Фрайгейт кимна и продължи:
— Твоят лекар Гренфел Бейкър описа случая като „безмилостно унищожение последвало скръбната му кончина“. Изгорила е превода ти на Гюлестан с оправданието, че ти не би го публикувал освен ако не си бил финансово затруднен, и тъй като вече си бил мъртъв…
Бъртън остана безмълвен за втори или трети път през живота си.
Фрайгейт го изгледа с крайчеца на окото си и се ухили. Очевидно се наслаждаваше на объркания вид на Бъртън.
— Изгарянето на Гюлестан не беше толкова лоша постъпка, макар и да не беше много похвална. Но да изгори двете ти поредици от дневници, най-личните ти, в които ти очевидно си достигнал най-големите дълбини на самопознанието и най-силната си ненавист, дори и тези, от които не си правил тайна, дневника ти от ежедневието, това аз никога не й простих! Нито мнозинството от хората. Това беше огромна загуба; само един от бележниците ти оцеля, за да загине и той през бомбардировките на Лондон през Втората световна война.
Той направи пауза и запита:
— Вярно ли е, че си приел католичеството на смъртното си ложе, както заявява жена ти?
— Възможно е да съм го направил — каза Бъртън. — Изабел от години ме преследваше, за да ме спечели за своята вяра, макар че никога не посмя да го направи директно. Напълно е възможно, когато съм бил на смъртно легло, да съм дал съгласието си да повика католически свещеник, за да я направя поне малко щастлива. Тя не беше на себе си от мисълта, че душата ми ще попадне в пламъците на Ада.
— Значи тогава си я обичал? — запита Фрайгейт.
— Бих направил същото и за едно куче — отвърна Бъртън.
— Понякога си много двойствен за човек, който винаги е толкова дразнещо честен и прям.
Разговорът бе протекъл около два месеца след Деня на Възкресението, Година I. Резултатът беше нещо, което би накарало доктор Джонсън да получи нов прилив на сили в борбата му с още един Босуел.
Така започна вторият етап от сложните им взаимоотношения. Фрайгейт му стана още по-близък и едновременно с това още по-досаден. Американецът винаги се бе старал да бъде сдържан в коментарите си по отношение на Бъртън, защото без съмнение не искаше да го гневи. Фрайгейт полагаше съвсем очевидни усилия да не се кара с никого. Но в същото време несъзнателно ги настройваше срещу себе си. Враждебността му бликаше в много фини и не толкова фини постъпки и думи. Това не допадаше на Бъртън. Той предпочиташе директния подход, без да се плаши от гнева си. Вероятно, както посочваше Фрайгейт, Бъртън беше прекалено податлив към враждебна конфронтация.
Една вечер, както си седяха край огъня под един каменен олтар, Фрайгейт заговори за Карачи. По времето на Бъртън селището, което по-късно щеше да стане столица на Пакистан, нация създадена през 1947 година, наброяваше само 2 000 жители. Към 1970 година населението му беше достигнало 2 000 000. Това беше поводът Фрайгейт да отправи въпрос, доста заобиколно, за доклада който Бъртън беше изпратил на своя генерал, сър Робърт Нейпиър, за публичните домове с мъжки проститутки в Карачи. Докладът трябваше да се съхранява в тайните архиви на източноиндийската армия, но беше открит и измъкнато от един от многобройните врагове на Бъртън. Макар че на доклада никога не беше дадена гласност, до края на живота му беше използуван като оръжие срещу него. Бъртън се беше предрешил като местен жител, за да се вмъкне в дома и да направи наблюдения, нещо, което никой европеец нямаше право да върши. Той се гордееше с факта, че беше останал неразкрит, и се беше нагърбил с отвратителната работа защото беше единственият човек в състояние да я свърши и защото любимият му вожд, Нейпиър, го беше помолил за това.
Бъртън отговори доста грубо на въпросите на Фрайгейт. Алиса го беше разгневила здравата през изминалия ден — в последно време това й се удаваше много лесно — и реши да използува случая, за да си върне. Заговори с видима охота без никакви ограничения за това, което ставаше зад стените на домовете в Карачи. Руак не издържа и по едно време стана и се отдалечи. Видът на Фрайгейт определено беше бледен, но стоя до края. Уилфреда така се смя, че накрая се търкулна върху тревата. Кац и Монат запазиха безизразни лицата си. Гуенафра спеше на борда, така че Бъртън нямаше никакви задръжки. Логу изглеждаше като запленена от разказа му, но едновременно с това и леко отвратена.
