Закатериха се по хълмовете, чиято височина се увеличаваше с приближаването им до планината. След като бяха извървели две мили по въздушна линия стигнаха подножието на планината. Тя се издигаше в отвесна скала от синьо-черен гнайс покрит с едри петна сивозелени лишеи. Нямаше с какво да определят точно височината й, но Бъртън беше сигурен, че не греши в преценката си за 20 000 фута. Планинската верига покриваше хоризонта от край до край.
— Забелязахте ли пълното отсъствие на каквито и да било птици и животни? — запита Фрайгейт. — Дори и мушица не може да се забележи.
Изведнъж Бъртън нададе възклицание. Той се наведе към една купчина натрошени скали и вдигна един зеленикав камък с размерите на мъжки юмрук.
— Кремъкоподобен кварц — каза той. — Ако намерим достатъчно, можем да направим ножове, наконечници за копия, тесли, брадви. А с тях ще построим къщи, и много други неща.
— Инструментите и оръжията трябва да се привързват с нещо към дървените дръжки — каза Фрайгейт. — Какво ще използуваме за закрепващ материал?
— Може би човешка кожа — каза Бъртън.
Всички бяха шокирани. Бъртън нададе странен жизнерадостен смях, съвсем неуместен за такъв мощно сложен мъж като него.
— Ако сме принудени да убиваме в самозащита или пък имаме достатъчно късмет да се натъкнем на труп, който някой убиец услужливо е оставил на пътя ни, то тогава бихме били глупци да не се възползуваме от това, от което имаме нужда. Но все пак, ако някой от вас се чувствува достатъчно жертвоготовен да предложи собствения си епидермис за добруването на групата, нека да пристъпи напред! Ние ще го споменаваме в нашите молитви с благодарност — изрече той.
— Вие се шегувате, разбира се — каза Алиса Харгрейвз. — Не мога да кажа, че такива приказки ми допадат.
Фрайгейт се обади:
— Навъртайте се около него и ще има да чуете далеч по-интересни неща.
Но не предпочете да коментира думите си.
6
Бъртън оглеждаше скалата в подножието на планината. Синьо-черният дребнозърнест камък на самата планина представляваше някаква разновидност на базалт. Но имаше и парчета от кремъкоподобен кварц разпръснати или стърчащи от повърхността на почвата. Изглеждаха, сякаш се бяха откъртили и паднали от стърчащата над главите им скала, следователно имаше вероятност планината да не се състои от базалтов монолит. Той изчегърта ивица от лишея като използува острия ръб на една парче кварц. Скалата под него наподобяваше силно зеленикав доломит. Очевидно произходът на парчетата кварц беше доломитов, въпреки че нямаше видими доказателства за разрушаване или стареене на жилата.
Лишеят можеше да е Parmelia saxitilis, който растеше върху човешки останки, черепи в това число, и съгласно Учението за знаците можеше да се използува като лекарство за епилепсия и лечебен мехлем за рани.
Зад гърба му някой заудря камък в камък и той се обърна. Неандерталецът и американецът бяха заобиколени от останалите. Двамата бяха приклекнали с гръб един към друг и обработваха и изчукваха парчета кварц. Бяха направили вече по една груба брадва и докато другите ги гледаха, направиха още шест. След това всеки от тях взе по една едра буца и я счупи на две с удар на кремък. Използувайки така получените парчета кварц те започнаха да изчукват с тях дълги тънки пластини от външния ръб на буцата. Въртяха буцата и я чукаха, докато пред всеки от тях се натрупа купчина каменни остриета.
И двамата не спираха да работят, единият човешко същество от зората на човешкия род, живял преди повече от сто хиляди години преди Христа, другият квалифициран продукт на най-висшата в технологично отношение цивилизация, съществувала някога на Земята, и по ирония на съдбата, един от последните й жители, ако можеше да му се вярва, разбира се.
