предишния ми живот.
— А аз бих искал да забравя своя — изрече Фрайгейт.
Алиса Харгрейвз бе коленичила на брега и загребваше с едната си ръка, като се подпираше на другата. Фигурата й определено беше класическа, реши Бъртън. Чудеше се дали ще бъде руса, след като порасте косата й, ако въобще пораснеше. Беше напълно възможно волята на Онези, които ги бяха пренесли тук, всички да останат плешиви.
Изкачиха се на покрива на най-близката гъбовидна структура. Гранитът беше ситнозърнест и сив, напръскан с едри червени петна. Каменният кръг съдържаше седемстотин кръгли вдлъбнатини на повърхността си, които образуваха петдесет концентрични кръга. Вдлъбнатината в центъра беше заета от цилиндър. Край него се суетеше дребен мургав мъж с едър нос и смаляваща се долна челюст. Той повдигна глава и се усмихна щом го наближиха.
— Не иска да се отвори — каза той на немски. — Може би ще стане, но по-късно. Сигурен съм, че това е образец от който да се научим какво да правим с нашите.
Той се представи като Лев Руак и мина на английски със силен акцент след като чу имената на Бъртън, Фрайгейт и Харгрейвз.
— Аз бях атеист — каза той повече на себе си, отколкото на тях. — А сега не съм толкова сигурен. Това място е сътресение както и за атеистите, така и за ония ревностни вярващи, които са имали съвсем друга представа за задгробния живот. Е, оказа се, че съм сгрешил. Нищо, не ми е за пръв път.
Той се изкикоти и заговори на Монат.
— Веднага ви разпознах. Имате късмет, че сте възкръснали сред хора починали главно през деветнайсети век. Защото иначе щяха да ви линчуват.
— Защо? — запита Бъртън.
— Той унищожи Земята — каза Фрайгейт. — Най-малкото мисля че го направи.
— Скенерът — изрече Монат скръбно — беше настроен да убива само хора. И той нямаше да унищожи цялото човечество. Щеше да спре след като определен брой хора бъдеха унищожени — за нещастие предвиденият брой беше много голям. Повярвайте ми, приятели, не исках да го направя. Вие не можете да знаете след каква агония взех решението да натисна бутона. Но аз бях длъжен да защитя своя народ. Вие ме принудихте.
— Всичко започна с прякото излъчване на Монат в ефира — каза Фрайгейт. — Монат произнесе нещо, което изобщо не трябваше да споменава. Той каза, че техните учени притежавали знанията и възможността да даряват безсмъртие на хората. Човек би могъл да живее вечно, теоретично разбира се, като приложи Тау Китянската технология. Но това знание не се използувало на родната му планета; било забранено. Тогава интервюиращият го запита дали тази технология би могла да се приложи и при земните хора. Монат отговори, че не би имало никаква пречка. Но подмладяването и вечният живот били забранени за неговия вид поради много съществени причини, и същото се отнасяло и за земните хора. В този момент вече правителственият цензор разбра какво става и прекъсна предаването, но вече беше късно.
— По-късно — продължи Лев Руак — американското правителство обяви, че Монат бил разбрал погрешно въпроса, че недостатъчните му знания по английски език са го подвели и заблудили. Но вече беше късно. Американските жители, а и всички останали от целия свят, настояваха Монат да издаде тайната на вечната младост.
— Която аз не притежавах — каза Монат. — Никой от нашата експедиция не я знаеше. И в действителност много малко хора от родната ми планета я притежаваха. Но нямаше смисъл да обяснявам това на хората. Нямаше да ми повярват. И тогава избухнаха безредиците; тълпата атакува стражите около кораба ни и нахлу вътре в него. Видях как всичките ми приятели бяха разкъсани на парчета, докато се опитваха да вразумят тълпата. Да я вразумят!
И аз го направих, но не за отмъщение, а по съвсем друга причина. Знаех, че след като бъдем убити, а дори и да не бъдехме убити, американското правителство щеше да възстанови реда. И щеше да вземе кораба. И не след дълго земните учени щяха да са в състояние да построят ако не същия, то подобен. И неизбежно щеше да последва земна въоръжена инвазия срещу нашия свят. Така че за да бъда сигурен, че Земята ще бъде отхвърлена на много столетия назад, ако не и хилядолетия, трябваше да извърша това ужасно дело със съзнанието че спасявам родната си планета; накратко, изпратих сигнал към скенера на орбита. Нямаше да ми се наложи да стигна дотам, ако бях успял да се добера до контролната зала и да задействувам саморазрушителното устройство. Но нямах тази възможност. И така задействувах дистанционно скенера. Малко след това тълпата се добра до залата, където бях намерил временно убежище. И после не си спомням нищо.
