на близкото дърво. В светлината на новия огън зърна момиченцето да спи сгушено между Кац и Монат, затрупано грижливо под купчина трева до желязното дърво.
— Не се доближавай — каза тя. — Не искам да те виждам повече! Ти ме обезчести, опозори ме! Ти ме омърси! И след като ми обеща, че ще ме браниш докрай!
— Замръзвай, щом така ти е по-добре — отвърна той. — Канех се да ти предложа да се сгушим заедно, за да се топлим. Но ако искаш да спиш на студа, няма да ти преча. Пак ти повтарям, че това, което се случи между нас, беше породено от наркотика. Ти нямаш абсолютно никаква вина. Всъщност, не. Не беше породено. Наркотиците не пораждат действия или постъпки; те просто премахват субективните пречки да бъдат извършени. Нашите нормални сдържащи реакции просто бяха премахнати, и нито един от двама ни няма право да упреква себе си или другия.
Но въпреки това бих бил лъжец, ако ти кажа, че не изпитах наслаждение, и ти също би била неискрена, ако го отречеш. Така че какъв е смисълът от това самоизтезаване?
— Аз не съм животно като теб! Аз съм добродетелна жена, която има страх от Бога!
— Без съмнение — каза сухо Бъртън. — Все пак, позволи ми да наблегна на едно нещо. Аз много се съмнявам, че ти би се осмелила да направиш това, което стана, ако дълбоко в сърцето си не го беше желала. Наркотикът премахна задръжките ти, но това съвсем не означава, че той те е принудил да го направиш. Желанието ти вече е било там. И всяко действие, произтекло в резултат на наркотика, е бил твой съзнателен избор, израз на твоето желание.
— Знам го! — изкрещя тя. — Не си мисли, че съм някаква проста селска слугиня! Имам глава! И знам какво съм направила и защо! Само че никога не съм предполагала, че мога да бъда такава… такава личност! Но явно винаги съм била такава! Винаги!
Бъртън се опита да я успокои, да й обясни че всеки има в душата си нежелани и тъмни стихии. Посочи й за пример догмата с първородния грях, която илюстрираше примера му; след като тя беше човек, тя беше подвластна на тия тъмни и мрачни въжделения в душата й. И така нататък. Но колкото повече се опитваше да я успокои, толкова по-зле се чувствуваше тя. Накрая се предаде, разтреперан от студ и изтощен от безплодния спор. Вмъкна се между Монат и Кац и гушна в прегръдките си заспалото телце на момиченцето. Топлината на трите тела и топлото одеяло от изсъхналата трева го отпуснаха и успокоиха. Вече заспиваше, когато усети хлипането на Алиса, която се вмъкваше до него под купчината трева.
9
Събуди се в сивата светлина на лъжливата зора, която арабите наричаха вълчата опашка. Монат, Кац и детето продължаваха да спят. Почеса се малко по местата, раздразнени от сърбежите причинени от острите стръкове на тревата и изпълзя навън. Огънят беше загаснал; листата на дърветата и тревата бяха натежали от влага. Потрепера от студа. Но не почувствува умора или някакви странични ефекти от наркотика както бе очаквал. Откри купчина сравнително запазени сухи от дъжда бамбукови съчки в тревата под едно дърво. Накладе отново огъня с тях и след малко отново се почувствува уютно. После зърна ведрата от бамбук и отпи от водата, която съдържаха. Алиса бе седнала сред купчина трева и го гледаше начумерено. Кожата й беше настръхнала от студа.
— Ела и се сгрей! — подкани я той.
Тя изпълзя от купчината, изправи се, отиде до бамбуковото ведро, наведе се, загреба в шепата си вода и я плисна на лицето си. После коленичи до огъня и си сгря ръцете на един малък пламък. Когато всички са голи, колко бързо и най-срамежливите губят срама си, помисли той.
Малко по-късно долови шумоленето на тревата от изток. Появи се голата глава на Питър Фрайгейт. Фрайгейт излезе от тревата и бе последван от друга гола глава, женска. Последва я и тялото й, мокро, но красиво. Очите й бяха едри и тъмнозелени, а устните й прекалено пълни, за да бъдат наречени красиви. Но останалите черти на тялото й бяха изключителни.
Фрайгейт се усмихна широко. Обърна се и я придърпа до топлината на огъня с ръка.
— Имаш вид на котка, излочила млякото — каза Бъртън. — Какво се е случило с ръката ти?
