изгаряща нужда от нея, така че ме съмнява да се превръщам в наркоман. На времето изпушвах по някоя друга лула опиум, но не съм го правил, защото съм бил пристрастен към него, така че нямам причини да мисля, че съм предразположен към наркотичен глад.
— Сега ми е ясно, че често сте си угаждали на душицата, и то здравата. Вие и онова кошмарно създание мистър Суинбърн…
Тя внезапно млъкна. Някакъв мъж й беше подвикнал, и макар че тя не разбираше италиански, нецензурният му жест не остана неясен за нея. Тя пламна цялата, но продължи забързано напред. Бъртън изгледа с дива злоба мъжа. Беше добре сложен мургав младок с едър нос, безволева брадичка, и близко поставени очи. Езикът му беше от подземния свят на Болоня, където Бъртън бе прекарал много време в изследване на етруски находки и реликви. Зад гърба му бяха застанали десет мъже, повечето от които притежаваха същите злокобни и заплашителни черти като тези на вожда си, и още пет жени. Беше повече от ясно, че жените не им достигаха, и искаха да прибавят още към групата си. А и едва ли щяха да пропуснат шанса да усилят въоръжението си с каменните оръжия на Бъртъновите хора. Не носеха нищо друго освен граалите си и бамбукови пръти.
11
Бъртън се обади остро и групата му се събра около него. Кац не разбра думите му, но мигновено усети какво се готвеше и застана отзад до Бъртън. Животинският му вид и каменният боздуган в мощната му ръка накараха болонците да запазят благоразумна дистанция. Следваха групата отдалеч и подхвърляха шумно коментари и заплахи, но не се осмеляваха да се приближат прекалено. Но като стигнаха до подножието на хълмовете водачът им изкряска команда и те нападнаха.
Младокът със сближените очи изрева, размахвайки граала си на края на лентата, и затича към Бъртън. Бъртън избягна удара и замахна с бамбуковото си копие в мига в който чуждия граал профуча на сантиметър от главата му. Каменният наконечник потъна в слънчевия сплит на нападателя и той политна, падайки на гръб със стърчащото от корема му копие. Неандерталецът изби чуждия граал с пръта си, който отхвърча настрана. Той се хвърли напред и острието на каменната му брадва се вряза в черепа на нападателя му, който рухна с окървавена глава.
Дребничкият Лев Руак изблъска в гърдите атакуващия го с граала си и скочи отгоре му. Петите му се врязаха в лицето на мъжа, който се мъчеше да се изправи от земята. Мъжът политна назад; Руак замахна отново и заби каменния си нож в рамото на мъжа. Раненият изпищя, затъркаля се настрани, скочи на крака и побягна.
Фрайгейт се справи далеч по-добре, отколкото беше предполагал Бъртън, въпреки че в първия момент, когато бандата бе започнала да ги предизвиква, бе побледнял и се бе разтреперал. Беше привързал граала си за лявата китка, а в дясната си ръка стискаше каменната брадва. Той се вряза във вражеската група, получи удар по рамото с граал, който успя да смекчи частично като го блокира със собствения, и падна. Един от нападателите вдигна с две ръце бамбуковия си прът и замахна да го прободе в корема, но Фрайгейт ловко се претърколи встрани, вдигайки над себе си граала като щит. След миг вече беше на крака и блъсна с глава мъжа, след което и двамата се намериха на земята. Фрайгейт се озова отгоре и острието на каменната му брадва два пъти се вряза в черепа на този под него.
Алиса бе захвърлила граала си в лицето на нападателя й и после го промуши със заострения и обгорен на огъня връх на копието си. Логу скочи отстрани на мъжа и стовари с такава сила пръта си върху главата му, че той падна на колене от удара.
Битката не надхвърли и минута. Останалите нападатели напуснаха панически бойното поле със жените след себе си. Бъртън обърна на гръб пищящия лидер и измъкна копието си от стомаха му. Върхът бе проникнал не повече от половин инч.
Мъжът се изправи със залитане, притиснал с две ръце шуртящата рана, и закрета към равнината. Двама от нападателите бяха в безсъзнание, но вероятно щяха да оживеят. Удареният от Фрайгейт мъж беше мъртъв.
Американецът бе почервенял по време на битката и после отново бе побледнял. Но нямаше вид да му е прилошало или да се разкайва от стореното. Ако лицето му съдържаше нещо, то това беше израза на триумф. И облекчение.
