— Какво се е случило? — запита той.
Жената спря да се моли и вдигна поглед към него. Изправи се на крака и прошепна:
— Отец Джузепе се беше облегнал на скалната основа; казваше, че бил гладен. Казваше, че нямало смисъл да ни възкресяват, ако трябва после да умрем от глад. Казах му, че няма да умрем. Как можехме да умрем, след като сме възкръснали? Той ще ни нахрани, след като ни е възкресил. А отец Джузепе каза, че ние сигурно сме в ада. И до края на вечността ще останем гладни и голи. Казах му да не богохулствува, защото на него най-малко му прилича богохулството. Но отец Джузепе каза, че това около нас не било онова, на което бил учил четиридесет години хората и тогава… и тогава…
Бъртън изчака няколко секунди и запита:
— И тогава?
— Отец Джузепе каза, че поне нямало адски огън, макар че той бил за предпочитане пред вечния глад. И тогава пламъците изскочиха и го обгърнаха, и се чу гръм като от бомба, и после падна мъртъв, обгорял. Беше ужасно, ужасно.
Бъртън се измести откъм северната страна на трупа, за да използува духащия зад гърба му вятър, но дори и така смрадта беше ужасяваща. Не толкова вонята, колкото самата картина на смъртта го раздразни. Денят на Възкресението не беше още превалил, а първият труп беше вече налице. Означаваше ли това, че възкръсналите бяха все така беззащитни пред смъртта както и на Земята? Ако беше така, какъв беше смисълът от всичко това?
Фрайгейт се беше отказал от идеята да повръща на празен стомах. Той се изправи на крака, блед и олюляващ се, и се приближи до Бъртън. Държеше се с гръб към мъртвеца.
— Не е ли по-добре да се отървем от това? — запита той, като посочи с палец през рамото си.
— И аз мисля същото — изрече студено Бъртън. — Макар че е доста неприятно, че и кожата му е изгоряла.
Ухили се на американеца. Фрайгейт изпита още по-голям шок.
— Хайде — каза Бъртън. — Хвани го откъм краката, а аз ще го поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.
— В реката ли? — запита Фрайгейт.
— Дааа. Освен ако не искаш да го мъкнеш на гърба си до хълмовете и да му изкопаеш гроб там.
— Не мога — каза Фрайгейт и се отдалечи.
Бъртън го изгледа с отвращение и махна на неандерталеца. Кац изгрухтя и се запъти към трупа с типичната си олюляваща се походка. Наведе се над него и преди Бъртън да успее да улови обгорелите крайници, го сграбчи и го вдигна над главата си, направи няколко крачки до брега и го захвърли във водата. Тялото потъна незабавно и течението го понесе надолу. Кац обаче реши, че това не е достатъчно. Нагази до кръста във водата след него и се гмурна под повърхността. Показа се чак след минута. Очевидно бе избутал тялото до по-силното течение.
Алиса Харгрейвз бе наблюдавала всичко това със стаен ужас.
— Но това е водата, от която ще пием! — изрече тя.
— Реката е достатъчно голяма и се пречиства сама — каза Бъртън. — Така или иначе имаме далеч по- сериозни проблеми от този със спазването на съответните санитарни процедури.
Монат се приближи и го докосна по рамото.
— Виж!
Водата кипеше над мястото, където трябваше да се намира тялото. От време на време нечий бял гръб с плавник разцепваше повърхността на водата.
— Май притесненията ви се оказаха напразни — обърна се Бъртън към Алиса Харгрейвз. — Реката си има собствени санитари. Чудя се само… чудя се само, дали е безопасна за плуване.
