Монат беше друг тъжен случай, макар че понякога успяваше да се справи с пристъпите й. Тау Китянинът непрекъснато търсеше някой от собствения си вид, някого от тридесетте мъже и жени разкъсани живи от побеснялата тълпа. Но не вярваше да има късмет. Тридесет души сред 36 милиарда само по предварителни преценки, разпръснати по поречието на река дълга поне десет милиона мили, правеха вероятността да срещне някого от вида си практическа нулева. Но надеждата никога не беше нулева.
Алиса Харгрейвз седеше отпред и се взираше в хората по бреговете всеки път когато лодката се приближеше достатъчно близо до тях, за да може да различи отделните лица. Търсеше съпруга си, Реджиналд, и трите си сина, родителите си, братята си и сестрите си. Копнееше да зърне поне едно познато и близко лице. Което означаваше, че веднага щеше да напусне лодката. Бъртън се въздържаше да коментира. Но гърдите му се стягаха само при мисълта за това. Едновременно му се искаше да я спре и да не я спира. Да я загуби от погледа си означаваше да я загуби и от сърцето си. Беше неизбежно. Но той не искаше да се примирява с неизбежното. Той чувствуваше към нея същото, което беше изпитвал и към персийската си любов, и загубата й щеше да означава за него същата непоносима и постоянна болка.
И въпреки това не й беше проговорил и думичка какво означаваше тя за него. Той разговаряше с нея, шегуваше се, демонстрираше й загриженост, която считаше за унижение защото тя изобщо не реагираше, и понякога даже успяваше да я отпусне малко. Което се случваше само ако наоколо имаше и други хора. Бяха ли сами, усилията му оставаха напълно безплодни.
Тя не беше посегнала повече към дъвката след онази първа нощ. След третия път и той се беше отказал. Събираше своя дял и го разменяше за други неща. Последният път, при който беше прибягнал към дъвката с надеждата да изживее безумна любовна нощ с Уилфреда, се беше озовал в обятията на ужасната болест на „малките шини“, която за малко не бе го убила по време на експедицията му към езерото Танганайка. Спийк също участвуваше в кошмара му, и той го беше убил. Спийк бе загинал при нещастен случай по време на лов, за който всички считаха, че си беше самоубийство, макар и никой да не го изказа на глас. Спийк се беше застрелял, измъчван от угризенията си за предателството си към Бъртън. Но в кошмара си той бе удушил Спийк, докато онзи се навеждаше да го попита как се чувствува. После бе целунал мъртвите устни, докато видението бавно избледняваше.
14
И така, той разбра, че бе обичал Спийк и в същото време съвсем оправдано го бе ненавиждал. Но съзнанието за любовта му беше много крехко и въздушно, без да му окаже някакво особено въздействие. По време на кошмара, причинен от наркотичната дъвка, осъзнаването на мисълта, че любовта му лежеше толкова ниско под ненавистта, го накара да изпищи от ужас. Събуди се, за да разбере, че Уилфреда го разтърсва за рамото и го пита какво се е случило. На Земята тя беше пушила опиум или го беше смесвала с бира, но тук, след само един сеанс с наркотичната дъвка, тя бе изпитала истински страх и се бе отказала от по-нататъшните опити. В душата й възкръсваше ужасът от гледката на умиращата й сестра и същевременно нейния първоначален опит като начинаеща курва.
— Това е много странен психеделик — каза Руак на Бъртън. Той му беше обяснил значението на думата. Дискусията върху проблема бе продължил много време. — Тя изглежда, че извиква спомена за травмиращите случаи в някаква смес от реалност и символика. Макар и не винаги. Понякога се проявява като афродизиак. А понякога, според изживелите го, те отвежда на вълшебно пътешествие. Но аз предполагам, че тая дъвка ни се предоставя с терапевтични, ако не и катарзисни, цели. И само от нас зависи да открием как да я използуваме.
— Защо не дъвчеш по-често? — запита го Фрайгейт.
— Поради същата причина, заради която някои хора отказват да проведат курс по психотерапия или да се откажат преди да са свършили съвсем; страх ме е.
— Даа, и аз се страхувам — изрече Фрайгейт. — Но някой път, когато отседнем някъде за по-дълго време, ще дъвча по цяло парче всяка вечер, така че се нуждая от помощта ти. Дори и да полудея от страх. Разбира се, сега ми е лесно да говоря.
