антропологичен и социален експеримент в историята на човечеството.
Догадките му не бяха много далеч от истината. Изглеждаше така, сякаш хората бяха разместени по начин, който позволяваше на всяка група от хора да научи нещо ново от съседите си. В някои случаи враждебните групи бяха съумели да изградят различни механизми облекчаващи общуването им и живееха в относително разбирателство. При други обаче едната страна изколваше другата, или пък се самоунищожаваха взаимно, или заробваше останалите живи от победените.
Известно време след Възкресението бе царувала анархията. Хората се бяха разпръснали из долините, като формираха малки групи за самозащита в много малки райони. След това естествените водачи и хората жадни за власт вземаха връх и тези, които не можеха без тях, се подреждаха зад един или друг от тях според предпочитанията си, или по-скоро според предпочитанията на „вождовете“.
Един от многобройните „обществени“ модели появил се в резултат на възкресението беше този на „граалното робство“. Групата доминираща в района държеше по-слабите като затворници. Те не отнемаха много от храната на робите, защото ползата от един граал на мъртвец беше никаква, но им отнемаха цигарите, пурите, марихуаната, наркотичната дъвка, алкохола и по-пикантната храна.
Най-малко тридесет пъти Хаджията беше на косъм да бъде завладян от похитителите на граали при опитите му да акостира край каменните олтари. Но Бъртън и останалите бяха винаги нащрек за всеки признак за робски щати. Съседните им държавици често ги предупреждаваха за предстоящите опасности. Двадесет пъти поне бяха правили опити да ги прехванат с лодки, вместо да се опитат да ги примамят на брега, но Хаджията ги беше измъкнал и от тези ситуации. Пет пъти Бъртън беше принуждаван да обръща лодката надолу по течението. Катамаранът винаги се бе оказвал по-бърз от преследвачите им, които не проявяваха особена охота да ги преследват извън собствените им граници.
Нееднократно биваха принудени да продължават на мускули, защото робските щати се ширеха и на двата бряга на Реката на много мили подред. Ако им се усмихваше щастието успяваха да хванат по някоя риба, с която да залъжат стомасите си.
Прото-хамито-семитите от тази област бяха достатъчно приятелски настроени, след като се бяха убедили, че екипажът на лодката нямаше лоши намерения към тях. Един московчанин от осемнайсети век ги беше предупредил за наличието на робовладелски щати от другата страна на протока. Не знаеше много подробности, защото протокът беше много тесен и от няколкото лодки успели да го преминат, се беше завърнала само една. Хората от нея бяха донесли вести за много лоши хора от другата страна.
Така че Хаджията плаваше зареден с купища бамбукови стрели, сушена риба, и запаси икономисани от граалите през последните две седмици.
Оставаше им половин час път до устието на прохода. Бъртън раздвояваше съзнанието си върху навигацията и екипажа. Хората бяха налягали върху предната палуба и правеха слънчеви бани или седяха облегнати с гърбовете си на покритите защитни прегради на палубата които те наричаха „каюткомпанията“.
Джон де Грейсток прикрепваше тънкоиздяланите кости от риба-трион към задния край на една стрела. Те играеха ролята на пера в един свят без птици.
Грейсток, или Лорд Грейсток, както настояваше Фрайгейт да го наричат поради някакви свои полусериозни причини, беше мъж добър в боя или при тежка работа. Беше интересен, макар и трудно поносим грубиян, приказлив, с неизчерпаем запас от анекдоти за гасконските кампании и по границите, за жените които притежавани от него, с не по-малък запас от клюки за самия Едуард Дългия пищял, и разбира се, с много информация за своята епоха. За съжаление обаче беше изключително твърдоглав и тесногръд за много неща — от гледната точка на човек от по-късна епоха — и извънредно нечистоплътен. Твърдеше, че бил много благочестив на Земята, и вероятно казваше истината, защото в противен случай едва ли би бил удостоен с честта да бъда включен в свитата на ерусалимския патриарх. Но сега ненавиждаше свещениците, след като вярата му се беше разклатила. Беше в състояние да докара до бяс всеки от тяхното съсловие, като го обсипваше с оскърбления и подигравки с надеждата, че другият ще го нападне. Бъртън на няколко пъти внимателно се беше опитвал да го вразуми (един де Грейсток не изпълняваше заповеди от когото и да е, освен ако заповядващият му не желаеше да се бие на живот и смърт с него), като му обясняваше, че в непозната земя, където са обкръжени от далеч по-многоброен враг, трябва да се държат внимателно. Де Грейсток признаваше правотата на Бъртън, но не можеше да устои на изкушението да захапе всеки срещнат свещеник. За техен късмет областта през която преминаваха не изобилствуваше с християнски свещеници. При това не бяха чак толкова често тези, които си признаваха че през земния си живот са били такива.
