастите между скалите на Марбел ел Сур ще се удавят в море от кърви и ще се нарекат занапред „Адът на отмъщението“!
— Каквото и да сторите ще бъде нищожно в сравнение с обидата, която ви нанесе той. Въпреки всичко това, велики Абдулах, позволете ми да обърна вниманието ви, че бихте могъл да си отмъстите на Пикар още сега, в този момент, защото вие държите живота и душата му във вашите ръце.
— Как? Говори ясно.
— Момичето, което доведох във вашия лагер с добри намерения, е любимата на вашия враг. Убийте това момиче и забодете главата й на върха на една сабя пред теснината Марбел ел Сур. Когато полковникът види главата на своята любима, ще изпита ужас, какъвто никакви смъртни страдания не биха му доставили.
— Твоят съвет ми се струва добър — измърмори арабинът мрачно. — Ще се възползвам. А,сега, Мулай — каза той, обръщайки гръб на Равелак, — кажи на водачите ми, че след четири часа трябва да бъдат готови. Дотогава искам да остана сам.
— Ас този какво да правим? — попита старият, хвърляйки подозрителен поглед към Равелак. — Не съм още сигурен дали неговото предателство е истина или не. Съветвам ви, благородни, да го оставите под стража, да го вържат здраво и само след битката при Марбел ел Сур да го освободите и да му платите за черното му предателство.
— Старият Мулай е мъдър — кимна Абдулах. — Не може човек да се довери на един предател. Възможно е да има някоя въдица. Ще стане така, както казваш ти, благородни старче.
Равелак побледня. Той поиска да протестира срещу подобно действие, но преди да успее да проговори, само при първия знак на Мулай двама бедуини го вързаха здраво с ръце на гърба.
С този знак на презрение той беше изведен вън от палатката на Абдулах. Пред нея се разхождаха постове с голи саби в ръка, мълчаливи и сериозни. Никой нямаше право да влиза в палатката на Лъва. Той желаеше да остане сам.
— Абдулах Лъва е обладан от злия дух — шепнеше се от уста на уста в лагера на бедуините. — Тежко на оногова, който в такъв момент се изпречи на пътя му! Ножът му е остър, а Лъва е жаден за кръв!…
28.
По заповед на Абдулах бедуините заведоха Лучия Натузиус далече от неговия лагер. Спряха пред великолепна палатка, издигната върху най-хубавата и плодородна ласт на оазиса. Около шатрата се извисяваха стройни палми с клони, наведени към земята и отрупани с плодове. Под тях се простираха китни поляни. Водоскок пръскаше сребристи капчици вода пред входа.
Лучия усети аромата на опияняващ парфюм, когато завесите на шатрата се отдръпнаха и тя видя вътрешността й.
Какъв разкошен блясък сред пустинята! Стените бяха покрити с копринена червена материя, върху която със злато бяха бродирани арабски думи, навярно стихове от Корана. Бамбуковата мебел беше обсипана със злато, сребро и скъпи камъни. В краката на една софа се издигаше статуята на Мохамед, изработена от абанос и злато. Върху софата лежеше млада очарователна жена, облечена като царица. Изглежда спеше или мечтаеше. Няколко арабки, нейни слугини, я разхлаждаха с ветрила от паунови пера. Стара жена разплиташе косите й и ги овлажняваше с ароматни води. Когато съпровождащите въведоха Лучия при нея, всички й се поклониха до земята. Само господарката на шатрата се надигна учудена и раздразнена.
— Какво означава това, — викна тя на арабски, — коя е тази чужденка.
— Абдулах Лъва ви я изпраща, на вас, любимката на сърцето на великия син на Пророка. Той даде великодушното си гостоприемство до утре заран на тази чужденка, която се е заблудила из пустинята и ви моли да я приемете с добро.
— Французойка — учуди се тя. — Наистина ли е французойка?
После заповяда на жените да я оставят сама. Арабите, които доведоха Лучия, се оттеглиха почтително. Двете жени бяха сами. Господарката на шатрата взе ръката на Лучия и й каза на чист френски:
— Добре дошла. Хиляди пъти добре дошла! Благославям момента, в който мога да стисна ръката на една гражданка на страна, която обичам и където оставих всичко, което беше скъпо на сърцето ми.
Неизразимо учудване се изписа за няколко мига върху лицето на Лучия. Беше ли възможно тази жена или по-скоро това прелестно момиче, което без друго принадлежеше към харема на Абдулах, да обича Франция?
— Виждам, че сте учудена, че намирате една християнка тук — поде пак господарката на шатрата с болезнена усмивка. — О, не ме съдете строго, не се заблуждавайте от този блясък. Аз не съм любовница на арабина, аз съм нещастно момиче, доста измъчено, държано тук в блестящо робство… По произход съм рускиня, живях много години в Париж, докато моят баща умря внезапно, а годеникът ми бе хвърлен невинен в затвора, откъдето впоследствие изчезна без всякаква следа… Аз съм княгиня Павловна Мирович.
— Павловна Мирович! — извика Лучия трогната. — О, господи, не бяхте ли вие сгодена за граф Естерхази?
— Да, вярно е, но избягах от него пред олтара. Страдах извънредно много. Съдбата ме наказа жестоко, тя беше безжалостна спрямо мен. Но кажете ми, как се казвате?
— Лучия Натузиус и съм годеница на полковник Пикар, който сега командва френските войскови части срещу шейха Абдулах.
Двете седнаха на софата и взаимно си заразказваха историите на живота си. Само след половин час станаха най-интимни приятелки.
Колко е красива младостта, която така леко се обвързва с веригите на кроткото приятелство!
Що се отнася до участта на Павловна, която сега тя сподели с новата си приятелка, ние я проследихме до момента, когато княгинята попадна в къщата на чайния търговец Хонг Вах от Китай. Бяхме свидетели на катастрофата, заради която Павловна бе лишена от този приятелски подслон. Чрез обвинението на подлия мандарин Квон Инг, който от своя страна служеше като оръдие на Питу, Хонг Вах беше ненадейно арестуван. Павловна, на която дебелият мандарин беше хвърлил око, успя тогава да се спаси. Старата прислужница я скри в таен резервоар за вода в градината.
Хонг Вах успя за няколко дни да докаже своята невинност. Той беше освободен от затвора с почести и на негово място бе затворен и прикован на позорния стълб клеветникът, мандаринът Квон Инг.
Върху Питу за нещастие не можаха да сложат ръка, защото мизерникът беше подушил обрата на работите и подири спасение в бягство. Хонг Вах се показа благороден и великодушен по отношение на Павловна. Макар да я обичаше и да беше готов да даде половината си живот, стига да я има за жена, той не я задържа.
— Върви и търси човека, когото обичаш — й каза една сутрин. — Светът е по-малък, отколкото мислиш. Ще го намериш отново.
