стрела, вероятно на де Грейсток, отнесе със себе си още един човек във водата. Камък блъсна в рамото гребец и той припадна с крясък. Друг камък се стовари в главата на друг гребец и той изтърва греблото си.
Но кануто продължаваше. Двамата мъже на предната платформа подканяха екипажа да не си жали силите, докато не ги пронизаха две стрели.
Бъртън погледна зад себе си. Двете шхуни спускаха платната си. Очевидно щяха да се плъзнат до Хаджията, когато моряците им щяха да запратят въжетата с куките към борда им. Но ако се приближаха твърде близко, пламъците щяха да се прехвърлят и при тях.
Кануто се стовари върху Хаджията със своите четиринадесет мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият, бойци. Миг преди носът на шхуната да се забие в чуждия корпус, оцелелите захвърлиха греблата и издигнаха малките си кръгли кожени щитове. Но дори и така, двама от тях пак намериха смъртта си, след като две стрели ги пробиха. Това означаваше двайсет бойци срещу шест мъже, пет жени и едно дете.
Но един от тях беше космат мъжага на ръст пет фута, но с огромни ръце и голяма каменна брадва. Кац беше във въздуха преди още кануто да се забие в корпуса на десния борд и се приземи върху палубата му секунда след удара. Брадвата му разцепи две глави и след това се заби в дъното на кануто. Водата нахлу през отвора и де Грейсток връхлетя подир Кац, като си крещеше нещо на къмбърландското си средноанглийско наречие. В едната си ръка беше стиснал стилето, а в другата голям боздуган от дъб със солидна кремъчна буца на върха.
Останалите на борда на Хаджията продължаваха да изстрелват стрелите си. Само след секунди Кац и де Грейсток задраскаха обратно на борда на катамарана, а кануто потъваше с мъртвите си, умиращите и ужасените оцелели. Издавиха се почти всички; останалите се опитаха или да се спасят с плуване или да се качат на борда на Хаджията; последните политаха назад или с отрязани пръсти или с разплескани такива.
Нещо удари палубата до Бъртън и след миг нещо друго се уви около него. Той отскочи и се извъртя, като едновременно с това сряза въжето увило се около врата му. Отскочи настрана, за да избегне следващото и дръпна с всичка сила третото, като събори мъжа от другата страна през борда. Мъжът полетя с писък към палубата на Хаджията и се стовари на рамото си. Бъртън размаза главата му с брадвата си.
Но все повече и повече мъже скачаха от бордовете на двете шхуни, а въжетата валяха. Пушекът и пламъците усилваха хаоса, като по този начин подпомагаха повече екипажа на Хаджията, отколкото атакуващите.
Бъртън изкрещя на Алиса да сграбчи Гуенафра и да скача в Реката. Не можеше да я види на борда и след миг му се наложи да отбива атаките на една едра чернилка с копие. На негъра очевидно бяха изхвръкнали всякакви заповеди да се заловят живи; видът му беше повече от кръвожаден. Бъртън отби настрани късото копие и замахна, като разсече врата му. Той продължи да размахва брадвата си, докато нещо не го преряза изведнъж в ребрата, и после в рамото му, но успя да съсече двама мъже, преди да политне във водата. Падна в пространството между Хаджията и шхуната, потъна, пусна брадвата си и измъкна стилетото си от канията му. Изплува, за да зърне как един висок и мускулест червенокос мъж вдига Гуенафра над главата си пищящата Гуенафра. После я захвърли далеч във водата.
Бъртън отново се гмурна и изплува само на няколко фута от лицето на Гуенафра пред него. Беше посивяло, а очите й бяха мътни. После видя кръвта да обагря водата около тялото й. Тя изчезна преди да успее да я хване. Гмурна се след нея, хвана я за ръката и я издърпа на повърхността. Краят на наконечник от риба-трион стърчеше от гърба й.
Той пусна тялото й. Не можеше да си представи какво би накарало мъжа да я убие, след като можеше да я остави пленница. Вероятно Алиса я беше промушила и мъжът бе разбрал, че ползата му от нея ще бъде никаква, и бе предпочел да нахрани рибите с нея.
