възрастните мъже бяха останали върху царицата му, както се е готвел да обяви, шах на приятеля си. Лицето му бе изопнато от страх. Слабото, изпито момиче седеше със затворени очи и с ръце на устата. Невръстната блондинка се беше наклонила напред, а хубавата й начервена уста зееше отворена. В очите й имаше застинал вик.
Когато жабарят мина покрай нея, викът изригна навън и предизвика остър, рязък звук в тихото помещение. Като псуваше, жабарят я удари жестоко с оръжието си по превзетата, глупава малка шапчица. Ударът беше доста силен и оръжието издаде грозен звук, когато се стовари върху периферията на шапката и я смачка към черепа на девойчето. То се свлече от стола и от ушите му рукна кръв, която започна да образува локвичка на пода. Момчето, което го придружаваше, придоби мъртвешки цвят и започна да повръща.
— Тишина! — викна силно мъжът с томпсъна.
По вида на тези жабари предусещах, че само някой да помръднеше и щяха да започнат да стрелят. Бяха безмилостни, хладнокръвни убийци. Всичко, от което имаха нужда, беше повод. Нищо не можех да направя по въпроса. Дори да имах пистолет, пак нямаше да предприема каквото и да било. Пистолетът срещу два томпсъна е толкова безпомощен, колкото клечката за зъби срещу шпага, а и аз нямаше да съм единственият, който щеше да стреля.
Двамата жабари дойдоха до масата ни.
Седях като статуя с ръце на масата и вперен в тях поглед. Чувах как Стивънс болезнено дишаше: въздухът излизаше с хъркане през ноздрите му, сякаш той щеше да припадне.
Жабарят с мръсните маншети ми се ухили злобно.
— Само да мръднеш, копеле такова, и ще ти разпилея вътрешностите по пода.
И двамата внимаваха да не пречат на онези с томпсъните да се прицелят.
Жабарят се протегна и сграбчи Стивънс за ръката.
— Хайде, тръгвай. Ще се поразходим.
— Остави го на мира — процедих през зъби.
Жабарят ме удари през лицето с пистолета — не много силно, но все пак достатъчно, за да ме заболи.
— Затваряй си устата — заповяда той.
Другият беше забил пистолета си в ребрата на Стивънс и го дърпаше от стола.
— Не ме докосвай — изпъшка той в направи немощен опит да се освободи от хватката му. Жабарят го удари с юмрук, изръмжавайки, хвана го за яката и го измъкна от масата.
Моят познайник с мръсните маншети се отдръпна от масата и единият с томпсъна дойде малко по-близо, с насочена към гърдите ми цев. Седях неподвижно, като се държах за бузата и усещах върху пръстите си лепкава, гореща кръв.
Стивънс падна.
— Хайде, по-живо — каза вбесен жабарят с мръсните маншети. — Изкарай тъпия стар боклук оттук. — Той се наведе и сграбчи Стивънс за единия глезен. Другият жабар хвана другия му глезен и забързаха към изхода, като влачеха Стивънс по гръб след себе си, преобръщайки маси и столове по пътя към вратата.
Ритнаха я да се отвори и повлякоха стария човек през тротоара към чакащата ги кола. Двамата с томпсъните стояха от двете страни на вратата, със заплашително насочени към зяпналите ги хора оръжия.
Това беше най-спокойното, най-дръзкото, най-хладнокръвиото нещо, което бях виждал.
Двамата с томпсъните обърнаха гръб на кафенето и скочиха в колата. Единият от тези, които бяха на улицата, се извъртя и започна да стреля по мен през шлифованото стъкло на прозореца. Очаквах такова нещо и в момента, в който той се завъртя, се смъкнах от стола, залегнах под масата и се прилепих към пода. Куршумите се забиха в стената точно над мен и посипаха главата и врата ми с мазилка. Един куршум отнесе тока на обувката ми. После стрелбата спря и аз надзърнах изпод масата точно навреме, за да видя как стрелящият скочи върху стъпалото на автомобила, когато той се отделяше от бордюра, за да запраши надолу по улицата.