Изведнъж Фрайгейт скочи с рев и заподскача наоколо стиснал левия си палец. Един от ударите му бе попаднал в друга цел. Кац се ухили, оголвайки едри като върхове на пирамиди зъби. И той се изправи и закрачи през тревата с олюляващата се походка. Няколко минути по-късно се върна със шест бамбукови пръта със заострени върхове и няколко други с тъпоотрязани краища. Седна на тревата и се зае с един прът, като разцепи края му и пъхна триъгълно оформеното парче камък, така че се получи първобитна брадва. После обвърза така полученото оръжие с няколко дълги стебла жилава трева.
След половин час всички бяха въоръжени със секири, брадви с дръжки от бамбук, кинжали и копия от дялан бамбук и такива с каменни наконечници.
Болката в ръката на Фрайгейт беше вече поотминала през това време и кръвта бе спряла. Бъртън го попита откъде се научил да обработва така майсторски камъка.
— Бях любител-антрополог — каза той. — Много хора — относително, разбира се — се научиха да правят инструменти и оръжия от камък, като хоби. Някои станаха доста добри, макар че едва ли някой от тях би могъл да си мерите силите с нашия приятел тук от неолита. Животът им е зависел от това.
А и така се случи, че имам и някои познания за обработката на бамбука, което също е от полза за нас.
Тръгнаха обратно към реката. За момент спряха на върха на хълма. Слънцето бе почти в зенита си. Погледът им стигаше до много мили по течението на реката и отвъд нея. Макар че разстоянието беше голямо и не можеха да различат каквито и да били човешки фигури от другата страна на реката, гъбовидните формации се виждаха и с просто око. Другият терен беше същият като този от тяхната страна. Равнина широка около миля, и към две мили и половина хълмове покрити с едра растителност. И след тях същата стръмна синьо-черна непристъпна планина.
Долината се простираше на десет мили по направлението север-юг. После правеше завой и реката се изгубваше от погледа.
— Тук слънцето изгрява късно и залязва рано — забеляза Бъртън. — Ще трябва да използуваме пълноценно дневната светлина.
Изведнъж всички подскочиха, а някои нададоха вик. Сини пламъци избликнаха по върхове на всички гъбовидни каменни формации, издигнаха се на двайсет фута над тях и след миг изчезнаха. След няколко секунди ги достигна тътенът на далечна гръмотевица, избумтя в каменната стена зад тях и отлетя обратно като ехо.
Бъртън сграбчи момиченцето в прегръдките си и се заспуска бързо надолу по хълма. Макар че съумяваха да поддържат добро темпо, от време на време им се налагаше да намалят крачката, за да си поемат дъх. Но въпреки това Бъртън се чувствуваше чудесно. Бяха изминали толкова години, откакто не беше чувствувал мускулите си така мощни и му се искаше това усещане да няма край. Виждаше му се като сън, че само преди часове десният му крак беше подут и обезформен от отоци, а сърцето му всеки момент щеше да секне при опита да му изкачи само няколко стъпала.
Слезнаха в равнината и продължиха забързания си ход, като видяха, че до една от гъбите се беше струпал много народ. Бъртън изпсува изпречилите му се на пътя и ги разблъска. Мнозина го изгледаха със злоба, но никой не се опита да го спре. След малко се добра до изчистеното пространство около основата на гъбата. И видя кое ги беше събрало тук. Усети го и с носа си.
— О, Господи! — изстена Фрайгейт зад гърба му и се опита да повърне на празен стомах.
Но Бъртън беше видял достатъчно гледки като тази през живота си, за да се почувствува зле. А и освен това можеше да се откъсва от действителността когато нещата придобиваха прекалено зловещ или болезнен аспект. Понякога му се налагаше да го прави с усилие на волята, но обикновено се ставаше автоматично, както се получи и в този случай.
Трупът лежеше обърнат настрани, наполовина под ръба на гъбата. Кожата му беше напълно обгоряла, а оголените мускули бяха овъглени. Носът и ушите, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите, всички бяха или напълно изгорели или превърнали се в безформени овъглени бучки.
Близо до мъртвия бе коленичила жена, която си мърмореше молитва на италиански. Имаше големи черни очи, които сигурно щяха да изглеждат красиви, ако не бяха подути и обезформени от плач. Фигурата й беше прекрасна и при други обстоятелства Бъртън нямаше да я отмине току-така.
