— Но това е смешно малко! Чудно ми е как въобще ми предлагате подобно нещо!
— Нито сантим повече — сряза го строго префектът. — С двеста франка можеш да живееш доста сносно, но, разбира се, ако изоставиш картите, защото зная, че страдаш от тая страст.
— С толкова мога само да умра от глад! — възрази Питу.
— Прави каквото щеш, но повече не ти давам. Сега те питам за последен път — да повикам ли хората си да те изпратят в затвора като съучастник на престъпника Соломон Бенас или си съгласен да приемеш месечната рента, която ти определям?
Питу остана известно време неподвижен.
— Дайте парите, няма какво друго да сторя… Префектът извади от елегантното си портмоне две банкноти по сто франка и ги даде в ръцете на бившия си чиновник. Без да му благодари, Питу сложи парите в джоба си.
— На първо число идния месец ще намериш в централната поща писмо — каза Дьо Ла Бриер, — от което ще разбереш откъде ще си вземеш парите. А сега можеш да си отидеш, този разговор продължи и без това много дълго. Чиновниците могат да се усъмнят.
Питу направи знак с глава и без да удостои с поглед своя бивш началник излезе навън. Спусна се по стълбите като подгонен звяр. На площада пред полицията спря и погледна злобно към прозорците.
— Значи ме прогони като краставо куче — измърмори през зъби той. — Ритна ме с крак като отвратително говедо — мен, който постави на карта целия си живот заради него. Но почакай, мизернико, с тебе не сме свършили още. Скоро ще си видим сметките!
Той замахна с юмрук към прозореца. Хората, които минаваха, го взеха за луд.
— Ха-ха — избухна той, — ти все пак си простак, обични префекте, защото иначе не би се отнесъл така грубо с човек, който разполага с толкова твои тайни. Искам да ти покажа, че съм по-голям майстор от тебе. На какво да се обзаложим, господин Дьо Ла Бриер, че след четири седмици не ще бъдеш вече префект на полицията в Париж? След четири седмици ще бъдеш заклеймен или ще бъдеш с разбита от куршум глава.
След като Питу се поуспокои малко с този монолог, той обърна гръб на префектурата. Най-напред се отби в един магазин за готови дрехи, където си купи облекло, а от съседен магазин и чифт обуща. Снабди се и с нова шапка и верижка за часовник, имитация на злато. Сега можеше да минава между по-отбраните хора.
Но пък почувства глад, защото от заранта не беше слагал нищо в устата си. Влезе в скромна гостилничка и си поръча обяд. Докато обядваше с голям апетит, той не преставаше да чертае тъмни планове. Изведнъж иронична усмивка заигра по бледото му и изпито лице. Беше му хрумнала идеята, която му трябваше.
Поиска да му донесат хартия за писма, плик и писалка. После, преправяйки почерка си, написа следните редове:
„Госпожо!
Ако желаете да научите нещо за вашата изчезнала дъщеря Наталия, благоволете да дойдете утре вечер в единадесет часа при моста «Понт де’з’ар».
Вашата дъщеря е жива и при известни условия ще можете да я видите отново.
Не казвайте никому нищо за това, особено на съпруга си.
Това писмо Питу постави в плик, върху който написа адреса на госпожа Дьо Ла Бриер.
Часовникът на гостилницата вече показваше пет часа след обяд. В шест, както Питу добре знаеше, госпожа Дьо Ла Бриер имаше навика да отива в църквата „Сен Сюлплис“ на вечерна служба.
Гърбавият заплати и се запъти за църквата. Не чака дълго. Колата на съпругата на префекта дойде. В същия момент, когато госпожата влезе, Питу също се промъкна вътре.
Бледата жена, облечена в черно, коленичи пред иконата на света Богородица. Тогава гърбавият й бутна писмото в ръката.
— Прочетете го — пошушна той на ухото й. — Касае се за Наталка!
След това изчезна бързо между богомолците.
— Първата стрела отлетя към целта си — пошепна той триумфално. — И другите ще я последват. А моите стрели са отровни, господин Дьо Ла Бриер.
40.
Нощта се простираше над Сена и реката течеше тихо и спокойно. Мостът, наречен „Пон де’з’ар“, беше безлюден. До един стълб стоеше облегнат мъж. Това беше гърбавият Питу. Доволна усмивка озаряваше слабото му и бледо лице. Той знаеше, че в следната минута ще сполучи. Онази, която очакваше, не можеше да не дойде. И мизерникът не се излъга. От противоположната страна на моста се показа женска фигура. Когато съзря Питу под фенера, тя се спря пред него.
— Вие ли сте — запита тя — човекът, който ми остави писмото в черквата „Сен Сюлплис“?
— Да, госпожо, вие сте госпожа Дьо Ла Бриер, съпругата на префекта на полицията в Париж.
Дамата с воала хвърли уплашен поглед наоколо.
— Моля ви не говорете така високо — помоли тя.
— Ако някой минувач чуе, че аз, жената на префекта, говоря с вас тук, ще бъдем компрометирани и аз, и моят мъж.
— Е, какво ви е еня за вашия мъж? Не се безпокойте за него!
— Как смеете да ми говорите така?
— Госпожо Ла Бриер, вие говорите с човек, който прекрасно познава всичките домашни отношения и знае, че имате основание да презирате съпруга си.
— Защо да го мразя? — запита дамата с несигурен глас.
— Не ви ли задигна той детето? Знам отлично като вас, че вашата дъщеря Наталка беше изтръгната от ръцете ви тъкмо когато нещастното дете ви беше отново намерено.
Госпожа Ла Бриер се отдръпна назад.
— Кой сте вие, господине — изохка сподавено тя, — че познавате най-дълбоката тайна на живота ми?
— Не е важно кой съм — отвърна гърбавият. — Важното е, че съм в състояние да ви върна дъщерята.
— О, ако бихте могъл да сторите това…
— Мога, госпожо!
— Живо ли е моето нещастно дете?
— Живо е, госпожо.
— Къде?… Къде мога да намеря дъщеря си?
— Тя се намира в Париж.
— Тогава кажете ми цената без заобикалки. Колко искате, за да ми кажете къде мога да я видя. Не разполагам с големи суми, но ще си разпродам бижутата и мога да взема десетина-петнадесет хиляди франка срещу тях. Тази сума е на ваше разположение. Извън това ще имате признателността на една много изстрадала майка. Кажете условията си. Ах, нищо няма да бъде много за мен, стига да видя отново дъщеря си.
Гърбавият поглади черната си мазна брада. Неговият поглед лакомо се спираше върху бледото и изтерзано лице на бедната жена.
— Чуйте ме — каза той, — тогава, когато вашият съпруг изтръгна детето ви от майчината гръд, го изпрати с един агент в Русия, представяйки я на тамошното правителство като опасна нихилистка.
Госпожа Ла Бриер скръсти ръце.
— Мизерник — изхлипа тя с омраза, — той искаше да погуби детето ми.