Рипнах на крака и се хвърлих към телефона.
IV
Гласът звучеше като ехо в тунел, Той пълзеше към ъглите на стаята ми: сподавен шепот на намалено почти до край радио. Вече от половин час чаках този глас. Играта с парченцата, разположена на масата пред мен, ме интересуваше толкова, колкото умрялата мишка, която сутринта бях намерил в капана; може би дори малко по-малко. Затъмнената нощна лампа образуваше върху килима кръгче самотна светлина. На пода близо до мен имаше бутилка и чаша. Вече бях пийнал една, а може би две или три. След вечер като тази, нямаше значение колко или как ще пиеш.
Все още се чувствувах малко нервен. Никой не обича срещу него да изстрелват цял пълнител с автоматичен пистолет и аз не правех изключение. Непрекъснато ме преследваше гледката как ония двама жабари бяха извлекли стария човек от кафенето. Чувствах, че е трябвало да направя нещо. В края на краищата вината, че той беше там, беше моя.
— В девет часа тази вечер — започна говорителят, вмъквайки се в мислите ми — четирима мъже, за които се предполага, че са италианци, въоръжени с автоматични пушки и пистолети, са нахлули в кафене „Блу Бърд“ на ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“. Докато двама от бандитите са пазели изхода, другите двама тероризирали хората в кафенето; тези последните хванали Джон Стивънс и го извлекли от кафенето към чакаща навън кола. Стивънс, когото обществеността на града ще запомни като иконом на мистър Грегъри Уейнрайт, стоманеният милионер, е бил намерен по-късно мъртъв, встрани на магистралата от Лос Анджелес към Сан Франциско. Предполага се, че е умрял от сърдечен удар, предизвикан от грубото отношение на отвлеклите го. Когато те открили, че е мъртъв, брутално изхвърлили тялото му от движещата се с бясна скорост кола.
Гласът на говорителя беше толкова невъзмутим и хладен, колкото ако четеше цените на животинските продукти. Бих искал да съм зад него с автоматичен пистолет и да го посъживя със стрелба над главата му.
— Полицията очаква с нетърпение всяка информация, която би помогнала за залавянето на престъпниците — продължи говорителят. — Четиримата мъже са били описани като ниски, набити, мургави, всички до един облечени със сини костюми и черни шапки. Полицията иска също да поговори и с неизвестния мъж, който е бил с Джон Стивънс, когато нападателите пристигнали. След като се обадил в Главното управление, описал престъпниците и продиктувал номера на колата им, той изчезнал. Свидетелите го описват като висок, с яко телосложение, тъмна коса, жълтеникав цвят на лицето и остри черти. От дясната страна на лицето си има рана, причинена от удара на един от престъпниците. Всеки, който го забележи, трябва веднага да се свърже с капитана от полицията Брандън от Главното уп-равление, Грахам 3444…
Наведох се напред и изключих радиоапарата.
„Жълтеникав цвят на лицето и остри черти, но не и хубав. Никой не е казал, че той е бил хубав“, помислих.
Завъртях се бавно в стола си.
Сержант Макгро стоеше между отворените френски прозорци. Зад гърба му се криеше сержант Харстъл.
Не подскочих на повече от фут. Това беше една от онези неконтролируеми реакции, които не можех да командвам.
— Кой ви е разрешил да нахълтвате? — попитах, като станах.
— Той иска да знае кой ни е разрешил да нахълтва-ме — процеди Макгро през ъгълчето на устата си. — Да му кажем ли?
Харстъл пристъпи в стаята. Изпитото му лице излъчваше студено, мрачно изражение. Хлътналите му очи бяха като от камък.
— Да, кажи му.
Макгро затвори френските прозорци, без да сваля очи от мен.
