свят.
Алиса Тери, дъщерята на контрольора Уилям Тери от Вилкесбар, бе осъдена на три години тъмничен затвор за съучастие при моята кражба. Тя бе проклета и пропъдена жестоко от родителите си, защото е била моя любовница. Но Алиса Тери е невинна!
Второ. Завещавам, докато съм още с ума си, на Алиса Тери, която страда невинно по моя вина, да получи цялото мое наследство и моето богато диамантено находище в Трансвал. Планът, с помощта на който лесно би могло да бъде открито това Елдорадо, се намира във вътрешния джоб на дрехата ми, запечатан в плик.
Зная, че чрез това си дарение не бих могъл да поправя злото, което сторих на Алиса Тери, че не биха могли да се забравят пролетите сълзи и понесените страдания, но моето наследство нека тя приеме поне като знак на моето искрено покаяние и като благодарност, че беше толкова великодушна дами прости. Който и да намери трупа ми, заклевам го във всичко най-свято, да изпрати на госпожица Алиса Тери, както плика, така и написаното в този бележник. Ако тя не е жива, или не може да бъде намерена, да бъде предадено на нейния баща Уилям Тери в мините «Блак Диамант», а в случай, че и той е умрял — на съдията Джеймс Макдоналд от същата околност. Подлец и проклет да е оня, който не изпълни последното ми желание.
Парите, които се намират в мен, часовникът, верижката и пръстените да бъдат на този, който ги намери, като награда, че ще изпрати на Алиса Тери това, което оставих за нея.
Париж, 4 юли 1896 година в катакомбите.
След като прочете тези редове, Мелиора се замисли. Диамантени находища в Африка! Несметни богатства плуваха пред очите й; богатства, за които навярно си заслужаваше да се живее. Но можеше ли тя да очаква сега нещо от живота? Нейното съществуване се броеше само с часове. И все пак…. давещият се лови и за сламка. Тя не искаше да се откаже още от надеждата. Скри в пазвата си бележника на американеца и запечатаното писмо. После събра от земята часовника, пръстените, портмонето и ги постави в джоба на пелерината си. Едва успя да направи всичко това и борината угасна. Дълбока тъмнина заобиколи циганката. Тя нададе болезнен вик. Сега се почувства двойно по-самотна. Изчезна и последната й надежда за спасение. Лудо отчаяние я обзе. С протегнати ръце напред, за да не се блъска в купищата кости, тя бавно запристъпва напред. Не знаеше колко време вървя така. Чувстваше само, че силите й я изоставяха с ужасяваща бързина.
— Свършено е — измърмори тя отчаяно. — Това е краят! Ах, каква горчива орисия на съдбата! В пазвата си нося тайна, с която бих могла да си доставя милиони, а трябва да умра тук по един мизерен начин, защото и всички несметни богатства на света не могат да ми доставят парче хляб и глътка вода… Чувствам, че не ми остава повече от половин час и след това тялото ми ще гние тук, както и на Аладар Форкаш, на американеца Том Старин. Може би ще минат векове, докато някой случайно намери останките ни. Помощ, помощ! Полудявам…
Прозвуча болезнен вик. Мелиора връхлетя върху куп кост и нещо остро влезе с неописуема болка в дясното й око. Почувства лепкава маса между пръстите си.
— Окото ми изтече — изплака ужасена нещастницата. — Загубих си окото, сега съм белязана за цял живот.
Обзе я неизразима ярост. Кръвта, която течеше по лицето й, увеличи до лудост възбудата й. Като че ли костите бяха живи и можеха да почувстват нещо, така се нахвърли тя върху тях. Започна да ги разхвърля на всички посоки, тъпчеше ги в краката си. Надавайки най-разнообразни цигански проклятия, тя заудря грамадата кости, която се разсипа. Като луда продължаваше да ги хвърля на всички страни. Смееше се гласно… Отмъщаваше си на скелетите!…
Но изведнъж млъкна. Със здравото си око, тя се вгледа напрегнато в мястото, където допреди малко имаше цяла пирамида от кости. Не беше ли това видение на лудата й фантазия? Там, където скелетите бяха натрупани един върху друг, сега се виждаше врата. Една тясна, полуизгнила, ниска врата. Не, не беше видение, а действителност… През цепнатина проникваше лъч светлина в тъмното подземие. Светлината, която навярно идеше от лампа.
