човек очакващ всяка секунда да изплават от дълбините зеленобрадото лице и изпъкналите жабешки очи на Каббурканакруебемсс.
Огромна тълпа се беше събрала около лодката сутринта. Мнозина бяха извървели много мили, за да стигнат навреме за събитието, защото тук всяко необичайно нещо беше събитие. Крещяха, смееха се и се шегуваха. Всички бяха в добро настроение, макар че някои от забележките бяха доста солени. Бъртън се изправи на „мостика“ преди да избутат лодката в реката, който представляваше леко издигната платформа, и вдигна ръката си в знак на тишина. Многогласният хор на бъбренето постепенно замря и той заговори на италиански.
— Скъпи приятели, обитатели на долината в Обетованата земя! След няколко минути ние ще се разделим…
— Ако лодката не се преобърне — измърмори под носа си Фрайгейт.
— … за да поемем нагоре по течението на Реката и срещу вятъра. Поемаме трудния маршрут, защото колкото по-големи трудности срещаме по пътя си, толкова повече ще бъдем възнаградени в края на пътя си, ако вярваме на това, на което ни учеха моралистите на Земята, а сега виждате колко прави са били!
Смях. Тук-таме озъбени физиономии на религиозни фанатици.
— Както може би някои от вас знаят, на Земята веднъж предвождах експедиция в най-потайните и опасни кътчета на Африка, за да открия изворите на река Нил. Не ги открих, макар че бях стигнал много близо до тях, а виновникът за това, че не можах да получа наградата си за преодолените трудности, беше мошеникът на име мистър Джон Ханинг Спийк, който дължеше всичко на мен. Ако случаят го изправи на пътя ми нагоре по Реката, аз вече ще знам как да постъпя с него…
— Велики небеса! — промърмори Фрайгейт. — Да не го накараш да се самоубие от угризения на съвестта?
- … но това, което всъщност исках да ви кажа, е че Реката може да се окаже далеч по-дълга и от Нил, която както знаете или може би не знаете, е най-дългата река на Земята, напук на идиотските претенции на американците, че басейните на техните Амазонка и Мисури-Мисисипи са най-големите. Някои от вас може да запитат защо се отправяме на пътешествие към цел, която не знаем на какво разстояние се намира от нас или пък дали въобще съществува. А аз ще ви кажа че ние разпъваме платната, защото Неизвестното съществува, и защото ние ще го направим Известно! Това е! А тук, за разлика от тъжната и отчайваща ситуация на Земята, няма нужда от никакви пари за съоръжаване на експедицията. Парица-царица е мъртва и честито отърваване! Нито пък ще ни се наложи да попълваме хиляди петиции и формуляри и да се молим за достъп до влиятелни особи и властни бюрократи за получаване на разрешение да пътуваме нагоре по Реката. Тук няма нито държавни граници…
- … все още — измърмори Фрайгейт.
- … нито са ни нужни паспорти, нито се налага да подкупваме чиновници. Ние просто си построихме лодка без да ни се налага да плащаме лиценз, и можем да отплаваме без каквото и да било разрешение на някоя мърша, висшестояща, низша или по средата. За пръв път в човешката история човек е свободен. Свободен! И затова ви казваме адиос, защото аз не казвам сбогом…
- … никога не си и казвал — промърмори под носа си Фрайгейт.
- … защото и след хиляда години, но ние ще се върнем! Затова ви казвам адиос, екипажът и той ви казва адиос, благодарим ви за помощта, която ни оказахте при построяването на лодката и при пускането й във водата. И така, аз, който съм пред вас, предавам моя пост на консул на Нейно Кралско Величество в град Триест на когото пожелае да го приеме и обявявам себе си за свободен гражданин на света на Реката! Не съм длъжник никому; няма да склоня глава пред никого; ще бъда верен единствено на себе си!
