така го разсмя, че той не можа спре дори и когато Алиса го запита какво му става.
— Повече, отколкото можеш да си представиш — каза той, като се обърна с гръб към нея.
Протегна ръка към граала и извади последния артикул. Представляваше малко плоско парче розово на цвят вещество. Фрайгейт беше подметнал преди да тръгне, че неизвестните им благодетели трябва да са били американци. Иначе не биха се сетили да им осигурят и дъвка.
Заби остатъка от пурата си в земята и я угаси, след което пъхна ароматното парче в устата си.
— Има странен, но приятен вкус — каза той. — Няма ли да опиташ твоята?
— Изкушавам се, но сигурно ще изглеждам като преживяща крава с това нещо в устата си.
— Престани с тоя етикет — каза Бъртън. — Едва ли съществата с такава власт над природата да ни възкресят ще имат толкова вулгарен вкус.
Алиса се усмихна леко и каза:
— Наистина не знам — и пъхна дъвката в устата си.
Известно време дъвкаха мълчаливо, като се гледаха един друг през огъня. Тя не издържаше погледа му повече от няколко секунди.
— Фрайгейт спомена, че ви познава — каза той. — Но не лично. Ще ми кажете ли коя сте, като ми простите нечуваното любопитство?
— Между мъртвите не може да има тайни — отвърна тя леко. — Или пък измежду бившите мъртъвци.
Родното й име било Алиса Плезънс Лидъл, родила се на 25 април 1852 година. (Аз съм бил на тридесет години тогава, отбеляза си той.) Била пряк потомък на Крал Едуард III и сина му, Джон от Гонт. Баща й бил декан на християнския църковен колеж в Оксфорд и съавтор на един знаменит гръцко-английски речник (Лидъл и Скот! блесна внезапно пред Бъртън). Имала щастливо и безоблачно детство, отлично образование, и познавала много от знаменитите хора на нейната епоха: Лорд Гладстон, Матю Арнълд, Уелският принц, който бил оставен под попечителството на баща й докато учел в Оксфорд. Съпругът й бил Реджиналд Джервис Харгрейвз и тя много го обичала. Той бил „човек от провинцията“, обичал много лова, риболова, да играе крикет, да отглежда дръвчета, и да чете френска литература. Имала трима сина, всичките капитани, двама от които загинали в Първата световна война 1914–1918. (За втори път през този ден Бъртън чуваше за тя война).
Тя говореше безспир сякаш алкохол й беше развързал езика. Или сякаш искаше да издигне преграда с приказките си между себе си и Бъртън.
Говореше за Дайна, домашното котенце, което беше обичала много през детските си години, за големите дървета в ботаническата градина на съпруга й, как баща й всеки ден кихал точно в дванайсет на обяд когато работел върху речника, и никой не можел да разбере защо… как на осемдесетгодишна възраст й била присъдена титлата доктор на науките от университета в Колумбия, САЩ, за важната роля, която изиграла при създаването на знаменитата книга на мистър Доджсън. (Тя пропусна да спомене заглавието и Бъртън, макар и запален читател, не си спомняше писател с такова име).
— Това наистина беше златен следобед — каза тя, — въпреки официалната метеорологична сводка. Бях на 10 години, а денят беше 4 юли 1862 година… сестра ми и аз носехме черни обувки, бели мрежести чорапи, бели памучни дрехи, и шапки с големи периферии.
Очите й бяха широко отворени и тя потръпваше от време на време сякаш някаква борба протичаше в душата й и тя заговори дори още по-бързо.
— Мистър Доджсън и мистър Дъкуърт носеха кошниците с провизиите… отплавахме с лодка от моста Фоли на река Айсис нагоре по течението. Мистър Дъкуърт беше на греблата; пръските хвърчаха от тях и падаха като стъклени сълзи върху гладката повърхност на Айсис, и…
Последните й думи се счуха на Бъртън като изкрещени с всичка сила срещу него. Той се вгледа удивен в нея. Устните на Алиса продължаваха да се движат като при нормална реч. Очите й се бяха приковали в него, но погледът й сякаш преминаваше през тялото му устремен във вечността. Ръцете й бяха полуповдигнати, сякаш се беше изненадала от нещо и не можеше да ги помръдне.
