слабост, припадък… ще пие и ще живее… С последна надежда тя ухапа ръката си, от която бликна алена кръв. После приближи раната до устните на умиращия:
— На, мили, пий, смучи и ела на себе си! Но циганинът я отблъсна с последни сили.
— Вълчица — викна той. — Кръвта на вълчицата е отровна! Старата Муша ти инжектира кръв на бясна куче… Бягай… Махни се, вълчице, искаш да ме изтезаваш, да извадиш сърцето ми… моето сърце… ах, сърцето на бедния Аладар…
Още едно грозно хъркане и всичко свърши. Мелиора падна безчувствена върху трупа му.
24.
Когато Мелиора дойде на себе си, първият й поглед падна върху борината. Слава Богу, тя още гореше. Без съмнение, светлината й не беше тъй силна, тя свършваше вече и по трепета на пламъка можеше да се види, че едва ще издържи още някой и друг час. Но засега поне не беше на тъмно с трупа на Аладар. Седна тихо до него и се вгледа изпълнена с мъка. Какви благородни черти! Смъртта още не беше унищожила спокойствието, което бе изписано върху лицето му. Мелиора отпусна главата си върху гърдите му и за първи път от три дни насам сълзите я заляха. Те течаха по лицето й и мокреха изгорелите й устни. От дълбоката й скръб идеше облекчението й. В този момент тя почувства колко силно обичаше този човек, който сега лежеше мъртъв пред нея. Той беше може би единственият, с когото можеше още да бъде щастлива. Циганите трябва да държат на себе си. Те могат само взаимно да се разбират. Който излезе вън от тая среда, вече не намира истинско спокойствие.
Мелиора целуваше студените му и бледи устни. Тя си вземаше последно сбогом. После реши да зарови трупа както може. Между купчините кости тя намери захвърлената кама. Със сетни сили Мелиора започна да копае. Но работата й напредваше бавно и трудно.
Все пак най-после гробът беше готов. Тя повлече тялото на циганина към него. Най-после Аладар Форкаш беше положен за последната си почивка. Останките от цигулката тя постави до него. После Мелиора покри тялото с изкопаната пръст. Но бедният циганин трябваше да има и паметник. Тя събра няколко кости и ги постави отгоре под формата на пирамида.
— А сега, лека ти пръст, бедни приятелю. Нека душата ти намери спокойствие в дълъг и благ сън до последния ден, когато циганите вярват, че ще им бъде дадено царството на земята, по която те сега се скитат като безотечественици.
Мелиора коленичи пред гроба на Аладар и прочете къса молитва. Това беше молитвата, която циганите произнасят пред гроба на най-обичните си същества. След това взе борината и тръгна залитайки напред. Изведнъж в душата й се пробуди, по-силно от всеки друг път желанието да живее и мисълта, че може би ще успее да намери изход, да излезе от подземието, я подтикна напред.
Тя беше ужасно изтощена и често трябваше да си поема дъх. После засмука от собствената си рана няколко капки кръв, които понамокриха изсъхналите й устни. След това продължи мъченическия си път.
Еднаква гледка й се изпречваше навсякъде, накъдето насочваше погледа си. Кости и нищо повече освен кости, черепи без очи, с изпъкнали зъби. Кости от ръце и крака, безбройни — хиляди, стотици хиляди, може би милиони. Това море от кости като че ли започна бавно да застрашава самотната жена, блуждаеща из подземието. Пламъкът на борината ставаше все по-малък и по-малък. Често пъти той трепваше и тогава на Мелиора й се струваше, че вижда някаква човешка душа в последните предсмъртни конвулсии. Да, когато пламъкът угасне, тогава ще угасне и нейният живот.
Изведнъж тя спря, разтрепери се и отстъпи назад. Кракът й се беше докоснал до нещо странно. Същевременно я удари миризма на разлагащ се труп. Това не беше скелет, не бяха кости, които почиваха тук от стотици години. Тя се овладя и преодоля чувството си на ужас и страх, наклони борината и се взря. Пред краката й лежеше разлагащ се труп на човек. Мелиора забеляза, че този нещастник е намерил смъртта си тук не много отдавна. Лицето му беше още достатъчно добре запазено, само очите липсваха, а носът му беше изяден, навярно от плъховете. Нещастникът беше елегантно облечен. Той имаше летен светъл костюм, фино изработени лачени обуща, а близо до трупа му лежеше широка панамена шапка.