Мелиора беше толкова силно развълнувана от това откритие, че в първия момент не можа да направи нищо друго, освен да заплаче. Не беше ли тя като топка в ръката на съдбата? В течение на час капризната случайност й даде три пъти доказателство за своята сила. Не беше изминал час откакто откри тайната на диамантите на американеца, после си загуби окото, а сега намери пътя на спасението, на живота и светлината. Сега вече не се чувстваше слаба и изтощена.
Тя допря ухото си до полуизгнилата врата и се ослуша… Дочу смях на дете и блеене на коза. Колко странно й подействаха тези гласове. Човешки глас, животинско блеене, весел смях, детски говор — това бяха признаци на живот, които проникваха в нея отгоре, от света. Доби смелост и почука на вратата.
i Изведнъж всичко затихна. Детският смях секна. Тя почука още веднъж по-силно. Не отговори никой. Детето навярно се страхуваше. Тя не можеше да знае колко време още силите й ще издържат. Загуби ли съзнание, би умряла тук пред прага на спасението. Събра за последен път всичките си сили. Отчаянието пак й дойде в помощ. Почувства се силна и се хвърли върху вратата. Гнилото дърво отстъпи. Вратата падна и се счупи. Над себе си Мелиора видя сноп светлина. Но когато се опита да излезе, се яви нова пречка. Висок като зид параван се изпречваше пред нея. Това беше цяла планина от стари парцали, книги, парчета плат, нахвърляни едно върху друго. Грамадата се залюля и се пръсна. Слабо осветено помещение, нещо като мазе, сутерен или жилище на човек, се намираше пред нея. В единия ъгъл на, това жилище красиво русо дете я гледаше учудено и ужасено. Мелиора има сили да стигне до средата на стаята.
— Вода… вода — изплака тя. — За Бога, една глътка вода!
После падна в безсъзнание. Сега, когато най-голямата опасност беше вече минала, тя припадна. Лежеше просната на пода сред стаята в своите мъжки дрехи като мъртва. Изминаха няколко минути. Първият, който посмя да мръдне, беше момчето. То се приближи тихо. Козата дойде след него.
Русокосата главица на хубавото дете се наведе над Мелиора и то погали нежно лицето й, бледо като восък.
— Бедни човече — продума малкият, — какво ти е? Стани… Или си мъртъв?
Козата миришеше лицето и заблиза ръцете на Мелиора.
— Какво да правя сега, Моли? — запита детето. — Ти си умна, Моли. Да бягаме или да останем тук?
Козата го изгледа със своите умни, големи очи и изблея. Но и най-големият психолог не би могъл да каже какъв съвет даваше на детето със своето блеене.
Детето се огледа слисано наоколо. В този миг се дочу палава песен. Вратата се отвори и изтрополиха тежки стъпки.
— Тук съм, Андре, моето момче — викна весело дядо Карус. — Да видиш какво намерих на пътя. В един стар куфар пълен с дрипи, намерих една книга, един буквар за теб. Отсега нататък всяка вечер…
Думите му замръзнаха на устата.
Дядо Карус спря слисан, виждайки пред себе си счупената врата, разпръснатите парцали и човешкото създание, което лежеше безчувствено сред стаята.
— Дядо Карус — викна детето тичайки към него, — добре, че дойде, виж какво се случи тук… Моли и аз не знаехме какво да правим.
— Вярвам — отговори дядо Карус, захвърляйки бързо чувала на една страна. — Вие не знаете, че зад тази врата се намират зловещите парижки катакомби.
Той коленичи до Мелиора. Разгледа я със загриженост и състрадание. Изведнъж чертите на неговото лице добиха странен израз.
— Това е жена! — измърмори той. — И няма никакво съмнение, че се е заблудила в катакомбите… Хм… каква ужасна работа. Да се намериш сам сред толкова човешки скелети и кости!… Но тя е жива, сърцето й още бие. Възможно е още да й се помогне. По какво чудо е открила вратата и какво крие под наметката си? Златен часовник с верижка, брилянтени пръстени и портмоне пълно с пари. Добър лов, няма какво да се каже!