Нечие тяло изплува от пушека, последвано от друго. Първият беше мъртъв със счупен врат; вторият беше жив. Бъртън го сграбчи за врата с едната си ръка, а с другата продупчи врата му под ухото. Мъжът престана да рита и потегли към дълбините.
Фрайгейт изникна от пушека; ръцете и раменете му бяха целите в кръв. Сгромоляса се във водата и потъна дълбоко. Бъртън заплува към него да му помогне. Нямаше смисъл да се опитват да се върнат на борда на лодката. Той гъмжеше от биещи се тела, и все повече и повече канута и еднодръвки прииждаха.
Фрайгейт показа главата си на повърхността. Кожата му беше бяла само там, където кръвта не избиваше върху нея. Бъртън доплува до него и го запита:
— Жените измъкнаха ли се?
Фрайгейт поклати глава и изведнъж извика:
— Внимавай!
Бъртън се изхвърли нагоре, за да се гмурне. Нещо го блъсна по краката; той продължи надолу, но не можеше да изпълни намерението си да погълне вода. Щеше да се бие, докато го убиеха.
След като изплува, видя че водата кипеше от мъжете, които бяха скочили след него и Фрайгейт. Завлякоха полумъртвия Фрайгейт до кануто, а други трима се насочиха към Бъртън. Той успя да прободе двама, но мъжът в една еднодръвка се пресегна отдалеч с боздугана си и го халоса по главата.
15
Извлякоха ги на брега близо до едно голямо здание зад стената от борови трупи. Болката в главата на Бъртън пулсираше при всяка негова крачка. Дълбоките порезни рани по рамото му и ребрата го измъчваха, но кръвотечението беше спряло. Крепостта беше изградена от борови трупи, имаше надвиснал втори етаж и много бойници. Пленниците бяха прекарани през вход който се затваряше от врата скована от дебели борови дънери. Прекосиха шейсет фута двор покрит с гъста трева и през друга голяма врата се озоваха в зала с размери петдесет на тридесет фута. Изправиха ги пред голяма дъбова маса; само Фрайгейт не можеше да се държи на краката си. Известно време примигваха в тъмната и студена обстановка, преди да успеят да различат добре двамата мъже зад масата.
Залата гъмжеше от стражи с копия, тояги и каменни брадви. Дървена стълба в единия край на залата извеждаше към балкон с висок парапет. Женски лица надзъртаха към тях иззад дървените перила.
Единият от мъжете беше нисък и мускулест. Тялото му беше космато, имаше черна къдрава коса, орлов нос и кафяви очи с пронизителния поглед на орел. Другият беше по-висок, с руса коса, с очи чийто цвят беше трудно да се различи в смрачената стая, но които вероятно бяха сини, и широко тевтонско лице. Дебелият корем и провисващата гуша показваха ясно до какво водеше отнетите от робите храна и алкохол.
Фрайгейг се беше отпуснал на тревата, но го издърпаха мигновено на крака щом русият даде сигнал. Фрайгейт го изгледа и каза:
— Приличаш ми на Херман Гьоринг на млади години.
И после падна на колене, като изкрещя от болката, която му беше причинила ударът с дръжката на копие в бъбреците.
Русокосият заговори на английски с тежък немски акцент.
— Повече никакъв бой освен по моя заповед. Оставете го да говори.
Той се взира няколко минути в пленника и после каза:
— Да, аз съм Херман Гьоринг.
— Кой е Гьоринг? — запита Бъртън.
— Твоят приятел ще ти го обясни по-късно — каза германецът. — Ако си още жив, разбира се. Не ти се сърдя за чудесния бой, който ни устрои. Възхищавам се от мъжете, които умеят да се бият. Имам достатъчно хора под ръка, дори и след като изтреби толкова много. Предлагам ти избор. Имам предвид теб и твоите хора. Ела при нас и се наслаждавай на всичката храна, алкохол, тютюн и жени които си в състояние да консумираш. Или станете мои роби.
— Наши роби — обади се и другият мъж на английски. — Забравяш че сме двама, Херман.
Гьоринг се захили, изкикоти се и изрече:
— Но разбира се! Приеми, че съм използувал царственото множествено число. Добре, ние. Ако вие се
