Но дядо Карус веднага остави на мястото им всички тези неща.
— Засрами се, дядо Карус, не те ли е срам — си каза той тихо. — Не се ли закле тогава, когато взе детето при себе си, в деня, когато Господ ти хариза това мило невинно приятелче, че занапред ще бъдеш честен човек, че няма да крадеш, няма да пиеш, не се ли закле?… Досега удържа клетвата си. И сега да те изкушат тези неща? Ръцете долу, дядо Карус! Как ще можеш да гледаш в невинните очи Андре, ако извършиш такова зло. Не, бедни сме, Андре, но искаме да бъдем и да останем честни!
Казвайки това, дядо Карус се залови да дои козата и наля в гърлото на Мелиора прясно топло мляко, което я съживи почти веднага.
Тя започна да диша по-спокойно. Дядо Карус вдигна припадналата жена и я постави на леглото си.
— Така, мое мило момче — каза той, — трябва да помогнем на ближния си.
Едва сега старецът забеляза, че хубавата жена беше лишена от едното си око, което навярно скоро беше загубила. Той изми грижливо раната и я наложи със студени компреси. Цяла нощ бдя над болната, която имаше силна треска и постоянно бълнуваше.
Старикът слушаше слисан как младата жена произнасяше объркани думи:
— Диаманти…милиони… не загубвайте плана… моите диамантени мини… в Африка.
25.
Забелязваш, читателю, че, понесени във вихъра на описанието, бяхме оставили много от нишките на драматичния ни разказ непроследени и често се връщаме назад. Сега още веднъж ще се върнем в онова време, когато Алиса Тери и Клаус Грот, неуспели да освободят Драйфус след полудяването на губернатора Грефин, плаваха по океана на път към Европа.
Борсата на парижките просяци се намира в малка забутана уличка, която излиза на улица „Монмартър“ и която може да бъде неизвестна дори за мнозина парижани кореняци. В тази тясна уличка, образувана от няколко малки стари къщи, се намира здание, малко и старо, което с външния си вид не може да привлече вниманието на минувача. Сградата се състои от един-единствен етаж, но е достатъчно дълга и има просторен двор, в който се стига през двойна широка врата, през която могат да влязат две коли едновременно.
Но тук никога не е изтрополявала кола. Влизаха само подозрителни личности, типове, които бяха измета на Париж. В този двор през всяко време на деня се срещаха парижките просяци. Тук те споделяха своите афери, тук си разпределяха печалбата.
Но и други сделки се вършеха на просешката борса. Наемаха се деца за просия и колкото повече тези деца бяха в състояние да възбудят милосърдие чрез своите недъзи, толкова техните родители искаха по- висока цена. Деца-изроди, сакати и рахитични бяха търсени извънредно много. Жените увиваха нещастните малчугани в дрипи и разказваха на минувачите някоя стара, затрогваща история за предателство, измяна, мизерия, глад и какво ли не още.
— Бъдете милостива, госпожо, един грош да купя мляко за горкото дете…
Кой не ще се съжали и няма да се разчувства? Кой родител не би пожертвал грош-два за нещастно дете, замръзнало и гладно?
Но и хора напълно здрави намират тук препитание. Един сляп, например, се нуждае от водач. За тая цел е необходим човек, в чиято честност не трябва да има съмнение, иначе той би могъл да лъже при подялбата. Той води слепеца, представяйки го за дядо си или баща си или пък за брат и разказва просълзено историята на живота му и как той е загубил зрението си.
На тази уникална борса могат да се намерят всякакви принадлежности, необходими за професионалната просия. Стари, изтъркани дрипи, дървени крака и ръце, черни очила, кошове и всички необходими за целта предмети се продават на умерени цени.
Все тук някои безсъвестни търговци закупуват останки от месо, риба и други продукти, събрани от просяците. От сухия хляб се прави песмет, който се продава по уличните бедни гостилнички, в тях отиват и останките от месо и риба във вид на карначета и пастети.