Алиса, неговата главна мишена, пребледня и накрая почервеня. Накрая се изправи и изрече:
— Наистина, мистър Бъртън, преди си мислех, че сте паднали много ниско. Но сега виждам, че съм ви ласкала с преценката си. Да се хвалите с това… това… вие сте абсолютно отвратителен, дегенерирал и омерзителен. Не че ви вярвам и дума от това което ни разказахте. Не мога да повярвам че някой ще постъпи като вас и после ще се гордее с това. Вие си създавате репутация на човек, който обича да шокира другите без изобщо да го е грижа какво впечатление оставя за себе си в околните.
И тя се отдалечи в мрака.
Фрайгейт се обади:
— Някой ден ще ми кажеш колко от това, което ни разказа, е истина. На времето мислех като нея. Но колкото повече остарявах, толкова повече подробности научавах за теб, а един твой биограф ти направи психоанализ базиран на написаното от теб и различни документални източници.
— И какви бяха заключенията му? — запита присмехулно Бъртън.
— По-късно, Дик — каза Фрайгейт. — Дик Обесника — добави той и също се отдалечи.
А сега, както стоеше до румпела, и гледаше как слънцето печеше групата му, и слушаше съскането на водата прорязвана от двата остри върха на катамарана и скърцането на мачтите, размишляваше какво ли ги чакаше отвъд, от другата страна на каньона. Във всеки случай едва ли щеше да бъда краят или началото но Реката. И да имаше такъв, той беше някъде в безкрайността. Но краят на групата му беше съвсем наблизо. Твърде дълго време бяха прекарали заедно върху тясната и претъпкана палуба; съзнанието им беше заето изключително само с приказки и малко участие в управлението на лодката. От доста време насам се бяха породили търкания между всеки от екипажа. В последно време даже и Уилфреда бе претърпяла промяна; бе станала странно спокойна и неразговорлива. Не че той се бе проявил като твърде активен. Той беше честен пред себе си и не можеше да се заблуждава. Просто му беше омръзнала. Не я ненавиждаше или желаеше злото. Просто се отегчаваше от нея, от лесната й достъпност, и фактът, че не можеше да има Алиса Харгрейвз, го отегчаваше още повече от Уилфреда.
Лев Руак странеше от него и се стремеше да разговаря колкото е възможно по-малко с него, като спореше още повече с Естер на тема диетичните си навици и дневния сън и защо ли въобще разговаря с нея?
Фрайгейт пък му беше бесен за нещо. Но той никога не се осмеляваше и зъб да обели, страхливецът му със страхливец, освен ако не бъдеше притиснат в ъгъла и докаран до състояние на лудост. Логу беше сърдита на Фрайгейт, защото беше мрачен и към нея. Логу се гневеше и на Бъртън, защото я беше отритнал когато събираха бамбук сред хълмовете няколко седмици преди това. Беше й отказал с думите, че няма нищо против да я чука, но че той няма да сложи рога на Фрайгейт или на когото и да било друг член на екипажа. Логу каза, че го желае, не защото не обича Фрайгейт, а защото понякога трябва да разнообрази малко. Точно както правел Фрайгейт.
Алиса беше споменала, че е на път да се откаже от идеята да зърне някого когото е познавала през предишния си живот. Бяха преминали покрай най-малко 44 370 000 души и тя нито веднъж не бе успяла да зърне някого, когото да е познавала през земния си живот. Наистина, няколко пъти се беше припознала, но това беше всичко. Тя съзнаваше много добре, че беше успяла да зърне отблизо само един нищожен процент от тези близо 45 милиона. Но не това я потискаше най-много. Тя беше обезверена и отчаяна от самото седене в лодката, като задълженията й за целия ден се заключаваха да подържи греблото или да помогне по такелажа и да си отваря устата за разговори, най-вече безцелни.
Бъртън не искаше да си го признае, но го беше много страх, че тя може да си отиде. Просто щеше да си вземе граала и няколкото принадлежности и на първото спиране на брега щеше да се стопи в тълпата. Чао. Ще се видим след сто или двеста години. Може би. Единственото нещо, което все още я задържаше на борда, беше Гуенафра. Тя възпитаваше малката древна британка като викторианска дама родена и отраснала след Възкресението. Това беше може би най-куриозното съчетание, но едва ли беше по-куриозно от каквото и да било друго по поречието на Реката.
И на Бъртън му беше дошло до гуша от това неспирно пътешествие по Реката върху малката лодка. Искаше да открие някоя гостоприемна област и да отседнат там на почивка, да се позанимават с учение, да