Навярно мъртвият е чужденец, който е слязъл в катакомбите без водач, заблудил се е и е умрял тук след ужасни и дълги мъки, точно така, както преди малко свърши Аладар и както без друго и тя щеше да умре…
Циганката забоде борината в близкостоящите кости. После коленичи и зашари из джобовете на мъртвеца. И тя самата не би могла да каже, кое я тласна към тая постъпка. В действителност това беше донякъде любопитство, което се събуди у нея дори и в това отчаяно положение, в което се намираше. Най- напред откри една златна верижка и часовник, който беше спрял точно на два и половина. Мелиора захвърли небрежно часовника настрана. Да, ако това злото би могло да утоли жаждата й, ако с неговата цена би могла да заплати поне една чаша вода… Тогава може би не би го захвърлила така небрежно. По пръстите на мъртвеца блестяха няколко брилянтени пръстена. Мелиора ги извади и с горчива ирония се вгледа в тези блестящи скъпоценни камъни.
— Бихте ли могли да ми замените борината поне за един час — възкликна тя. — Не, не, не можете. Вашата мизерна светлина не може да ми послужи за нищо.
Тя захвърли пръстените наред с часовника и верижката. В джоба на панталоните на този мъртвец имаше портмоне, пълно с пари. Злато, сребро, банкноти — може би повече от хиляда франка. Портмонето беше също захвърлено. Мелиора претърси вътрешните джобове на дрехата и извади дебело писмо с няколко печата по него.
При слабата светлина на борината тя прочете на плика следния надпис:
| „План за откриването и експлоатирането на моите мини в Трансвал (Южна Африка)“ |
Но преди да разпечата този странен документ погледът й падна върху друг предмет, който й се стори още по-важен. Това беше малък бележник, който се подаваше изпод тялото на мъртвеца.
Мелиора го вдигна. Бележникът беше отворен. Голяма част от неговите листа бяха изписани от трепереща ръка с молив. Това беше историята на живота на мъртвеца, историята на мъченическата му смърт в катакомбите…
Мелиора се наведе и под трепкащата светлина на борината, прочете следното:
„Наричам се Том Старин и съм от Чикаго. След като работих десет години из различни машинни фабрики в Америка, започнах като инженер в най-голямата каменовъглена мина във Филаделфия, прочутата мина «Бланк Диамант» във Вилкесбар. Там извърших голяма кражба, за която бях осъден на петнадесет години затвор. Заедно с мене беше осъдена и осемнадесетгодишна девойка, дъщеря на контрольора по качеството на работата, защото се бях заклел, че момичето е моя любовница и съучастничка. След една година успях да избягам от затвора.
Отидох в Южна Африка, където тъкмо бяха започнали да се откриват големи диамантени залежи. След като прекарах няколко години в мизерия, успях да открия богата диамантена мина, за чието съществуване и днес никой не подозира. Запазих тайната, взех със себе си само няколко скъпоценни камъка и заминах за Париж. Най-напред, обаче, снех точен план на мината, с чиято помощ би могъл да се намери тайнственият път, по който може да се стигне до нея. Пристигайки в Париж, аз се хвърлих във водовъртежа на лекия живот. Хвърлях златото с шепи на всички страни. Нощите прекарвах с леки жени в шантаните. Не че всичко това ми доставяше особено удоволствие, но исках да удавя гласа на съвестта и угризението, което не ми даваше покой. Не се каех за кражбата, а за клетвата, която бях дал пред съда и като последица от която дъщерята на контрольора беше осъдена на три години затвор. Защото тази клетва беше фалшива.
Момичето никога не е било моя любовница. Напротив, винаги енергично е отхвърляло моите ухажвания. За кражбата тя не знаеше нищо и нямаше никакъв дял в нея.
Един ден, преди да напусна Париж, слязох в катакомбите в пияно състояние след бурна нощ. Не исках да взема водач. Желаех да разправям впоследствие, че съм бил сам сред този лабиринт на смъртта.
Но се заблудих под сводовете, без надежда за спасение. Почти пред гладната смърт, с последни сили пиша това писмо. С него преследвам двойна цел. Най-напред искам да се поклоня пред истината, за да премахна от душата си угризението, че съм затрил живота и честта на едно порядъчно момиче. За всичко това се кълна тук още веднъж и искам, аз, бедният грешник, да намеря смирение и покой на другия