Питър Фрайгейт изгледа кокалчетата на десния си юмрук. Бяха отекли и кожата на няколко от тях беше надрана.
— Бих се — каза той. Посочи към жената, коленичила до Алиса, която се грееше на огъня. — Снощи беше истинска лудница край реката. Тая дъвка трябва да е съдържала някакъв наркотик. Направо нямаше да повярвате на очите си, ако бяхте видели какви ги вършеха хората долу край реката. Или нямаше да ви впечатлят особено? В края на краищата вие сте Ричард Франсис Бъртън. Но така или иначе, всички жени, дори и най-грозните, влязоха в употреба. Уплаши ми се окото и направо полудях. Блъснах по главите двама мъже с граала и ги проснах. Гонеха едно десетгодишно момиче. Може и да съм ги убил. Надявам се да съм успял. Опитах се да взема момичето с мен, но тя се изтръгна и побягна в нощта.
Реших да се върна тук. Стана ми много гадно от това, което бях причинил на ония двамата, дори и да си го бяха търсили. Наркотикът беше виновен; трябва да бе отприщил потисканите цял живот ярост и безсилие. Така че потеглих насам, за да срещна още двама юначаги, които обаче тоя път преследваха тази жена тук. Мисля, че тя беше против не толкова срещу самия акт, колкото срещу тяхната колективна и едновременна идея, ако ме разбирате какво искам да кажа. Тя пищеше и се дърпаше, и те бяха започнали да я налагат. Така че ги блъснах с юмруците си и ги сритах, след което ги наложих хубавичко с граала си.
И после тръгнах със жената, казва се Логу между другото, и това е всичко, което знам за нея, тъй като не разбирам и думичка от езика й.
Той пак се ухили.
— Но не можахме да стигнем далеч.
Усмивката му се стопи и той потрепера.
— После ни събуди дъждът с мълниите и гръмотевиците си, които връхлитаха върху нас като божи гняв. Не ми се смейте, но си помислих, че това трябва да е Съдния ден, че Господ ни е дарил с еднодневното царство, за да се осъдим самите ние. И после щеше да ни захвърли в кладенеца.
Той се изсмя със свито сърце и каза:
— От четиринайсетгодишна възраст съм агностик, и си умрях такъв на деветдесетгодишна възраст, макар че имах някои планове да извикам свещеник. Но онова малко дете, уплашено от Дядо Господ и адския огън и прокълнаването, още си седи там, не е напуснало стареца. Или младежа, възкресен от мъртвите.
— И какво се случи? — запита Бъртън. — Да не свърши светът с гръм и мълния? Още си жив и здрав, доколкото виждам, и не си отхвърлил наслажденията на греха в лицето на тази млада жена тук.
— Открихме един олтар с граали близо до планината. На около една миля западно оттук. Изгубихме се, скитахме наоколо, измръзнали, мокри, подскачахме при всеки проблясък на мълния около нас. После намерихме олтара. Беше претъпкано от народ, но те бяха изключително приветливи; телата бяха толкова нагъсто, че се сгряхме, въпреки тежкия дъжд който се сипеше върху ни. Накрая заспахме, дълго след като дъждът беше престанал. Когато се събудих, Логу я нямаше около мен. Тръгнах да я търся и я открих. Била се загубила през нощта. Зарадва се като ме видя, и аз също. Има някакво привличане между нас. Може да разбера причината, като я науча да говори английски. Опитах и на френски, немски и малко руски, литовски, галски, всички скандинавски езици, включително финландски, класически нахуатл, арабски, иврит, ирокезки онондага, оджибуейски, италиански, испански, латински, старо- и новогръцки, и още една дузина други езици. И нищо.
— Изглежда сте голям лингвист — отбеляза Бъртън.
— Не мога да говоря на нито един от тях — каза Фрайгейт. — Чета на повечето, но иначе владея само по няколко ежедневни фрази от всеки. За разлика от вас не владея до съвършенство тридесет и девет езика — включително и този на порнографията.
Момъкът изглежда знае доста за мен, помисли си Бъртън. По-късно щеше да се опита разбере колко добре е запознат с биографията му.
— Ще бъда откровен с вас, Питър — каза Бъртън. — Вашият изблик на агресивност направо ме изненадва. Изобщо не съм и допускал, че сте способни да пребиете толкова много хора. Вашата уязвимост към…
— Всичко стана заради дъвката, разбира се. Тя отвори адските вратички на подсъзнанието ми.