— Това беше първия човек, който убивам през живота си! Първият! — изрече той.
— Сигурен съм, че няма да ти е последният — каза Бъртън. — Освен ако следващият не те изпревари.
— Мъртвият и тук си е същият, какъвто би бил и на Земята — каза Лев Руак като гледаше трупа. — Чудя се къде ли отиват ония, които загиват и в задгробния си живот?
— Ще научим, като поживеем достатъчно. Моите поздравления, момичета. Справихте се отлично.
— Направих това, което трябваше — каза Алиса и се отдалечи.
Беше бледа и трепереше. Логу пък изглеждаше силно възбудена от преживяното.
Добраха се до каменния олтар половин час преди пладне. Завариха обаче картина доста по-различна от тази, която бяха оставили. Уютната им котловинка бе побрала над шейсет човека, много от които бяха заети с обработката на кварц. Един мъж бе захлупил със шепа окървавеното си око, в което бе влетяло парченце кварц. Още няколко бяха с окървавени лица или държаха премазаните си пръсти.
Бъртън беше раздразнен, но не можеше да направи нищо. Хранеше надежда, че тълпата ще се разпръсне поради липсата на вода, но и тя угасна бързо. Една жена му каза, че на запад от тях, на около миля и половина, се намирал малък водопад. Падал от върха на планината в тясната част на стрелоподобен каньон и се вливал в голяма яма, която била само наполовина пълна. След време щяла да се напълни и водата щяла да се устреми през хълмовете към равнината. Освен ако, разбира се, не откъртели някой по- голям камък в основата на планината, за да прокарат канал за потока.
— Защо да не прекараме водопровод от дебелите бамбукови стъбла? — предложи Фрайгейт.
Положиха граалите си върху скалната площадка, като всеки внимателно си отбеляза мястото на своя, и зачакаха. Бъртън възнамеряваше да се придвижат на ново място след като се нахранеха. Не беше лошо да се настанят някъде по средата между водопада и каменния олтар; може би там щяха да ги оставят на спокойствие.
Сините пламъци изригнаха от камъка точно в мига в който слънцето докосна зенита. Този път граалите им сервираха зеленчукова салата, италиански черен хляб с масло и млян чесън, спагети и кюфтета, чаша сухо червено вино, грозде, още кафе на кристали, десет цигари, една с марихуана, пура, още тоалетна хартия и калъп сапун, и четири шоколадени крема. Някои от хората се оплакаха, че италианската кухня не им допадала, но никой не се отказа от храната.
След като изпушиха цигарите си, се отправиха към полите на планината на път за водопада. Той се намираше в единия край на триъгълния каньон, край който бяха бивакували техните „гости“. Водата беше леденостудена. След като измиха съдовете, подсушиха ги и напълниха отново бамбуковите ведра, се запътиха в обратна посока към каменния олтар. След около половин миля се спряха на един хълм, целия обрасъл в борове с изключение на площадката на върха, върху която растеше самотно желязно дърво. Наоколо имаше истинско изобилие от бамбукови дървета с всякакви размери. Нарязаха бамбука под вещото ръководство на Кац и Фрайгейт, който бе прекарал няколко години от живота си в Малайзия, и построиха колибите си. Представляваха кръгли постройки с единични входове и прозорче на противоположната стена и конусообразен тревен покрив. Работеха бързо, без да плащат данък на естетиката, така че докато стане време за вечеря колибките с изключение на покривите бяха готови. Избраха Фрайгейт и Монат да останат като стражи в лагера, докато другите пренесат граалите до олтара. Там хората вече бяха стигнали 300 на брой, и всички майсторяха навеси и колиби. Бъртън не беше изненадан. Желаещите да изминават всеки ден по три пъти половин миля за да се нахранят нямаше да са много. Биха предпочели да се сгъстят около каменните олтари. Колибите бяха нахвърляни как да е и много близко една до друга. Но въпреки това проблемът с прясната вода си оставаше, и това беше, което го удивляваше при гледката на тая гъчканица. Но една засукана словенка сладко го уведоми, че едва този следобед успели да открият наблизо източник на вода. Едно поточе извирало от пещера почти по права линия от скалата. Бъртън го разгледа. Водата бе избила от скалата и се стичаше по стената й в малко езерце с дължина около петдесет фута и осем дълбоко.