До него с неспирна уста стоеше сегашната му жена, родена Мери Ръдърфорд през 1637 година и починала през 1674 година като Лейди Уоруикшир. Тя беше англичанка, но от епохата 300 години след неговата, така че между тях непрекъснато избухваха спорове поради силната разлика в техния жизнен опит и познания. Бъртън се стараеше да не ги оставя продължително време заедно.
Кац се беше проснал на палубата с глава положена в скута на Фатима, туркиня, която неандерталецът беше срещнал преди месец и половина по време на един престой до каменен олтар. Фатима имаше вид на човек „обесен за косите си“ както се изрази Фрайгейт. Това беше обяснението му за лудата любов към Кац избухнала в сърцето на съпругата на сладкар от Анкара от седемнайсети век. Всяка част от тялото му я възпламеняваше, но единствено козината му я докарваше до екстаз. Всички бяха доволни от това, а най- щастлив беше Кац. До този момент не бе успял да срещне самка от неговия вид, макар и да беше чувал, че някъде имало. Повечето жени страняха от него поради косматия му първобитен вид. Докато срещне Фатима не беше имал постоянна компаньонка.
Дребният Лев Руак се бе облегнал върху предната стена на палубния навес, където майстореше прашка от кожата на риба-трион. Торбичката до лявото му коляно съдържаше над тридесет камъка събрани от него за последните двайсет дни. А от другата му страна бе застанала бързоговорящата Естер Родригес, която неспирно демонстрираше острите си и дълги бели зъби. Беше заменила Таня, която не оставяше на мира Лев преди отплуването на Хаджията. Таня беше дребна и привлекателна жена, която обаче беше безсилна да надвие желанието си да променя мъжете около себе си; дребничкият Лев беше открил, че тя беше „прекроила“ баща си и чичо си, двамата й братя и после двама съпрузи. Беше се опитала да направи същото и при него, или по-точно с него, на висок глас, така че всеки мъж от близката околност да може да се възползува от съветите й. И един ден, точно преди отплаването на лодката, Лев бе скочил на борда и бе извикал: „Сбогом, Таня. Писна ми от голямата Плямпалка от Бронкс. Намери си някой друг, някой по- съвършен от мен.“
Таня бе останала без въздух, побледня, и след миг закрещя на Лев. Продължи да крещи дълго след като Хаджията беше отплавал. Останалите се смееха и поздравяваха Лев, но той само се усмихваше тъжно. След две седмици срещна Естер в област населена предимно с древни либийци. Тя беше сефарадска еврейка от петнайсети век.
— Защо не си опиташ късмета с някоя нееврейка? — беше го запитал Фрайгейт.
Лев бе повдигнал тесните си рамене.
— Опитвал съм. Но рано или късно избухва скандал и те избухват и те наричат „проклетият чифут“. Същото ме сполетява и с еврейските жени, но поне от тях не ме боли толкова.
— Слушай, приятелю — каза американецът, — има милиарди жени по поречието на Реката, които дори и не са чували за съществуването на вашата раса е съществувала. Те не могат да имат предразсъдъци и предубеждения към теб. Опитай с някоя от тях.
— Предпочитам познатото зло пред непознатото.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ злото — каза Фрайгейт.
Бъртън понякога се чудеше защо въобще Руак пътуваше с тях. От последния им сблъсък повече не се беше върнал на темата за книгата му Евреинът, Циганинът и Ислямът, макар че често бе разпитвал Бъртън за различни аспекти от живота му. Беше достатъчно дружелюбен, но се усещаше някаква дълбока дистанцираност в него. Макар и дребен, беше незаменим в ръкопашния бой и беше безценен, защото обучаваше Бъртън в бойните изкуства джудо, карате и джукайдо. Тъгата му, която не го напускаше дори и когато се смееше или правеше любов според Таня, идваше от душевните му рани. Беше ги получил от ужасния си опит в концентрационните лагери на Германия и Русия, или поне така твърдеше. Таня често се беше произнасяла, че Лев се е родил тъжен; беше наследил всичките гени на скръбта от времето когато неговите предци бяха плакали край върбите на Вавилон.
