Лежах неподвижно. Светлината се спускаше от тавана към мен, после изчезваше, като се отместваше другаде. Това се повтори няколко пъти, така че затворих очи. Някъде в подсъзнанието си разбирах, че така може да продължава и да продължава, докато те се изморят, а щеше да мине доста време преди подобни здравеняци като Макгро и Харстъл да се уморят. Когато свършеха, от мен нямаше да е останало кой знае какво. Чудех се полусъзнателно защо не приближаваха, защо ме бяха оставили да лежа на пода. Тъй като не се движех, болката беше поносима. Не ми се искаше и да си мисля какво щеше да се случи с главата ми, ако помръднех. Чувствах я, сякаш висеше на конец. Едно малко движение щеше да е достатъчно, за да се търкулне на пода.
През мъглата и болката чух жена да казва:
— Така ли си представяте веселбата?
Жена!
Последният удар трябва да ме беше напълно замаял или пък беше от блъскането по главата.
— Този човек е опасен, мадам — обясни Макгро с любезен глас като момченце, хванато натясно в килера. — Оказа съпротива при арестуването.
— Не смейте да ме лъжете! — със сигурност беше глас на жена. — Видях през прозореца какво стана.
Нямах намерение да пропусна това, дори и да ми струваше живота. Надигнах глава много внимателно. Всички вени, артерии и нерви в нея крещяха от болка, пулсираха, разширяваха се и ме докарваха до истерия, но все пак успях да седна. Светлината сякаш убоде очите ми и за момент притиснах главата са е ръце. После надникнах през пръстите си.
Макгро и Харстъл стояха до вратата и изглеждаха така, като че ли бяха стъпили върху нажежена печка. Макгро имаше раболепна усмивка, сякаш искаше да каже, че всичко това нямаше нищо общо с него. Харстъл изглеждаше като че ли в крачола му беше влязла мишка.
Обърнах се, без да движа глава и погледнах към френските прозорци.
Помежду дръпнатите наполовина завеси стоеше едно момиче с вечерна рокля без презрамки, която откриваше силно загорелите й рамене и хубавата малка вдлъбнатина между гърдите. Гарвановочерната коса падаше върху раменете й, подстригана в прическата на паж. Имах известни проблеми с фокусирането и красотата й достигна до мен бавно, сякаш се излъчваше на екрана от неумел прожекционист. Размазаните очертания на лицето й постепенно се проясниха. Мъглявите дупки, които всъщност бяха очите й, се запълниха и оживяха. Овално, много хубаво лице с нежни черти, малък идеално оформен нос, червени чувствени устни, големи тъмни очи, огнени като въглена.
Дори с пулсиращата в главата ми кръв и гърло, което непоносимо ме болеше, с тяло, което усещах, сякаш бе минало през центрофуга, почувствах омагьосващата сила на това момиче, както бях усетил силата на удара на Макгро. Тя не само имаше външност, тя притежаваше и още нещо: човек можеше да го види в очите й, в изваяната загоряла шия. То крещеше насреща ти като двайсет и петфутови букви на рекламен афиш.
— Как смеете да биете този човек! — настоя тя с глас, който премина през стаята с горещината и силата на огнехвъргачка. — Това идея на Брандън ли е?
— Вижте, мис Кросби — каза Макгро умолително, — този човек си пъха носа във вашите работи. Капитанът сметна, че може би трябва да го обезкуражим. Честно, това е всичко.
За първи път, доколкото можех да си спомня, тя се обърна да ме погледне. Едва ли изглеждах особено привлекателно. Знаех, че имам доста цицини и охлузвания, а раната на бузата ми от удара на жабаря отново кървеше. Успях някак си да й се усмихна, малко накриво и без особено въодушевление, но все пак се усмихнах.
Тя ме погледна, както човек би погледнал жаба, скочила в сутрешното му кафе.
— Стани! — изстреля. — Не може да си чак толкова зле, колкото изглеждаш.
Но тя не е била удряна по черепа три или четири пъти, нито ритана в гърлото и в ребрата, нито беше получавала юмрук по устата, ето защо не беше честно да очаквам, че ще знае дали съм зле или не.
