жена очевидно го засегна.
— Виждам, че още не си забравил продължаваше Соломон — хубавата мургава жена, която те напусна заради един по-високостоящ господин, за да минава днес за голяма дама: А сега й върви прекрасно. Черният майор държи на нея като на очите си.
— Какво знаеш за нея? — застина Мъртвешката глава.
— Какво знам за нея ли? Знам, че сега е голяма дама и че си смени името.
— Името? Как се казва сега?
— Госпожа Буланси.
— Ах, сега минава за благородница, мизерната дъщеря на Казота. И можеш ли да ми кажеш къде живее?
— Има вила на Елисейските полета. Но внимавай, приятелю, да не бъдеш обзет от желанието за отмъщение, защото би могъл да си изпатиш грозно. Помпадура има връзки и то доста широки. Един знак от нейна страна би бил достатъчен, за да те прибере полицията, а сигурно помниш, че с полицията не си в приятелски отношения. Имаш някои и други стари сметки за уреждане. Жалко би било твоята хубава глава да падне под ножа на гилотината.
Слепецът сви рамене.
— Няма значение! — измърмори той. — Какво мислиш, Соломон, че ме е страх от смъртта ли? Не, желая я дори. Не съм аз вече оная Мъртвешка глава, какъвто бях някога, когато заедно вършехме сделките си. Сляп съм, загубих силите си, дете дори би могло да ме повали. С удоволствие бих захвърлил този кучешки живот. Но трябва най-напред да уталожа жаждата си за отмъщение! Не бих могъл да умра спокойно, не бих намерил мира в гроба, ако преди това не си разчистя сметките с невярната жена, която ме предаде… Тя трябва да чувства близостта на сляпото куче. Искам да я удуша и после няма да ме е страх да умра на улицата като псе, изгонено от всички.
Но стига… спокойствие и решителност… Хайде, Вълчице, дай си ръката. Води ме на Елисейските полета, днеска имаме право да просим там, може би ще имам щастие… може би…
Младата красива жена, която споделяше мизерията с него, му протегна ръката си. Той се опря на нея с мъка и тя го поведе от двора на просешката борса.
— Не бих желал да бъда в кожата на бедната Помпадура — промърмори злобно Соломон. — Ако този сляп тигър я срещне на пътя си… Но радвам се, Бога ми, радвам се, че можах да го насъскам отново против нея. Човекът остарява и нищо от младините не му остава… Храната не му харесва вече, сънят бяга от него, всичко, което на другите доставя удоволствие, за него вече не означава нищо. Тогава не му остава друго, освен една-единствена радост — да стори зло.
Старият негодник брътвеше с беззъбата си уста и се усмихваше доволен, гладейки острата си брада. После насочи вниманието върху това, за което беше дошъл в борсата на просяците.
26.
Мъртвешката глава и Вълчицата прекосиха населените улици на Париж. Стигнаха до Елисейските полета, като по пътя не размениха нито дума. Слепецът като че ли беше погълнат от мислите си. Бледата жена на свой ред не проговаряше никога, докато пръв не я заговореше Мъртвешката глава. Едва когато навлязоха в зеленината на Елисейските полета, Вълчицата промълви:
— Колко е хубаво тук! Тези големи дървета ми напомнят парка, в който живеех някога…
— Къде беше? Как го наричаха? — наостри уши слепецът.
Лицето й просия като от слънчев лъч:
— Ах, това беше тука от… от…
Тя отпусна глава на гърдите си и две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. Паметта й пак я беше напуснала. Миналото за нея беше обвито от непроницаем воал.
— Не можеш ли да си спомниш? — попита Мъртвешката глава, обзет от състрадание. — Не знаеш ли как се казваш и къде си била по-рано?