Но неандерталецът се беше измъкнал без да бъде атакуван от хищните риби. Стоеше изправен пред Бъртън, изтръскваше водата от тялото си и се хилеше с големите си зъби. Беше отчайващо грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които му бяха помогнали да оцелее във враждебното обкръжение на един примитивен свят. А не беше никак лошо да имаш такъв човек до себе си станеше ли въпрос за битка. Макар и нисък, притежаваше изключителна сила. Едрите му кости бяха идеална основа за страхотните му мускули. Беше очевидно, че по някаква причина се е привързал силно към Бъртън. На Бъртън му допадаше мисълта, че дивакът беше доловил скритата му сила и усещаше в него водача, който трябва да бъде следван, ако иска да оцелее. Но така или иначе, дивак или прачовек, той беше по-близо до животните, отколкото до хората, което означаваше, че беше по-податлив на въздействие. Следователно беше длъжен да усети психическото надмощие на Бъртън и да изпадне под неговата власт, макар и „господарят“ му да беше Хомо Сапиенс.
И тогава Бъртън си припомни сам на себе си, че репутацията му на човек с развити психични способности беше изградена главно от самия него и че той си беше полу-шарлатанин. Толкова бе многословил за сугестивния си потенциал и толкова много бе слушал приказките на жена си на същата тема, че накрая сам бе започнал да си вярва. Но идваха моменти, когато се сещаше, че „силите“ му всъщност бяха полуизмислени.
Но въпреки това той наистина беше талантлив хипнотизатор, и вярваше, че очите му могат да излъчват специфични екстрасензорни лъчи при желание от негова страна. И може би това бе привлякло дивака при него.
— Скалата излъчи огромна енергия — каза Лев Руак. — Изглежда да беше електрическа. Но защо? Не мога да повярвам, че тоя разряд беше безцелен.
Бъртън огледа гъбовидната скална формация. Сивият цилиндър, хлътнал в централното вдлъбнатина, изглеждаше недокоснат от разрядите. Той докосна каменната стена. Нямаше признаци за скорошно нагорещяване. Беше само затоплена от слънчевите лъчи.
Лев Руак се обади:
— Не я докосвай! Може да последва и друг… — но спря, като видя, че предупреждението му бе дошло твърде късно.
— Друг разряд? — запита Бъртън. — Не мисля. Поне за известно време. Тоя на цилиндър на върха е бил оставен, за да ни научи на нещо.
Той се опря с длани на ръба на „гъбата“ и се прехвърли отгоре. Изправи се с лекота, която го зарадва неимоверно. Колко време бе изтекло от младежките му дни! Не помнеше кога се чувствувал тялото си толкова младо и силно за последен път. И толкова гладно.
Някой в тълпата му изкрещя да слиза преди адските пламъци да са го погълнали. Други обаче гледаха така, сякаш нямаха нищо против да има и друга мълния. Множеството беше доволно, че някой друг поема риска заради тях.
Нищо не се случи, въпреки че той не беше толкова уверен, колкото изглеждаше външно. Камъкът под краката му приятно топлеше голите му ходила.
Прекоси вдлъбнатините по пътя си към цилиндъра в центъра и опита ръба на капака. Отвори се с изненадваща лекота. Сърцето му заби от вълнение като погледна вътре. Беше се надявал на чудо, и ето, то бе станало! Окачените на конзоли контейнери бяха пълни с храна.
Той махна на групата му да се качи при него. Кац беше първият, който скочи пъргаво на покрива. Фрайгейт се беше оправил от припадъка и се прехвърли отгоре с изненадващата лекота на атлет. Щеше да е от голяма помощ, ако не беше с толкова слаби нерви и стомах, помисли си Бъртън. Фрайгейт се обърна и помогна на Алиса да стъпи на покрива.
Събраха се около него с глави наведени и вперени във вътрешността на цилиндъра.
Бъртън каза:
— Това е един истински граал! Вижте! Пържола, дебела сочна пържола! Хляб и масло! Мармалад! Салата! А какво е това? Пакет цигари? Дааа! И пура! И чаша бърбън, при това с чудесно качество, ако се съди по букета! И нещо… какво е това?
— Прилича на дъвка — каза Фрайгейт. — Без опаковка. А това трябва да е… какво? Запалка за цигари?
— Храна! — изкрещя един мъж.
Беше едър, и не принадлежеше към „групата“ на Бъртън, както той си я наричаше в мислите. Беше ги последвал на покрива на гъбата, и останалите също драскаха по скалата в опитите си да се изкачат и те