Все пак направих усилие и се изправих някак си на крака. Може би, защото тя беше толкова очарователна. Ние от рода Малой си имаме своя гордост и не обичаме жените да ни мислят за слаби. Веднага щом стъпих на крака трябваше да сграбча облегалката на един стол и едва не се срутих отново на пода, но като се придържах и преодолявах болката, която летеше от петите към черепа ми и обратно, като влакче в увеселителен парк, започнах да се съвземам и прекрачих, така да се каже, във втория си живот.
Макгро и Харстъл ме гледаха, както тигрите гледат парче месо, което са измъкнали от клетката им.
Тя отново започна да им говори с надменен, унищожителен тон:
— Не ми харесва тая работа и смятам да направя нещо по въпроса. Ако това е начинът, по който Бран- дън ръководи полицията, то колкото по-скоро се махне оттам, толкова по-добре!
Докато Макгро редеше извинения, аз нагласих компаса си и тръгнах на зигзаг към съборената бутилка уиски. Запушалката си беше на мястото, така че нищо страшно не беше станало. Цял подвиг беше да се наведа и да я взема, но се справих. Закотвих се за гърлото и отпих.
— Преди да си тръгнете ще трябва да опитате от собственото си лекарство — каза тя и когато се отлепих от бутилката ми подаде гумената палка, която беше вдигнала. — Хайде, удари ги! — подкани ме тя с ожесточение. — Върни им го!
Взех палката, защото иначе вероятно щеше да я набута в гърлото ми. Насочих поглед към Харстъл и Макгро, които ме гледаха като прасета в очакване да им прережат гърлата.
— Удари ги! — повтори тя и гласът й се повиши. — Време е някой да го направи. Ще го преглътнат. Аз ще се погрижа за това.
Беше невероятно, но бях абсолютно сигурен, че щяха да стоят и да ме оставят да ги налагам по главите.
Ударих с палката по дивана.
— Не и аз, лейди, това не е начинът, по който си представям веселбата — рекох. Гласът ми звучеше като плоча, пусната на грамофон с тъпа игла.
— Удари ги! — изкомандва тя ядно. — От какво се страхуваш? Няма да посмеят да те пипнат дори. Пребий ги!
— Съжалявам — отвърнах. — Това няма да ми достави удоволствие. Да ги разкараме, ще изпоцапат стаята.
Тя се обърна, грабна палката и се запъти към Макгро. Бялото му лице прежълтя, но той не помръдна. Ръката й се вдигна и го удари по лицето. На отпуснатата му буза се появи грозна червена ивица. Той из- скимтя, но продължи да стои неподвижно.
Когато ръката й отново се вдигна, хванах я за китката и изтръгнах палката от дланта й. Това усилие ми струва пробождаща болка в главата и жилещ удар през лицето от страна на мис Спитфайър17. Тя се опита да ми измъкне палката, но аз продължавах да държа китката й и крещях: „Офейквайте оттук, тъпанари такива! Офейквайте, преди да ви е пребила до смърт!“
Да я държи човек беше все едно да държи разярен тигър. Беше изненадващо силна. Докато се борех с нея, Макгро и Харстъл се изпариха от стаята, сякаш дяволът ги гонеше. В бързането си да избягат се изтърколиха по стъпалата. Когато чух колата им да пали, пуснах китките й и се отдръпнах.
— Успокойте се — казах, като се задъхвах от напрежението. — Вече си отидоха.
За момент тя остана запъхтяна, с неподвижно лице и бляскащи очи: чудесно произведение на гнева. После ожесточението отмина, очите й загубиха вулканичната си сила, неочаквано отметна глава назад и се разсмя.
— Е, сто на сто сме изкарали ангелите на ония два плъха, нали? — рече тя и се отпусна на дивана. — Дай ми едно питие, сипи и на себе си. Личи ти, че имаш нужда да пийнеш.
Докато посягах към бутилката, попитах, като я гледах внимателно:
— Името, разбира се, е Морийн Кросби?
— Позна. — Тя потърка китките си и направи комична гримаса. — Заболя ме, брутален тип такъв!
— Съжалявам — отвърнах и наистина беше така.
— Имаш късмет, че надникнах. Ако не бях аз, досега щяха да са ти видели сметката.
