— Не мисля, че можеш да сравниш Хитлер с един дребен мошеник издател — каза Руак. — Не, не мисля да го пека на бавен огън. Може би го бих уморил от глад, или пък бих го подхранвал толкова, колкото да не умре от глад. Но няма да го направя. Какъв смисъл би имало? Би ли го накарало това да си промени мнението за евреите, да започне да ги счита за човешки същества? Не, аз не бих му направил нищо, ако попадне под моята власт, освен да го убия, за да не може да убива повече. Но аз не съм сигурен, че това би означавало, че той наистина е мъртъв. Не и тук.
— Ти си бил истински християнин — каза Фрайгейт и се ухили.
— А аз си мислех, че ти си ми бил приятел! — каза Руак.
12
Това беше вторият път, когато Бъртън чу името Хитлер. Имаше намерение да разучи по-подробно за него, но за момента имаха по-належаща работа като довършването на покривите на колибите. Всички се заловиха за работа; едни нарязаха още трева с малките ножички, които бяха намерили в граалите си; други пък се качиха на железните дървета и накъсаха от големите триъгълни зелени и алени листа. Покривите се получиха повече от несъвършени. Бъртън имаше идея да се разшета малко наоколо и да намери някой майстор на сламени покриви, който да го отвори на тая тема. На първо време леглата щяха да представляват купчини трева, върху които щяха да настелят и по-меките листа от железните дървета. Одеялата щяха да съшият от същите меки листа.
— Слава Богу, или на Когото и да било, че тук няма насекоми.
Той вдигна сивата метална чаша, която все още съдържаше две унции от най-хубавото уиски, което бе вкусвал някога през живота си.
— Да пием за здравето на Когото и да било. Ако ни беше съживил, за да засели с нас двойник на Земята, сега леглата ни щяха да гъмжат от десет хиляди вида хапещи, щипещи, жилещи, стържещи и кръвосмучещи ситни чудовища.
Отпиха и насядаха около огъня за малко; пушеха и разговаряха. Сенките се сгъстиха, небето загуби синия си цвят, и на него плавно разцъфнаха гигантските отделни звезди и звездни купове, които изникваха като бледи призрачни сенки с падането на здрача. Небето наистина излъчваше някакъв особен, триумфален блясък.
— Направо като илюстрация на Сайм — каза Фрайгейт.
Бъртън не знаеше кой е този Сайм. Половината от разговорите му с хората от двадесети век протичаха във взаимни обяснения и разяснения за събития и хора.
Бъртън се изправи, заобиколи огъня и коленичи при Алиса от другата страна на огнището. Тя току-що бе приспала малката Гуенафра в колибата.
Той й протегна половин парче дъвка и каза:
— Преди малко сдъвках моя дял. Ще вземеш ли другата половина?
Тя го погледна без всякакво изражение на лицето и каза:
— Не, благодаря.
— Имаме осем колиби — каза той. — Освен мен, теб и Уилфреда всеки си е избрал в коя колиба и с кого ще живее.
— Изключи ме от твоето число.
— Тогава ще спиш с Гуенафра, така ли?
Лицето й остана скрито за погледа му. Той постоя няколко секунди, после се изправи и се върна от другата страна на огнището, където седна до Уилфреда.
— Можеш да си ходиш, сър Ричард — проговори тя със свити устни. — Господ ми е свидетел, че не обичам да ме пренебрегват. Можеше да я питаш някъде насаме, където никой нямаше да те види. И аз имам гордост.
Той мълча близо минута. В първия момент бе изпитал желание да й отвърне с нещо язвително. Но тя беше права. Дори и да беше прекарала земния си живот като курва, тя пак беше в правото си да иска да се отнасят към нея като с човешко същество. Беше я третирал прекалено презрително. Особено след като тя твърдеше, че гладът я беше тласнал по този път, макар че той си имаше свое мнение по въпроса. Твърде много проститутки бяха влезнали в занаята със съвсем различни от нейните причини; твърде много използуваха общоприетите клишета, за да се оправдаят пред обществото. Но въпреки това гневът й към Смитсън и поведението й към Бъртън показваха, че беше искрена.
