— Да, тъкмо това целеше. Държеше много на това Павловна (така се нарича вашата Наталка сега) да изчезне завинаги. Мислеше да го постигне чрез заточването й в Сибир.
— И сполучи ли този безсърдечен човек?
— Само в това успя. Павловна беше осъдена на няколко години каторжна работа в Сибир.
— Ах, мое невинно дете, колко ли си се настрадала ти!… И този човек спи със спокойна съвест?!
— Той е префект на парижката полиция, а на такъв пост човек не трябва да има съвест.
— Но Наталка, или Павловна, както вие я наричате, се спаси от Сибир, нали?
— Да, госпожо, а сега чуйте моите условия. Цялата кореспонденция, която вашият съпруг имаше с руското правителство и особено с Петербургската полиция, отнасяща се до този въпрос, се намира в един червен портфейл, който се намира в седмото чекмедже отляво. Ако ми дадете тази преписка, от която се вижда, че префектът е взел мерки агентът, който е придружавал дъщеря ви, да не се върне в Париж, ако ми доставите тази.
преписка, ще можете да прегърнете отново вашата Наталка.
— Вашето условие ме озадачава — сепна се госпожа Ла Бриер смутено. — Да не би да желаете да дискредитирате префекта?
— О, не, госпожо. — Аз съм агент на Петербургската полиция. Бихме желали да имаме нашите писма обратно и това е всичко. Виждате ли, работата не е така страшна.
Бледата жена се подвоуми за момент.
— Но как да взема портфейла? — обърка се тя.
— Трябва да го вземете от писмената маса на съпруга си.
— Но той носи ключовете със себе си.
— През нощта, обаче, когато спи…
— А, разбирам… трябва…. Това, което искате, е ужасно! Но все пак аз трябва да имам дъщеря си… Ще ви донеса червената папка…
— Тогава сделката е сключена — обобщи Питу със своя съскащ глас, гледайки втренчено госпожа Ла Бриер. — Вие ще ми донесете червеното досие, а аз ще ви помогна да видите дъщеря си.
Нещастната жена стисна развълнувано ръце.
— Умолявам ви, заклевам ви — каза тя трепереща. — Бъдете честен спрямо мен. Вие ми обещахте, че няма да използвате документите за лоши цели. Ще устоите ли на думата си?
Питу кимна с глава.
— Доверете се на мен, госпожа Ла Бриер — каза той, — и ще останете доволна.
— Кога ще ви видя? — Утре ще ви кажа.
— И ще мога ли да прегърна дъщеря си?
— Непременно, госпожо — увери я Питу. — Тя ви обича все така силно, както и вие нея.
— Ох, как я обичам — заплака нещастната майка, отправяйки очи към небето. — Само господ знае колко страдах, когато ми я отнеха. Най-после! Най-после пак ще я видя…
— Госпожо, вие ме просълзявате, когато ви чувам да говорите така — опита се да влезе в тон гърбавият Питу, прикривайки лицето си с ръка, за да не се види ироничната усмивка, която играеше на лицето му. — Този разговор ме развълнува много повече, отколкото мислех.
— Сега да се разделим, а утре по това време ще се, видим пак на същото място. — Тя наведе леко глава и се обърна, за да си тръгне. Гърбавият син на евреина Соломон Бенас погледна иронично след нея.
— Хвана се в клопката — каза той, смеейки се под мустак. — Скоро ще постигна голямата си цел. А… добри ми префекте, сега ще се научиш да играеш по моята свирка. Мислеше, че ще можеш да ме измамиш, но бъди спокоен, аз излязох по-хитър от теб. Пипна ли веднъж червеното досие, свърши се с теб. Ще бъдеш изцяло в ръцете ми… Тогава аз ще ти поставям условия и те няма да бъдат леки. Директор на полицията в Париж, това е най-малкото, което ще ти поискам. А ако не се съгласиш, ще изядеш и последното си парче хляб. Свърши се с твоето властване.
Той потърка доволно черните си ръце и пое бавно към Латинския квартал. Смяташе да види най-напред дали не би могъл да освободи нещо от бащиното си наследство.