В един ъгъл на двора човек с респектираща външност седеше зад голяма маса. Това е писарят, който редактира писма за просене и удостоверения, чрез които се сочи, че еди-кой си е пострадал в някоя фабрика или мина. Впрочем, за него се говори, че бил доста известен адвокат в Париж, който печелел добри пари със занаята си. Но бурният му живот го довел до затвора. Сега припечелваше хляба си като адвокат на просяците, които го наричаха винаги „майсторе“.
И друг непризнат гений упражняваше занаята си тук. Това бе докторът на просяците. Този човек, някога лекар, се радвал на много пациенти, но извършил няколко непозволени деяния и му било отнето правото да практикува. Оттогава той прави здрави хора да изглеждат недъгави. Създава гърбави, сакати, учи ги как да приличат на туберкулозни и рахитични — с една дума прави от всеки здравеняк човек достоен за съжаление.
Но той даваше и медицински консултации. Просяците, които висят по улиците в дъжд и сняг, често са изложени на заболявания. Тогава се заемаше с лекуването им срещу скромен хонорар. Впрочем, всичко, което припечелеше, проливаше юнашки и отлично знаеше, че няма дълго да изкара.
Но в Париж има просяци, собственици на къщи, които дават под наем, хора със спестени често пъти доста големи суми. Мнозина припечелват по двадесет франка дневно. И все пак тези мизерници продължават да просят. Те са достатъчно извратени и отнемат честно изработения грош на някой състрадателен работник. Тези подлеци заслужават затвор. Те са по-опасни от разбойниците, които поне рискуват живота си.
Истинската мизерия не реве по улиците. Тя се оттегля и страда скрито до студеното огнище и изчезва, без да привлече внимание върху себе си. И все пак можем ли да откажем състраданието си на уличните просяци?… Може би между десет от тях ще се намери един достоен за съжаление. По-добре ще е да бъдем излъгани девет пъти, отколкото да бъдем жестоки и несправедливи спрямо един-единствен истински бедняк, достоен за помощ.
Мъртвешката глава и Вълчицата бяха прогонени от тяхното скривалище и трябваше по неволя да си приберат дрипите и сопата и да заминат заедно за Париж. Тук те просеха по улиците и навсякъде, където тази чудновата двойка се явяваше, предизвикваше милост. Живееха в малък хотел, където се даваха под наем стаи на всякакви подозрителни личности. В него държаха две стаи една до друга. Сутрин имаха навик да слизат до борсата на просяците, където им се посочваше свободното място за просене през деня. Това бяха сторили и днес. Мъртвешката глава се обърна към придружителката си:
— Къде ще ме заведеш днес, Вълчице, къде ни позволяват да останем?
— На Елисейските полета — отговори му тя.
— Отлично — кимна той, — на Елисейските полета е добре да се проси, днес ще ни провърви.
— Хайде, да вървим тогава…
Вълчицата хвана десницата на слепия си другар и понечи да го поведе, когато тежка ръка падна върху рамото на Мъртвешката глава.
— Гледай ти, гледай ти! — възкликна един глас, който беше добре познат. — Това е той. Възкръснал от мъртвите, жив бил удавеният в Сена!
Мъртвешката глава позна гласа и еврейския акцент на някогашния си другар Соломон Бенас.
— Ти ли си, Соломон Бенас? — запита той. — Жив ли си още?
— Защо да не съм жив, няма нищо чудно в това, но че ти си се отървал от дисекционната маса на доктор Триколет, виж това, по-мъчно мога да разбера. Но по-добре ще сторим да се радваме, че и двамата сме живи и здрави и напразно си товарим мозъците да мислим как и защо се е случило. По-добре кажи как вървят работите ти? Не вярвам да са зле, защото те виждам в компанията на красиво същество.
Неговите малки и лакоми очи хвърляха нахални погледи към красивата Вълчица, докато произнасяше тези думи.
— Остави компанията ми на мира, Соломон Бенас — смръщи се Мъртвешката глава сурово. — Не те засяга и те съветвам да не се интересуваш от нея.
Евреинът поглади козята си брада.
— Виждам — каза той, — че си ревнив, както и някога, когато имаше хубавата Помпадура.
Слепецът се сепна. Ръката, в която държеше тоягата, започна да трепери. Споменът за бившата му
