После добави:
— Слушай, Херманса, моя завет: възпитай Андре да стане добър човек, честен гражданин и верен син на отечеството си. Да обича Франция, въпреки че е прегрешила към баща му. Живей в Париж, защото там ще бъдеш под закрилата на моя брат. Занеси му последния ми поздрав и му кажи, че никога няма да забравя добрините, които е сторил за мен. Аз съм сигурен, че той ще управлява честно и вярно имота ми, който принадлежи сега на теб и на детето, ако правителството не го конфискува.
— Твоят имот, Алфред, ще употребим за твоето спасение. Ще пожертвам и последната пара, за да спася живота и честта ти. Ще се лиша от всичко само да пестя, а ако има нужда и ще работя.
Драйфус искаше да й противоречи, но тя затвори устата му с горещи целувки.
Времето беше изтекло. На вратата се похлопа.
— Времето изтече — извика Нортон с груб глас. — Свършвайте вече!
Драйфус притисна още веднъж до гърдите любимата си жена.
— Прощавай — извика той с разтреперан глас. — Нека Бог запази тебе и детето ни! Нека бъде милостив към нас!
Той се освободи от прегръдките й и чак сега почувства колко е беден и нещастен.
Херманса се облегна на стената на килията, покри лицето си и заплака горчиво.
29.
Скоро откараха четиримата затворници при капитана. Той и помощникът му бяха принудени да върнат патериците на Мирович, тъй като се увериха, че не би могъл да се движи без тях.
Нортон и Телие бяха въоръжени с големи моряшки револвери. Капитанът каза на пленниците, че ако някой се опита да избяга, ще го застреля като куче.
След четвърт час затворниците бяха на борда на парахода, наричан „плаващия ад“. Когато дойдоха на „Ла глоар“, нещастниците вече бяха изгубили родината си.
В това време вратата на килията, където беше Херманса, се отвори и младият подпоручик застана на прага.
— Госпожо — поклони се той учтиво пред Херманса, — затворниците заминаха, вие можете да си отидете.
— Нека Бог ви закриля от подобно нещастие, което сполетя внезапно бедния ми мъж. До скоро и той бе млад и щастлив офицера, както вас.
— Госпожо, приемете най-сърдечните ми съболезнования — каза подпоручикът със състрадателен глас.
Херманса го поздрави и напусна къщата. Хладният морски ветрец разхлаждаше горещото й чело, очите престанаха да я болят и кипналата й кръв започна да се смирява.
Херманса вървеше бавно. Изведнъж тя спря и погледна към развълнуваното море. Недалеч, сред завесите от мъгла, се виждаше един параход. Навярно той щеше да отнесе любимия й мъж, бащата на нейното дете. Херманса стоя няколко минути като вдървена на морския бряг, загледана в кораба. Отчаяни мисли и планове се въртяха в главата й.
Най-после тя въздъхна дълбоко и тръгвайки проплака:
— Не е възможно!
Изведнъж чу плач зад себе си. Херманса се обърна и видя младеж, който бе седнал на голям камък пред сградата. Едри сълзи се търкаляха по лицето му, тялото му трепереше от студ.
Който е нещастен, чувства и чуждото нещастие. Херманса се спря, погледна красивия младеж и се запъти към него. Младежът стана, свали шапката си и погледна засрамен красивата жена.
— Защо плачете? — запита Херманса младежа съчувствено. — Нещастие ли ви сполетя?
— Да, госпожо — отвърна младежът с разтреперан глас. — Ужасно нещастие ме сполетя, аз съм най- злочестият на света.
Младежът заплака.
— Дете мое — каза младата жена с благ глас, — без да зная причината на твоята скръб, аз съм принудена да ти противореча. Има много по-нещастни хора от теб. Имай вяра в Бога, който помага на нещастниците.
— Госпожо, моята скръб е безкрайна. Голяма е мъката, когато човек е заставен да се раздели с най- любимото си на този свят!
Херманса се стресна. Този младеж бе улучил болката й.
— Какво казахте? — извика тя учудена. — И вие ли се разделихте с някой близък?
— Не, госпожо — отвърна младежът, — сполетя ме по-голяма беда.
— С кого тогава трябва да се разделите?
— С моя идеал — отвърна бледият младеж с разтреперан глас.
— С идеала си? — каза учудено Херманса.
— Да, с идеала на моя живот. От детинство, госпожо, съм мечтал да стана художник, не мислете, че само се залъгвах. Тук в тази вехта чанта има няколко рисунки, скици, портрети, от които ще се убедите, че имам талант.
Младежът отвори бързо чантата си и извади свитък, разгъна го и го показа на Херманса. Рисунките показаха, че той наистина има талант.
— Вие сте талантлив художник — каза Херманса. — Вие можете да станете прочут живописец, ако се усъвършенствате в някое добро училище.
— Вашите думи, госпожо, ме правят щастлив.
— Кой ви пречи да осъществите вашето желание?
— Моят втори баща.
— Ах, вие имате втори баща. Но между тях има и добри хора.
— Възможно е, но моят е лош, той ме бие, оставя ме да гладувам, разпилява имота на моята майка, който покойният ми баща е спечелил честно, с труд. Той ме изпъди от къщата и ме застави да се посветя на една кариера, която не е за мен.
— Как се казвате и каква кариера искат да ви наложат?
— Казвам се Алфонсо Гилето, моят втори баща иска да стана юнга, ученик на кораб.
— Ученик на кораб?
— Да, госпожо, моят баща вчера се уговори с капитана на онзи мрачен параход. Никой не ме познава там, как мога да живея, когато никого не познавам, когато нямам никакъв приятел там!
Една мисъл блесна внезапно в главата на Херманса.
— Този младеж — каза си тя, — ще отиде като ученик на „Ла глоар“ и ще се намира близо до любимия ми мъж. Той обаче не желае да отиде, той се плаши от тежката съдба, която за мене ще бъде най-голямото щастие. Не е ли това знак на провидението? Не трябва ли да се възползвам от този случай?
Херманса хвана младежа за ръката и го заведе до голямо дърво, което ги скри от погледите на минувачите.
— Алфред Гилето — започна тя, — благодаря на Бога, че се срещнахме. Смятай, синко, тази случка за Божие провидение. Убедих се в таланта ти от рисунките, които ми показа и ще е жалко, ако не станеш художник. Аз искам да ти помогна. Вземи тази кесия, в нея има толкова пари, че с тях ще можеш да живееш добре една или две години. Освен това ще ти дам писмо до един господин в Париж, който ще се погрижи за по-нататъшното ти образование. Ела с мен в хотела, където живея, и там ще се разберем. От тебе искам една малка услуга. Имаш ли в чантата си други дрехи?
Алфонсо толкова се бе заплеснал от радост, че не можеше да отговори. Без много да мисли, той падна на колене пред Херманса.
— Вие сте ангел от небето, госпожо — възкликна младежът с радостен глас и със светнали очи. — Кажете ми как ще ви се отплатя? Даже живота си да пожертвам за вас, пак не би било достатъчно да се отплатя за безкрайната ви добрина.
— Станете велик художник и прославете името си, тогава ще бъда възнаградена. Не мислете, че съм толкова безкористна, както изглеждам. За услугата ми ще ми дадете чантичката и документите си. Рисунките си вземете. Приемате ли моето предложение.