Бъртън го изгледа, но не пророни и дума. Фрайгейт цитираше стихове от поемата на Бъртън „Касида“3 за Хаджи Абду Ал-Язди. Не за пръв път цитираше от прозата или поезията на Бъртън. И макар че Бъртън често намираше американеца за досаден, не можеше да се разсърди на човек, направил си труда да научи наизуст толкова много от собственото му творчество.
Няколко минути по-късно, след като лодката беше вече избутана в Реката от няколко мъже и жени и тълпата бурно ги аплодираше, Фрайгейт отново цитира негови стихове. Той гледаше към хилядите красиви млади мъже и жени, с бронзови от слънцето тела, техните роби, нагръдници и тюрбани, пъстро развяващи се на вятъра, и изрече:
Лодката плъзна в Реката, вятърът и течението завъртяха носа й, но Бъртън изкрещя команда, ветрата се опнаха на вятъра, а той завъртя голямата дръжка на греблото, двойката носове описаха широка дъга и те вече напредваха по вятъра. Вълните подхвърляха Хаджията, двата носа режеха водата със съскащ звук. Слънцето беше ярко и топло, бризът охлаждаше телата им, чувствуваха се щастливи, но и същевременно малко угрижени, защото познатите брегове и лица се стопяваха в далечината. Не разполагаха нито с карти, нито с легенди на самотни пътешественици; с всяка измината миля те създаваха света.
Същата вечер, когато акостираха за пръв път на непознат бряг, се случи инцидент който озадачи Бъртън. Кац току-що бе пристъпил на брега сред тълпа от любопитни зяпачи, когато изведнъж го обзе голяма възбуда. Той забъбра на родния си език и се опита да хване за ръката мъжа който беше до него. Мъжът обаче се дръпна и се шмугна в тълпата, където се изгуби.
Бъртън запита Кац за случая и той се опита да му обясни:
— Той, такова… а-а… как му казваш?… а-а… а-а… — и посочи към челото си.
После нарисува във въздуха няколко непознати символа. Бъртън искаше да си изясни случая, но Алиса изведнъж зави и затича към един мъж. Очевидно го беше помислила за един от синовете си убити през Първата световна война. Последва голяма бъркотия. Алиса призна, че се е припознала. После пък изскочиха и други неотложни неща. Кац повече не повдигна въпроса и Бъртън го забрави. Но той щеше да си го припомни.
Точно 415 дни по-късно бяха изброили 24 900 каменни олтара на десния бряг на Реката. Лавирайки, борейки се с вятъра и течението, правеха средно по шейсет мили на ден, като спираха през деня да заредят граалите си, а през нощта да спят; понякога отсядаха за цял ден, за да могат да си протегнат схванатите крака и да поговорят с хора от брега; броят на каменните олтари означаваше, че са пропътували 24 900 мили. На Земята щяха да са обиколили екватора. Ако наредяха една след друга най-големите земни реки Мисисипи-Мисури, Нил, Конго, Амазонка, Янг-цзъ, Волга, Амур, Хуанхъ, Лена и Замбези, то така образуваната река пак нямаше да надвишава по дължина изминатия от тях участък на Реката. А Реката си течеше и течеше, като правеше големи завои, криволичеше напред-назад. И навсякъде се простираха равнини по двата бряга на Реката, зад тях гъстообраслите хълмове, и накрая се извисяваха студено и непокорно веригата от планини.
От време на време равнините се свиваха, а хълмовете се приближаваха плътно до Реката. Друг път пък Реката се разливаше във величествено езеро, три, пет, шест мили широко. Понякога пък планинските хребети почти се сливаха един в друг и лодката се стрелваше през каньони, където теснината караше водата буквално да завира, а небето представляваше тясна зигзагообразна ивица някъде много, много високо и черните отвесни стени сякаш всеки миг щяха да ги пресоват в прегръдката си.
Това, което никога не свършваше, бяха хората. Ден и нощ, мъже, жени и деца се тълпяха по бреговете на Реката, а по хълмовете бяха още повече.
