Бъртън се изпсува тихомълком. Трябваше да се сети своевременно и да остави някого за пазач. Не го биваше много за водач; оставяше нещата да се развиват от само себе си. Много експедиции бе предвождал на Земята, но никоя от тях не се бе отличавала особено с добра дисциплина или умело ръководство. И все пак, по време на Кримската война, когато предвождаше нередовните части на Бийтсън, и обучаваше дивата турска кавалерия, башибузуците, се беше справил много добре, далеч по-добре от много други. Така че не беше необходимо да се укорява…
Лев Руак се измъкна от водата и обра с ръце влагата от тялото си. Бъртън също излезе и седна до него. Алиса му обърна гръб, но не знаеше дали го направи нарочно или не.
— Щастлив съм не само защото пак съм млад — каза Руак със силно акцентирания си английски, — но и защото пак съм с два крака.
Той почука дясното си коляно.
— Загубих го при пътна злополука в Търнпайк, Ню Джърси, на петдесетгодишна възраст.
Изсмя се и продължи.
— Някой би нарекъл ситуацията, в която изпаднах, комична съдба. Две години преди това да се случи ме заловиха арабите, когато търсех минерали в пустинята, в държавата Израел, нали разбирате…
— Искате да кажете Палестина? — запита го Бъртън.
— Евреите си основаха независима държава през 1948 година — каза Лев. — Няма откъде да го знаете, разбира се. Ще ви разкажа и за това, но по-нататък. И така, бях заловен и изтезаван от арабски партизани. Не ми се навлиза в подробности; повдига ми се само като си спомня. Но същата нощ още успях да се измъкна, след като размазах с парче скала главите на двама от тях и застрелях още двама със завладения автомат. Другите побягнаха и така се измъкнах. Имал съм късмет, защото скоро ме откри армейски патрул и ме прибра. Но две години по-късно, когато бях в Щатите и карах към Търнпайк, един камион, голям полуприцеп, ще ти разкажа и за това по-късно, ми пресече пътя и аз се врязах в него. Бях тежко ранен и ми ампутираха десния крак под коляното. Но това, заради което ти разказвах историята, беше, че шофьорът беше родом от Сирия. Така че, накрая успяха да ме сгащят, въпреки че пак се отървах, макар и без крак. Нашият приятел от Тау Кит довърши окончателно работата. Макар че той само ускори малко нещата, които си бяха тръгнали по пътя.
— Какво искаш да кажеш с това? — запита го Бъртън.
— Милиони хора умираха от глад и недояждане, дори и Съединените Щати бяха минали на изключително строг и ограничен порцион, а отровените води, земя и въздух довършваха още милиони други. Учените пресметнаха, че кислородът на Земята щеше да свърши след десет години, защото фитопланктонът в океаните — знаеш че половината кислород в земната атмосфера се отделя от тях — умираше. Океаните бяха отровени.
— Океаните?
— Не ти се вярва ли? Вярно, ти си умрял през 1890 година, така че ти е трудно да го повярваш. Но някои хора още през 1968 година бяха предсказали какво точно ще се случи през 2008 година. Вярвах им, бях биохимик. Но мнозинството от населението, особено тези, от които зависеше всичко, широките народни маси и политиците, не им се вярваше, докато накрая стана прекалено късно за каквото и да било. Бяха предприети редица мерки с влошаването на положението, но те обикновено бяха или твърде слаби или прекалено закъснели, защото засягаха финансовите интереси на мощните корпорации, които им се противопоставяха с всички сили. Но това е една много дълга и тъжна история, и ако искаме да си построим къща, трябва да започнем веднага след като приключим с обяда.
Алиса излезе на брега и прокара ръце по тялото си. Слънцето и вятърът бързо я изсушиха. Тя си прибра дрехите, но не ги облече. Уилфреда я разпита за тях. Алиса й обясни, че дразнят страшно силно кожата, но че тя ще ги сложи през нощта, ако застуди. Беше любезна към Уилфреда, но открито дистанцирана. Беше дочула голяма част от разговора на момичето с Бъртън и бе разбрала за фабричното й минало на курва, умряла от сифилис. Или поне така считаше самата Уилфреда. Не можеше да си спомни момента на смъртта. Без съмнение, бе изчуруликала радостно тя, първо била загубила разсъдъка си.