Той се изправи и каза:
— Нямах намерение да накърнявам достойнството ти.
— Обичаш ли я? — запита го Уилфреда, като го гледаше отдолу нагоре.
— Казвал съм го само на жената, която единствено съм обичал — каза той.
— Твоята съпруга?
— Не. Момичето почина преди да успея да се оженя за нея.
— А колко време беше женен?
— Двайсет и девет години, макар че това не ти влиза в работата.
— Господ да ме убие! И през цялото това време ти нито веднъж не й каза, че я обичаш?
— Нямаше необходимост — каза той и се отдалечи.
Предпочетената от него къща бе побрала Монат и Кац. Кац беше пуснал дъскорезницата в действие; Монат лежеше облегнат на хълбока си и пушеше цигарата си с марихуана. Той я предпочиташе пред тютюна, защото вкусът й силно наподобяваше родния му тютюн. Не му оказваше някакво специфично въздействие. Но пък земният тютюн го даряваше, макар и рядко, с богати и цветни халюцинации.
Бъртън реши да запази остатъка от наркотичната дъвка. Запали цигара с ясното съзнание, че марихуаната ще вгорчи и без това гневното му, обхванато от фрустрация съзнание. Запита Монат за родната му планета, Гуурк. Разказът му го заинтригува страшно много, но марихуаната бавно издуваше платната си и той бавно отплава към неведомите брегове под заглъхващия глас на пришелеца.
- … закрийте си очите, момчета! — изрече Гилкрайст с проточения си шотландски глас.
Ричард погледна Едуард; Едуард се ухили и покри очите си с длан, но със сигурност надзърташе през разперените си пръсти. Ричард закри и той очи с ръце, но продължаваше да се надига на пръсти. Макар че и двамата бяха стъпали на някакви сандъци, налагаше им се да протягат шии над главите на възрастните пред тях.
Главата на жената лежеше вече в улея; дългата кестенява коса закриваше лицето й. Прииска му се да види изражението й с което гледа кошницата под себе си, готова да приюти главата й.
— Да не сте надзърнали, момчета! — обади се отново Гилкрайст.
Барабаните забумтяха, дочу се единичен вик, блестящото острие политна надолу, тълпата изрева в синхрон, неколцина изстенаха или изпищяха, и главата тупна в коша. Прерязаният врат изригна алена тлъста струя, която сякаш нямаше край. Кръвта не спираше да шурти и обля цялата тълпа, като стигна и него и заля ръцете му, макар че беше на повече от петдесет ярда от нея, стичайки се по пръстите и лицето му, като пълнеше очите му и го заслепяваше; след малко усети устните си хлъзгави и солени. И той изпищя…
— Събуди се, Дик! — викаше Монат в ухото му като го разтърсваше за рамото. — Събуди се! Сънуваш кошмари!
Бъртън се изправи и седна на леглото, като подсмърчаше и трепереше. Потърка ръцете си и после опипа лицето си. И двете бяха мокри. Но от пот, не от кръв.
— Сънувах — каза той. — Бях на шест години в град Тур. Тогава живеехме във Франция. Джон Гилкрайст, моят възпитател, ни заведе с брат ми Едуард на публичната екзекуция на жена отровила цялото си семейство. Гилкрайст ни каза, че това било злодеяние.
Бях много възбуден и надзърнах през разперените си пръсти когато ни каза да не гледаме последните секунди преди острието на гилотината се устреми надолу. Но аз не го послушах; не можех да го послушам. Спомням си, че малко ми се повдигна, но това беше единственият ефект от гадното зрелище пред нас. Сякаш се бях повредил нещо докато наблюдавах сцената; все едно че наблюдавах представление през дебело стъкло, нещо нереално. Или аз самият бях нещо нереално. И затова не изпитах особен страх.
Монат бе запалил още една цигара с марихуана. Огънчето й хвърляше достатъчно светлина и Бъртън
