навици на много от местните жители. Те упорито отказваха да използуват малките тоалетни издигнати от много хора за обществени нужди.
— Ще издигнем новите къщи и ще направим новата строителна площадка за лодката колкото може по- близо до границата — каза Бъртън. — И после ще отсечем всяко дърво, което се окаже на пътя ни; ще се промушим покрай всеки, който ни откаже обществен сервитут за преминаване.
Алиса беше човекът нагърбил се да отиде с мисия при някои хора построили си колиби на границата между равнината и хълмовете и ги уговори да направят размяната. На никого не каза какви бяха истинските й намерения. Познаваше три двойки, които бяха много недоволни от липсата на спокойствие и усамотеност поради лошия късмет с избора на мястото за жилище. Те склониха и се преместиха в колибите на хората от групата на Бъртън на дванайсетия ден след Възкресението, във вторник. По едно всеобщо споразумение бяха приели първия ден на Възкресението да бъде неделя. Руак изказа мнение първият ден да бъде съботен, или още по-добре, Първият ден. Но за негов лош късмет се беше озовал в област населена предимно с неевреи — или бивши неевреи (но веднъж неевреин, винаги неевреин) — така че му се наложи да се примири. Руак бе забил бамбукова пръчка пред колибата си, на която водеше отчет на изминалите дни.
Четири дни къртовски труд им струва пренасянето на дървения материал за лодката. След тоя случай италианските двойки решиха, че това им стига. Така де, защо им е да се качват на лодката и да отплават незнайно къде, след като и другите места едва ли се отличаваха от това? Съвсем очевидно Всемогъщият ги е възкреси, за да се радват на живота. В противен случай би ли ги дарявал с алкохол, цигари, марихуана, наркотична дъвка, и разбира се, телесна голота?
Отидоха си, без да таят лоши чувства към никого; дори им беше организирано тържествено изпращане. На следващия ден, двадесетият от Година I С.В. (След Възкресението), се случиха две събития, едното от които реши една загадка, а другото добави нова, макар и не толкова важна като първата.
На разсъмване групата се отправи през равнината към каменния олтар. До него намериха двама нови души, които спяха. Лесно ги събудиха; и двамата имаха смутен и объркан вид. Единият беше висок мургав мъж който говореше на непознат език. Другият беше също висок, красив, с добре развита мускулатура, сиви очи и черна коса. Речта му беше съвсем непонятна до момента, в който Бъртън изведнъж схвана, че това беше английски. Представляваше къмбърландският диалект на английския език говорен през времето на царуване на Крал Едуард I с прозвището наричан Лонгшанкс (Дългите пищяли). С известни усилия Бъртън и Фрайгейт успяха да овладеят звуците и след като съумяха да направят определени транспозиции, вече можеха да водят малко накъсан и откъслечен разговор с него. Фрайгейт притежаваше изключително богат речник на английския език от Ранното Средновековие, но той никога не беше срещал такова изобилие от думи или специфични граматични изрази.
Джон де Грейсток беше роден в имението Грейстоук в областта Къмбърланд. Бил съпровождал кампанията на Едуард I във Франция, когато кралят нахлул в Гаскония. Там той се отличил в сраженията, ако можеше да се вярва на думите му. По-късно бил призован в парламента като барон Грейстоук и после отново заминал да се бие в Гаскония. Бил в свитата на епископ Антъни Бек, патриархът на Ерусалим. В двадесет и осмата и двадесет и деветата година от царуването на крал Едуард воювал със шотландците. Починал през 1305 година, бездетен, но завещал имението си и баронската си титла на своя братовчед Ралф, син на лорд Гримторп в Йоркшир.
Бил възкресен някъде в поречието на Реката сред хора около 90 процента англичани и шотландци от началото на четиринайсети век и десет процента древни сибарити. Хората от другата им страна на Реката били смесица от монголи от времето на Кубла Хан и някакви мургави човеци, чиято националност Грейсток не можеше да определи. По описанието му можеше да се заключи, че ставаше дума за индианците от Северна Америка.
На деветнайсетия ден след Възкресението диваците от отсрещния бряг атакували. По всичко личало, че единственият мотив за атаката било желанието им за едно хубаво сражение, което се сбъднало. Оръжията им били предимно пръчки и граали, защото областта била бедна на камъни. Джон де Грейсток лично извадил от строя десет монголци с личния си граал и после на свой ред бил ударен в главата с камък и прободен с бамбуково копие с обгорен връх. Събудил се гол с граала си — или новия граал — до този каменен олтар.