Питър Джейръс Фрайгейт се беше родил само двайсет и осем години след смъртта на Бъртън, но разликата между тях беше огромна. Гледаха по различен начин на толкова много неща; споровете между тях лесно можеха да прераснат в кавги, но Фрайгейт не беше тоя тип хора. Не ставаше въпрос само за дисциплината в групата или управлението на лодката. А за гледните им точки по толкова много проблеми в света. И въпреки това Фрайгейт приличаше страшно много на Бъртън, и може би това го бе накарало да се впечатли толкова много от личността на Бъртън докато беше на Земята. В 1938 година му беше попаднала една книга с меки корици от Феърфакс Дауни озаглавена: Бъртън — авантюристът от 1001 нощи. Илюстрацията на заглавната корица представляваше Бъртън на петдесет години. Грубото лице, високите вежди и изпъкналите надочни кости, тежките черни вежди, правият но остър нос, големият белег на бузата му, дебелите „чувствени“ устни, тежките надвиснали мустаци, едрата раздвоена брада, присъщата замисленост и агресивност на лицето му го бяха накарали да си купи книгата.
— До този момент не бях чувал за теб, Дик — каза Фрайгейт. — Но веднага прочетох книгата и бях пленен. В теб имаше нещо, освен обичайната дързост на живота ти, фехтовалното ти майсторство, майсторското владеене на многобройни езици, дегизирането ти като природен лечител, местен търговец, поклонник в Мека, първият европеец измъкнал се жив от свещения град Харар, откривателят на езерото Танганайка, разминал се на косъм с откриването и на изворите на Нил, съосновател на Кралското антропологично дружество, създателят на термина екстрасензорно възприятие, преводач на Приказки от 1001 нощ, пропагандатор на сексуалното изкуство на Изтока, и така нататък…
И отделно от всичко това, което е достатъчно впечатляващо само по себе си, ти ме привличаше по един особен начин. И аз отидох в обществената библиотека — Пеория беше малък град, но имаше много книги от теб и за теб, очевидно дарение от някой поминал се твой обожател — и ги изчетох. Тогава се захванах да търся първите ти издания — от теб и за теб. Станах белетрист съвсем случайно, но имах планове да напиша голяма и изчерпателна биография за теб, да посетя всички места, където си бил, да ги фотографирам и да си водя бележки за тях, да основа общество с цел да събера средства за съхраняване на гробницата ти…
Това беше първият път, когато Фрайгейт спомена гробницата му.
— Къде? — запита развълнуван Бъртън, но след миг добави — Но да, разбира се! Мортлейк! Съвсем бях забравил! Гробницата наистина ли беше построена във формата на арабска шатра, както бяхме планирали с Изабел?
— Разбира се. Но гробището западна, гробницата беше осквернена от вандали, тревата беше избуяла до кръста и се носеше слух останките да бъдат преместени в някоя по-отдалечена част на Англия, макар че вече по онова време беше много трудно да се намери такова отдалечено място.
— И основахте ли дружеството си и запазихте ли ми гробницата? — запита Бъртън.
Вече беше привикнал към мисълта, че е бил мъртъв, но да разговаря с някого, който е виждал неговия гроб…
Фрайгейт си пое дълбоко дъх.
— Не — изрече той с извинителен тон. — Времената, в които вече бях в състояние да осъществя замисъла си, не ми позволи да употребя време и пари за мъртъв човек. Светът беше загазил жестоко. Живите имаха нужда и от най-малката помощ, която можеха да получат. Замърсявания навсякъде, нищета, терор и така нататък. Това не търпеше отлагане.
— А гигантската изчерпателна биография?
Фрайгейт отново заговори с извинителен тон.
— Когато за пръв път се запознах със живота ти, си мислех, че съм единственият запалил се по теб или даже единственият който си спомня за теб. Но през шейсетте години се възроди наново интересът към живота и творчеството ти. Написаха се много книги за теб и дори за жена ти.
— Изабел? Някой е написал книга за нея? Защо?
Фрайгейт се захили.
— Била е много интересна жена. Признавам, че е била много отегчителна, примитивно суеверна и шизофренична и самозаслепена. Малцина ще й простят загдето изгори ръкописите и дневниците ти…
— Какво? — изрева Бъртън. — Изгорила…?