Фрайгейт се обади:
— Тогава бях в една болница в Западните Самоа, и умирах от рак, като се надявах да ме погребат до Робърт Луис Стивънсън. Вероятността не беше особено голяма, въпреки че бях превел Илиадата и Одисеята на наречието на Самоа… И тогава дойдоха новините. По цялата Земя хората умираха скоропостижно. Фаталната схема беше очевидна. Спътникът на Тау Китяните излъчваше някакви смъртоносни лъчи, от които хората умираха почти мигновено по пътя си. Последното, което успях да чуя, беше че САЩ, Русия, Англия, Китай, Франция и Израел са изпратили ракети да унищожат това смъртоносно устройство. А скенерът бил на траектория, която щеше да покрие Самоа само след няколко часа. Възбудата от чутото изглежда е надхвърлила издръжливостта на отслабналия ми организъм, защото от този момент нататък вече нямам спомени.
— Ракетите-прехващачи не успяха да го достигнат — каза Лев Руак. — Скенерът ги унищожи от разстояние без да им даде дори възможност да се приближат.
Бъртън си помисли, че има много да учи за историята на света през столетието, последвало смъртта му, но сега не му беше времето за подобни приказки.
— Предлагам да се изкачим на ония хълмове — каза той. — Трябва да разучим каква е растителността тук и дали е годна за ядене. И дали се намира кремък, от който да направим някакви оръжия. Този момък тук от каменната епоха може да ни научи на много трикове по обработката на камъните.
И те се запътиха към широката една миля равнина и хълмовете в нейно съседство. Още няколко души се присъединиха към тях по пътя им. Между тях имаше едно слабо момиченце на около седем години, с тъмносини очи и красиво лице. Тя изгледа умолително Бъртън, който я запита на дванайсет езика дали не са наблизо родителите й или някои нейни роднини и близки. Тя му отговори на език, който никой от тях не беше чувал. Лингвистите измежду тях пробваха всички възможни езици, които владееха, като повечето от тях бяха всички европейски и много от африканските или азиатските: иврит, хинди, арабски, берберски диалект, румънски, турски, персийски, латински, гръцки, пушту.
Накрая се намеси и Фрайгейт, който владееше малко уелски и галски. Очите й се разшириха, но след малко пак посърна. Думите имаха някакво, макар и далечно, сходство с нейния език, но това не беше достатъчно, за да се разберат.
— Доколкото разбирам — каза Фрайгейт, — възможно е да е от древните гали. Непрекъснато повтаря думата Гуенафра. Възможно ли е това да е името й?
— Ще я обучаваме на английски — реши Бъртън. — И ще я наричаме Гуенафра.
Той вдигна детето в прегръдките си и потегли напред. Тя избухна в сълзи, но не направи опит да се освободи. Чрез плача тя се освобождаваше от колосалното натрупано напрежение и едновременно с това даваше израз на силната си радост, че най-после си е намерила защитник. Бъртън приведе глава, за да скрие лицето си в рамото на момичето. Не искаше другите да видят и неговите сълзи.
Границата между равнината и хълмовете беше сякаш очертана с кремък. Гъстата зелена морава изчезваше и нейното място се заемаше от дебелата и груба подобна на коило трева, която стигаше до кръста. Тук също растяха нагъсто борове, смолисти и широкохвойни, ели, дъбове, тисове, възлести и напукани гиганти с алени и зелени листа, и бамбук. Бамбукът беше най-разнообразен, от тънкостебления, висок само няколко фута, до дебелите, високи над петдесет фута стебла. Много от дърветата бяха оплетени от лиани, разцъфнали в едри зелени, червени, жълти и сини цветя.
— Бамбукът е материал, от който се правят наконечници за копия — каза Бъртън — водопроводи, контейнери, основния строителен материал за къщите, мебели, лодки, дървени въглища. Използува се дори и за направа на барут. А младите и сочни стебла от някои сортове стават и за ядене. Но ни трябват камъни, от които да си направим ножове, за да отрежем и оформим дървесината.