Другият мъж разказа историята си посредством жестове и мимики. Той ловил риба в реката, когато на кукичката му се закачила някаква толкова мощна риба, че го съборила във водата. На изплуване обаче си блъснал главата в корпуса на лодката и се удавил.
С това получиха отговор на въпроса какво става с онези, които умират за втори път. С него обаче възникваше и следващата загадка, защо не възкръсваха на старите си места.
Второто събитие беше внезапната промяна във функциите на граалите. Вместо храната хората откриха в тях шест надиплени чифта дрехи. Бяха с най-разнообразни размери, цветове, десени, и кройки. Четири от тях представляваха шотландски фустанели или поне да бъдат носени в това си качество. Закопчаваха се около тялото с магнитни пластинки поместени под плата. Другите две бяха от по-тънка, почти прозрачна материя с очевидното предназначение за нагръдници, макар че можеха да се използуват и за други цели. Въпреки че тъканта беше мека и попиваше влагата и потта, издържаше и на най-грубите обноски и не можеше да се среже дори и от най-острия ръб на каменен или бамбуков нож.
Представителите на човешкия род нададоха френетични възгласи на възторг при гледката на тия „халати“. Въпреки че през изминалите дни и мъжете и жените бяха привикнали с гледката, или поне се бяха примирили, на голите тела, то по-естетичните и по-трудно приспособяващите се продължаваха да считат развяващите се човешки полови органи за крайно неестетични или даже отблъскващи. А сега вече се бяха обзавели с фустанели, нагръдници и тюрбани. Последните се използуваха за покритие на главата докато отрасте косата. По-късно тюрбаните се превърнаха в обикновена част от тоалета.
Всички обичайни области на тялото възвръщаха косматото си покритие с изключение на лицето.
На Бъртън му беше малко криво от това. Винаги бе изпитвал гордост от дългите си мустаци и раздвоена брада; считаше, че тяхното отсъствие го кара да се чувствува много по-гол, отколкото отсъствието на панталони.
Уилфреда се смя през сълзи и каза:
— Добре че ги няма. Ненавиждам косматите мъжки лица. Да целуваш мъж с брада е все едно да заровиш лицето си в скъсана креватна пружина.
13
Изминаха шейсет дни. Бяха успели да прокарат лодката по равнината като използуваха кръгли дънери от бамбук. Най-накрая бе дошъл и денят за пускането й във вода. Хаджията беше дълга около четиридесет фута, като основата й се състоеше от два бамбукови корпуса със заострени краища съединени посредством платформа, бушприт с кливер и единична мачта, надлъжно ветрилно стъкмяване, с платна от плетени бамбукови влакна. Управляваше се чрез голямо гребло издялано от бор, тъй като беше невъзможно да се изработи кормило. На първо време въжетата им представляваха плетки от трева, макар че не беше далеч денят, когато щяха да използуват кожени ремъци от обработените кожи и вътрешности на някои от по- големите речни риби. Еднодръвката, издялана от Кац от боров дънер, лежеше привързана към бака.
Кац обаче им създаде и някои проблеми преди да пуснат лодката във водата. Беше понаучил някоя друга дума английски и псувни на арабски, балучи, суахили и италиански от Бъртън.
— Трябва прави… как казва него?… мамка му да… каква дума?… убиеш някого преди пуснеш лодка на вода… знаеш… мерд… трябва дума, Бъртън-нак… ти даваш дума… Бъртън-нак… дума… дума… убиеш човек, за да бог Каббурканакруебемс… воден бог… не потопи лодка… ядоса се… удави нас… изяде нас.
— Жертвоприношение? — запита Бъртън.
— Много кървави благодарности, Бъртън-нак. Жертвоприношение! Реже гърло… слага на лодка… търка на дърво… после воден бог не сърди на нас.
— Ние не постъпваме така — каза Бъртън.
Кац се опита да спори, но накрая се съгласи да се качи на борда. Лицето му беше удължено, и имаше много нервен вид. Бъртън положи усилия да го успокои, като се опита да му обясни, че това не е Земята. Това е сввт, различен от земния, и той може да се убеди, като се огледа около себе си или погледне нагоре към звездите. В тази долина богове нямаше. Кац слушаше и се усмихваше, но продължаваше да има вида на