— По дяволите; може да не е вярно, че властта е секвестирала всичко, което е оставил богатият Бенас!
Питу все се надяваше, че ще може да намери нещо в бащината къща, което да му послужи. Той знаеше прекрасно, че старият лихвар, докато бе жив имаше навика да крие навсякъде по ъглите различни суми. Не можеше ли да има щастие да намери някое от тези скрити съкровища? Може би полицейското око не е открило всичко. Кой знае, може би в мансардата или в мазата на старата къща е останало нещо?
Беше вече пред къщата, в която живееше Соломон Бенас, известен и като Дулсети. Странно чувство обзе гърбавия, когато отвори вратата. Малките пусти стаи имаха печален изглед и всеки момент му се струваше, че ще види сухата фигура на баща си с острата му козя брада, свит в някой ъгъл или влизащ през вратата. Лъчите на луната струяха през прозореца и огряваха стените с фантастична печална светлина.
Питу започна да търси. С треперещи от лакомия ръце разтършува из всички кътове, из всички боклуци, вдигна дъските на пода, но всичко беше напразно. Не намери нищо. После слезе в мазето. Тежък въздух го удари в лицето и трябваше да събере всичката си решимост, за да остане по-дълго време в това заразно място.
Но и мазето се оказа празно. Сега последната му надежда се насочи към мансардата. Той знаеше добре, че тук бяха натрупани много дрипи и че Соломон Бенас често оставаше при тях с часове при заключени врати. Дрипите наистина бяха на мястото си. Властта не беше тършувала тук. Разнебитени мебели, стари книги бяха разхвърляни в безпорядък и мръсотия.
Питу започна да търси. Но колкото и усилие да положи, не откри нищо.
— Значи това ти беше наследството, тате? — възкликна гневно. — Действително, ти прекрасно си наредил работите си и синът ти остава просяк! През целия си живот събира, краде и лъга… и за какво ти беше всичко това?… Богатството ти е конфискувано от полицията, а аз, твоят син, скитам немил и недраг из парижките улици и съм принуден да приема милостинята, която ми подхвърля горделивият господин Бриер.
С очи, святкащи от ярост, бившият полицай хвърли още един поглед из помещенията. Всичките тези дрипи не биха му донесли навярно и пет франка. А ще трябва да ги влачи…
Погледът му падна върху стара рокля, много старомодна, но копринена. Питу я вдигна. Разгледа я с любопитство.?
— Коприна… — измърмори той, — може би ще мога да изкарам някой и друг франк от нея. Не трябва да пренебрегваме нищо при положението, в което се намираме. Два-три франка и те са добри.
В същия момент се вцепени на мястото си. Едва смееше да погледне наоколо. Нещо помръдна в ъгъла. Това плъхове ли бяха? Не, не, сега той виждаше ясно една слаба фигура, която се надигаше иззад съборената маса. Фигура, която го ужаси. Какво страшно и грозно беше това видение! Бледа, слаба, полумъртва от глад жена. Тя беше в дрипи с разплетена прошарена коса, която й придаваше още по- страшен вид. Питу се олюля на краката си.
— Коя си ти… коя си ти… — извика той, — какво търсиш в тази къща?
— Очаквам смъртта — каза мрачен, слаб глас. Питу потрепера при тези ужасяващи думи. Този мрачен глас, изцъклените очи, гладното сухо лице, големите кокалести ръце, които се протягаха към него, го накараха да се усъмни за момент дали пред него стоеше жена от плът и кости или пък някой призрак, излязъл от гроба.
В следния момент, обаче, той започна да разсъждава хладнокръвно. Разбра, че тази жена е намерила подслон в необитаемата мансарда на старата къща. Кой знае от колко дни и нощи стои тук? Нямаше ли в Париж огромно число такива същества без подслон, които намираха убежище в запустели къщи.
Питу се приближи бавно до мистериозната обитателка на мансардата.
— Няма да ти сторя нищо лошо — й каза той, — но кажи ми как попадна тук и как се казваш?
— Казвам се Клаудина — отговори жената, без да се помръдне от мястото си. — Не ме ли познаваш? Цял Париж ме познава. Аз погубих оня човек.
— Кого? Кого си погубила?
