Определена схема се набиваше вече в очи за изминалото време. Човечеството беше възкръснало покрай бреговете на Реката в една приблизителна хронологична и национална последователност. Лодката бе преминала покрай области населени предимно със словенци, италианци и австрийци, починали последното десетилетие на деветнайсети век, последвани от унгарци, норвежци, финландци, гърци, албанци и ирландци. Понякога пътешествениците отсядаха в области населени преимуществено от хора от други епохи и географски области. Веднъж ми се случи да преминат покрай участък с дължина двайсет мили населен с австралийски аборигени които преди това на Земята никога не бяха виждали бял човек. Друг участък пък, дълъг повече от сто мили, се обитаваше от токарианци (племето на Логу). Те бяха населявали земите по-късно станали известни като китайски Туркестан приблизително по времето на Христос. Бяха представители на най-източните индоевропейски племена в древността; културата ми бе процъфтявала известно време, и после бе загинала още преди да започнат атаките си пустинята и варварските племена.
Бъртън успя да проведе малко изследвания, които макар и крайно несъвършени, дадоха един интересен резултат. Разпределението от хора в отделните области се състоеше главно от 60 процента дадена националност и столетие, 30 процента от друга националност, обикновено от друга епоха, и 10 процента от всички епохи и земи.
Всички мъже бяха възкръснали обрязани, а жените девствени. Бъртън коментира, че при повечето жени това състояние едва ли е продължило повече от една нощ, първата, на тая планета.
Но досега никъде не беше забелязана случай на забременяване. Който и да ги беше поместил тук, беше взел мерки предварително да ги стерилизира. И съвсем разумно. Ако възкресеното човечество бе запазило способността си да се размножава, то речните долини щяха да гъмжат като мравуняци само за столетие.
На пръв погледа не изглеждаше да има други живи същества освен човека. Но сега вече знаеха, че някои видове червеи излизаха на повърхността на почвата през нощта. А Реката съдържаше най-малко сто вида риби, които варираха от дребните шестинчови създания до огромните китоподобни, „речни дракони“, които се таяха на дъното но Реката на хиляда фута дълбочина. Фрайгейт твърдеше, че тяхното съществуване имало ясна цел. Рибите бяха чистачите на Реката, които поддържаха водите й чисти. Някои разновидности на червеите се хранеха с отпадните продукти и трупове. Други пък изпълняваха нормалните функции на земните червеи.
Гуенафра се бе източила за изминалото време. Всички деца растяха. След дванайсет години в поречието на Реката нямаше да има повече деца или юноши, ако условията навсякъде бяха едни и същи, разбира се.
Бъртън заговори на Алиса с тая мисъл на ума:
— Преподобният твой приятел Доджсън, оня юнак, който обичал само малки момиченца, тук много ще му се стъжни май, а?
— Доджсън не е бил извратен — каза Фрайгейт. — Но какво да кажем за ония, чиито единствени сексуални обекти са били децата? Какво ще правят, след като изчезнат обектите на страстта им? Ами ония, които получават оргазъм като мъчат животните? Ти знаеш, че съжалявам за отсъствието на животинските видове. Обичам котките и кучетата, мечките, слоновете, повечето от видовете. Не и маймуните, прекалено близки са до хората. Но въпреки че ми е мъчно за тях, съм щастлив че ги няма тук. Няма да ги измъчват повече. Всички ония беззащитни животни, които страдаха от жажда, глад или болка заради тъпите и жестоки човешки същества. Но вече край!
Той погали русата главица на Гуенафра. Косите й бяха отраснали шест инча.
— Изпитвам същото състрадание към всички останали безпомощни и беззащитни същества.
— Що за свят е този, в който не може да има деца? — запита Алиса. — И що за свят е този, в който няма и животни? Защото дори да не могат вече да бъдат измъчвани и убивани, те не могат вече да бъдат опитомявани и приласкавани.
— Едното компенсира другото или пък го допълва — забеляза философски Бъртън. — Любовта не може да съществува без омразата, добротата без злобата, мирът без войната. Но така или иначе, в тоя случай нямаме правото на избор. Нашите невидими господари са постановили, че ние нямаме право да притежаваме животни, а жените да раждат деца. Така да бъде.