Всеки звук долиташе до ушите му многократно усилен. Чуваше дишането на детето, биенето на сърцето й и на това на Алиса, куркането на червата на Алиса и шумът с който вятърът се промъкваше сред листата. Някъде отдалеч долетя нечие стенание.
Той се изправи и се заслуша. Какво ставаше? Защо му се бяха усилили така сетивата? Защо чуваше толкова добре техния пулс, а изобщо не можеше да долови своя? Знаеше съвсем точно формата и текстурата на тревата под стъпалата си. Дори осъзнаваше, че долавя сблъсъка на отделните молекули на въздуха с тялото му.
Алиса също се изправи.
— Какво става? — запита тя и гласът й го облъхна като порив на ураганен вятър.
Не й отговори нищо; не отделяше погледа си от нея. Сега му се струваше че вижда тялото й за пръв път. И за пръв път виждаше и нея. Цялата Алиса.
Тя го приближи с ръце разтворени за прегръдка, полупритворени очи и влажна уста. Олюля се и простена:
— Ричард! Ричард!
И спря; очите й се разтвориха широко. Пристъпи към него и ръцете й се отпуснаха.
— Не! — изплака тя, обърна се и побягна в мрака между дърветата.
Той остана няколко секунди неподвижен. Не беше възможно тя да не го обича. Тя, която той обичаше така, както не беше обичал никоя жена през живота си.
Сигурно го предизвикваше. Не можеше да е другояче. Той побягна след нея с името й на уста.
Опомниха се едва часове по-късно, когато дъждът се изсипа върху тях. Или наркотичният ефект бе отшумял, или студената вода го беше прогонила, защото и двамата изплаваха едновременно от състоянието на екстаз и еуфория. Тя го изгледа втренчено при проблясъка на една мълния, изкрещя пронизително и го отблъсна с всички сили.
Той падна върху тревата, но успя да напипа глезена й докато тя се опитваше да избяга от него на четири крака в мрака.
— Какво ти става? — изрева той.
Алиса спря да се дърпа. Седна на тревата до него, зарови лице в свитите си колене и се разтърси в ридания. Бъртън се изправи, дръпна я за брадичката и я накара да погледне нагоре. Някъде наблизо отново удари мълния и освети изкривеното й лице.
— Ти обеща да ме браниш! — изкрещя му тя в отговор.
— Поведението ти не беше на жена, която иска защита — възрази той. — Не съм ти обещавал да те браня срещу естествените човешки импулси.
— Импулси! — каза тя. — Импулси! Господи, никога през живота си не съм вършила нищо подобно! Винаги съм била праведна! Бях девствена когато се омъжих, и бях вярна на съпруга си през целия ми живот! А сега… с един напълно непознат! Просто ей така! Не знам какво ми стана!
— Значи се изложих! — каза Бъртън и избухна в смях.
Но не успя да прогони чувството на съжаление и мъка. Ако тя беше изразила желанието си с ясното съзнание какво прави, тогава той не би имал и най-малкото угризение на съвестта. Но тая дъвка съдържаше някакъв мощен наркотик, който ги беше разкрепостил до състоянието на любовници, чиято страст не познаваше граници. Нейната активност беше достойно отражение на неговата; бе проявила изкусителното майсторство на одалиска от турски харем.
— Не е необходимо да се чувствуваш дори и за миг унизена и да се укоряваш за случилото се — изрече нежно той. — Ти просто не беше на себе си. Всичко е заради този наркотик.
— Аз го направих! — каза тя. — Аз, само аз! Исках го! О, докъде съм паднала!
— Не си спомням да съм ти предлагал някакви пари.
Не искаше да й причини болка с безсърдечието си. Искаше само да я накара да изпадне в гняв, за да престане със самоуниженията си. И успя. Тя скочи към него и задра гърдите и лицето му с нокти. Крещеше му в очите мръсотии, които една дама от викторианското общество изобщо не следваше да знае.
Бъртън я улови за китките, за да спре атаките й, и я укроти, докато тя продължаваше да крещи в лицето му. Накрая, когато тя се отпусна и захлипа, той нежно я поведе обратно към мястото на лагера им. Огънят беше изгаснал. Той разчисти горния слой пепел и хвърли стиска трева, запазила се суха в една от гънките