— Не — отговори тя, въздишайки тежко, — не мога да си спомня нищо, колкото и да мъча мозъка си. Денем и нощем моля паметта си и често пъти, когато ти мислиш, че спя, аз се моля на Господ да ми просветли паметта, за изляза от този мрак. Но напразно. Наоколо ми е черна нощ, нощ дълбока, непроницаема… Аз съм жена без име и без минало… Ела, там зад улицата има една хубава къща, да седнем пред вратата и да потърсим хорската милостиня.
— Ох, ако можех да ти помогна — изпъшка слепецът. — Ах, само ако имах зрението си и предишната си сила, бих съумял да намеря къщата и твоите родители, но без очи… без очи… това е жестока мизерна съдба…
— Уверена съм, че не си заслужил тази ужасна съдба, бедни човече…
Мъртвешката глава никога нищо не беше казвал за миналото си, пълно с престъпления. Тя не подозираше кой беше този, когото водеше.
Те излязоха от парка на улицата, на която се издигаха вили една от друга по-елегантни и кокетни. Спряха пред входа на една от тях. Слепецът се отпусна върху камък, който служеше за качване и слизане от коня, а Вълчицата приседна до него. Слепецът сне шапката от плешивата си глава, постави я между коленете си и грошовете започнаха да падат в нея.
По улицата нямаше много хора, но тези, които минаваха по нея, не извръщаха глава, когато трябваше да се помогне на бедния сляп старец и на младата жена, която всички вземаха за негова дъщеря.
Колкото пъти звънваха пари в шапката на Мъртвешката глава, Вълчицата благодареше с трогателен глас. Мнозина я поглеждаха слисано, заслушани в този нежен глас, пълен с благородство, кимаха със състрадание и отминаваха.
— Добре върви работата — прецени Мъртвешката глава след известно време. — Имаме вече повече от два франка. Ако останем тук до вечерта, утре може би не ще стане нужда да излизаме пак… Не, не, трябва да дойдем — продължи той бързо и гневно. — Трябва всеки ден да идваме тук на Елисейските полета и всеки път да дирим друго място… искам, трябва да я намеря… и ще я намеря!
В този момент се отвори външната врата на вилата, пред която седяха просяците. Прислужник в богата ливрея слезе по стъпалата. Той се изправи до нещастниците. Изгледа ги с подозрителен поглед и им се озъби:
— Нахални вагабонти, какво дирите тука?
— Просим милостиня — отвърна Вълчицата.
— Тогава търсете си друго място. Марш оттук. Не търпим просяци. Госпожа Буланси, моята господарка, ако ви види тук, като се върне, тежко ви на вас и на мен…
Слепецът потръпна при споменаването на името. Неговото грозно лице се обезобрази още повече. Тоягата се изхлузи от ръката му. Той се олюля, тъй че Вълчицата го подкрепи.
— Виждате ли какво направихте, господине — изрече тя с глас, пълен с възмущение, — виждате ли как трепери?
— Малко ме интересува — отвърна грубо лакеят.
— Ако не се изметете оттук веднага, ще повикам полиция.
Ръката на слепеца стисна конвулсивно ръката на другарката си.
— Хайде да вървим, Вълчице — прошепна той задавено. — Но запомни добре тази къща и не ме отвеждай далеч от нея…
Лакеят беше обърнал гръб на просяците и пак изкачи стълбите на къщата.
Вълчицата отведе Мъртвешката глава обратно в парка, след като му подаде тоягата в ръка. Приближиха до малка скамейка и го настани да седне.
— Не съм те виждала никога тъй гневен, Мъртвешка главо — му каза, — дори и тогава, когато бяхме прогонени от запустялата мелница. Нима така силно те огорчи грубото държание на този недодялан вратар?
Слепецът изглежда се задушаваше. Лицето му беше посиняло, дишаше тежко и хъркаше. Душевната мъка, която изпита от името Буланси, беше ужасна.
След няколко минути той се поуспокои. Главата му клюмна пак на гърдите и се унесе в тежки мисли. Значи тъй, все пак има щастие. Случайността го беше изпратила точно пред къщата на жената, която той