Утрото на 416 ден от пътешествието им не се отличаваше с нищо от другите. Слънцето бе изгряло над билото на хребета от лявата им страна. Вятърът от горното поречие на Реката бе както винаги около петнайсет мили в час. Температурата се покачваше постепенно със слънцето и щеше да достигне приблизително 85 градуса по Фаренхайт около два следобед. Катамаранът на име Хаджията се люшкаше напред-назад по вълните. Бъртън стоеше изправен на „мостика“, положил двете си ръце върху дългото и дебело борово гребло от дясната му страна. Вятърът и слънцето обветряха изпечената му и помургавяла кожа. Носеше роба на черни и червени карета, която стигаше почти до коленете му и огърлица издялана от извит блестящочерен прешлен на риба-трион. Този вид стигаше до шест фута на дължина, със шестинчов рог който стърчеше от челото й като на еднорог. Рибата-трион живееше приблизително на около сто фута дълбочина под повърхността и бяха успели да я измъкнат на повърхността с големи усилия. Но от прешлените й се изработваха чудни огърлици, а от кожата й, подходящо обработена, правеха сандали, кожени брони и щитове или можеше да се преработи в яки плетени въжета и ремъци. Месото й имаше вълшебен вкус. Но най-ценната част от тялото й беше рогът. От него изработваха наконечници за копия или стрели или го снаждаха към дървени дръжки, с което получаваха извънредно остри стилето.
На една стойка до него обвит в калъф от прозрачен рибен мехур лежеше лък. Беше изработен от извитите кости стърчащи от двете страни на устата на гигантска риба-дракон. Двойноогънатият лък беше получен след съответното изрязване на краищата на двете кости, след което ги бяха съединили по подходящ начин. Тетивата му беше получена от обработените черва на рибата-дракон. Резултатът беше такъв, че лъкът можеше да се обтегне само от много мощен мъж. Бъртън го беше видял преди четиридесет дни и предложи на собственика му четиридесет цигари, десет пури и тридесет унции уиски за него. Офертата им беше отхвърлена. Тогава късно през нощта Бъртън и Кац се върнаха и посетиха собственика му като откраднаха лъка му. Макар че по-точната дума беше размяна, защото Бъртън почувствува подтик да остави своя тисов лък в замяна.
Оттогава насам Бъртън изрови всякакви аргументи в душата си, за да се оправдае пред себе си за постъпката. Бившият му собственик се беше похвалил, че бил убил човек, за да се сдобие с него. Така че той го беше откраднал от човек, едновременно крадец и убиец. Но въпреки това го спохождаха угризения, което впрочем не се случваха много често.
Бъртън водеше Хаджията по криволичещия и стесняващ се проход. През последните пет мили Реката се беше разпростряла в езеро със ширина около три мили и половина, което сега преминаваше в тесен канал по-тесен от половин миля. Каналът правеше завой и се губеше между стените на каньона.
Там щяха да забавят темпото, защото потокът усилваше рязко скоростта си и пространството за маневриране беше много ограничено. Но той имаше опита от много протоци като тоя преди това и това не го тревожеше особено. Но въпреки това след всеки такъв проход той не можеше да не си помисли за лодката като за новородена. Тя преминаваше през езеро, утроба и тясно дълго влагалище и после отново се озоваваше в друго езеро. Водата изобилстваше, и винаги имаше вероятност да се случи някое приключение или да направят важно откритие от другата страна.
Катамаранът изплава до един каменен олтар само на двайсет ярда от него. Равнината вдясно от тях беше пълна с народ. Ширината й не надхвърляше половин миля. Хората по брега крещяха към лодката, размахваха юмруци или изригваха псувни, непознати, но понятни за Бъртън от богатия му опит. Но нямаха враждебен вид; просто обичаят да се посрещат странници вземаше най-причудливи форми. Местните жители представляваха късокраки, тъмнокожи и тъмнокоси кльощави същества. Говореха език който Руак определи като вероятно прото-хамитско-семитски. Бяха населявали земите някъде в Северна Африка или Месопотамия, когато държавите там са процъфтявали. Те носеха хавлиите като роби, а жените им ходеха с открити гърди и използуваха нагръдниците за шалове или тюрбани. Заемаха речен бряг с дължина около шейсет каменни олтара или шейсет мили. Населението преди тях се беше разпростряло на осемдесет каменни олтара, като се състоеше от цейлонци от десети век от новата ера с незначителна група от маи от предколумбовата епоха.
— Врящото гърне на времето — нарече Фрайгейт разпределението на човечеството. — Най-великият