Алиса се отдръпна още по-далеч при думите й. Бъртън се ухили, като си мислеше как ли ще реагира, ако разбереше, че и той беше страдал от същата болест, след като я беше прихванал от една робиня в Кайро по време на дегизираното му като мюсюлманин пътешествие към Мека през 1853 година. Бяха го „излекували“ и разумът му не беше засегнат физически, но душевните му страдания бяха жестоки. Но най-важното нещо беше, че възкресението даряваше всекиго с младо, силно и здраво тяло, и каквото и да се беше случило на човек на Земята, то не оказваше никакво влияние върху сегашното положение на нещата.
Нямаше право да обвинява Алиса Харгрейвз. Тя беше типичен продукт на своето време и общество; като всички жени, и тя бе това, в което я бяха превърнали мъжете; и въпреки това бе проявила сила на характера и гъвкавост на мисленето си да се издигне над някои от най-типичните предразсъдъци на епохата си. Тя бе приела голотата като нещо нормално и естествено и не бе демонстрирала открита враждебност или презрение към момичето. Бе споделила ложето му; акт, който далеч надхвърляше всичко мислимо за жена като нея. И това още първата нощ след възкресението, когато би трябвало да падне на колене пеейки осанна, защото бе „съгрешила“, и кълнейки се никога повече няма да повтори „греха“ си.
По пътя към хълмовете той непрекъснато си мислеше за нея, като от време на време обръщаше глава да я изгледа. Голата глава състаряваше лицето й, но пък същата тази голота я правеше да изглежда като младо момиче под пъпа. И всеки от тях беше състарен над шията си и дете под пъпа си.
Той забави крачка и тя се изравни с него. Фрайгейт и Логу отидоха напред. Задният изглед на Логу поне щеше да го компенсира при евентуалния му неуспех от разговора с Алиса. Задникът на Логу притежаваше забележителна овална форма; бутовете й бяха като две яйца. И тя се олюляваше по същия главозамайващ начин като нея.
Той заговори с нисък глас:
— Ако миналата нощ те е разтърсила толкова много, защо остана при мен?
Красивото й лице в миг погрозня и се набръчка.
— Не останах с теб! Останах с групата! А и освен това не съм спряла да мисля за миналата нощ. Не мога да го отрека. Наркотикът в оная дъвка ни накара да се държим като… като животни. Поне за себе си знам, че той беше виновен за всичко. А ти ако искаш, мисли си другояче!
— Тогава нямам никакъв шанс да я повторим?
— Как смееш да ми задаваш такъв въпрос! Разбира се, че не! Как можа!
— Аз не съм те насилвал — каза той. — Както ти обясних, ти постъпи така, както би постъпила, ако задръжките ти бяха изчезнали. Тези задръжки са нещо добро — при определени обстоятелства разбира се. Например, когато си омъжена по закон за мъжа, когото обичаш в страната Англия на Земята. Но Земята вече не съществува, поне в онзи вид, в който я познавахме. Нито пък Англия. Нито английското общество. И ако половината човечество е възкръснало разпръснато по поречието на тази река, може би ти никога няма да срещнеш съпруга си. Вие вече не сте съпруг и съпруга. Спомняш ли си… и докато смъртта ни раздели? Ти си починала, следователно раздялата е настъпила. А и освен това, в Рая не можеш да встъпиш в брак.
— Вие сте богохулник, мистър Бъртън. Чела съм за вас във вестниците, и някои от книгите ви за Африка и Индия и онази за мормоните в Щатите. Чувала съм и някои истории, повечето от които ми е трудно да приема за верни, защото ви показват като изключително злобен и покварен. Реджиналд изпадна в силно негодуване след като прочете вашата Касида. Каза, че няма намерение да държи такава нечестива атеистическа литература у дома си и хвърли всичките ви книги в камината.
— Щом съм толкова злобен и покварен, и се чувствувате паднала жена, защо не си отидете?
— Трябва ли да се повтарям? В другата група може да се окажат още по-лоши и от вас. А и освен това, както ми посочихте, не сте ме насилвали. Струва ми се, че под циничния ви и присмехулен ум се крие нещо като сърце. Видях ви как се просълзихте, докато носихте плачещата Гуенафра.
— Разкрит съм — ухили се той. — Е, добре, нека бъда така. Ще бъда кавалер, няма да се опитвам да ви съблазня и да се опитам да ви вкарам в грях. Но следващият път, когато ме видите да си дъвча дъвката, побързайте да се скриете нейде. А междувременно ви давам честната си дума, че няма за какво да се страхувате от мен, но само докато не изпадна под влиянието й.
Очите й се разшириха и тя спря.
— Мислите пак да дъвчете?
— А защо не? Определено превръща някои хора в диви зверове, но не и мен. Не изпитвам някаква
