— Точно така — съгласих се и налях четири пръста уиски в една чаша. Ръката ми беше доста нестабилна и част от алкохола се изля на килима. Подадох й чашата и започнах да си приготвям питието. — „Уайтрок“ или вода?
— Чисто — отвърна тя и погледна чашата на светлината. — Не вярвам в съчетанието на бизнеса с удоволствието и на водата с уискито. А ти?
— Зависи от бизнеса и от уискито — отговорих и седнах. Краката си чувствах, сякаш им бяха махнали пищялите. — Значи ти си Морийн Кросби? Да, да, последният човек, когото очаквах да се отбие при мен.
— Знаех си, че ще се изненадаш. — В тъмните й очи имаше подигравка, усмивката й беше премерена.
— Как върви лечението от наркомания? — попитах, като я наблюдавах. — Винаги са ми казвали, че наркоманът трябва да се откаже от алкохола.
Тя продължи да се усмихва, но очите й не бяха весели.
— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш.
Отпих от уискито. Беше много силно. Потръпнах и сложих чашата на масата.
— Не вярвам. Надявам се, че и ти също.
Доста време седяхме и се гледахме. Имаше способността да придава на лицето си безизразност, без от това привлекателността й да намалява, което си беше истинско постижение.
— Хайде да не усложняваме нещата. Дошла съм да говоря с теб. Създаваш много неприятности. Не е ли време да отдръпнеш малкия си нос и да го пъхнеш в нечия друга градина?
Дадох си вид, че мисля над това.
— Само питаш или това е предложение? — рекох накрая.
Тя стисна устни и усмивката й изчезна.
— Можеш ли да бъдеш купен? Казаха ми, че си един от ония чисти, праволинейни и неподкупни типове. Посъветваха ме, преди всичко да не ти предлагам пари.
Посегнах за цигара.
— Мислех, че сме се разбрали по въпроса да не вярваме на всичко, което чуем — рекох и се наведох напред да й предложа цигара. Тя взе моята, така че трябваше да се пресегна за друга. Докато я палех, отново почувствах пробождащата болка в главата, което не подобри настроението ми.
— Би могло да бъде предложение — отвърна тя, отпусна се назад и издиша дима към тавана. — Колко?
— Какво се опитваш да купиш?
Тя разглеждаше цигарата, сякаш никога не беше виждала такова нещо и каза, без да ме погледне:
— Не искам неприятности. Ти създаваш неприятности. Мога да ти платя, за да спреш да ги правиш.
— И колко струва това?
Тогава тя се извърна към мен.
— Знаеш ли, ти много ме разочарова. Досущ си като всички останали гадни малки изнудвачи.
— Ти, разбира се, знаеш всичко за тях.
— Да, знам всичко за тях. И когато ти кажа колко струва според мен, ти ще се изсмееш, както те винаги се изсмиват, и ще вдигнеш цената. Така че ще ми кажеш колко струва според теб и ще ми дадеш възможност аз да се изсмея.
Изведнъж желанието ми да продължавам в този дух се изпари. Може би главата прекалено силно ме болеше, а може би я намирах за твърде привлекателна и не исках да ме смята за мръсник.
— Добре, хайде да пропуснем това — рекох. — Будалках се. Не мога да бъда купен. Вероятно мога да бъда убеден Какво те кара да мислиш, че създавам неприятности? Кажи какъв е случаят. Ако си струва, бих могъл и да си дръпна носа и да ида да го напъхам другаде.
Тя ме гледа в продължение може би на десет секунди — замислено, мълчаливо и малко недоверчиво.
— Не биваше да се шегуваш за такива неща — смъмри ме сериозно. — Можеше да спра да те харесвам, а аз не искам да не те харесвам, освен ако нямам причина.
Облегнах се назад в стола и затворих очи.
— Чудесно. За да печелиш време ли ми говориш така или наистина го мислиш?
— Казаха ми, че се държиш като простак, но че имаш подход към жените. Това за простака е вярно.
Отворих очи и й се ухилих.
— Това за жените също важи, но не ми давай зор.
Тогава телефонът иззвъня като стресна и двама ни. Той беше точно до мен и когато посегнах да го вдигна, тя бързо бръкна в чантата си й извади 25-калибров автоматичен пистолет. Опря го в слепоочието ми и малкото дуло се прилепи до кожата ми.
— Стой си на мястото — заповяда и нещо в очите й ме накара да изстина. — Остави телефона.
Седяхме си така, докато телефонът звънеше и звънеше Звънът опъваше нервите ми, удряше се в тихите стени на стаята, пълзеше през затворените френски прозорци и се изгубваше някъде в морето.
— Какво ти става? — попитах и леко се дръпнах назад. Не обичах да усещам допира на пистолет до лицето си.
— Млъкни! — гласът й сега беше груб. — Не мър-дай!
Накрая телефонът се измори да звъни и спря. Тя се изправи.
— Хайде, махаме се оттук — автоматичният пистолет отново беше насочен заплашително към мен.
— Къде отиваме?
— Далеч от телефоните. Ставай, ако не искаш да получиш куршум в крака.
Не мисълта обаче, че мога да бъда прострелян в крака ме накара да тръгна с нея, а любопитството ми. Бях много, много любопитен, защото съвсем неочаквано тя се беше изплашила. Можех да прочета страха в очите й толкова ясно, колкото виждах вдлъбнатинката между гърдите й.
Докато слизахме по стъпалата към паркираната точно пред входната врата кола, телефонът отново започна да звъни.
V
Колата беше с аеродинамична форма, черен ролс, а мощността и скоростта й бяха страхотни. Нищо в колата не подсказваше с каква скорост се движи, нямаше люшкане, клатене, нито някакъв звук от двигател. Само свистенето на вятъра, разцепван от аеродинамичния покрив, и бесният бяг на черната, размазана нощ ме подсещаха, че стрелката на скоростомера, трепкаща на деветдесет мили, не се шегуваше.
Седях до Морийн Кросби в нещо, което приличаше на провиснало кресло и гледах блестящото кръгче светлина на пътя пред нас, което отплува назад като подплашен призрак.
Тя запраши с колата по булевард „Оркид“, като си пробиваше път през напрегнатото движение чрез пронизително, арогантно използване на клаксона. Задминаваше колите едва ли не под колелата на насрещното движение, промъквайки се през все по-тесни пролуки и избягвайки сигурни катастрофи, сякаш благодарение на дебелия слой боя върху бронята. Полетя нагоре по широкото, тъмно Маунт Верд Авеню и се на-сочи към магистралата „Сан Диего“. Едва когато стигна до магистралата с шест платна, започна наистина да кара, като задминаваше всичко, що се движеше по пътя, със спокойствие, което вероятно караше шофьорите да излизат от кожата си.
Нямах представа къде отиваме и когато се опитах да се обадя, тя ме прекъсна грубо: „Мълчи! Искам да помисля.“ Така че аз се предадох на бясното каране в мрака, като се възхищавах на начина, по който тя управляваше колата, потънал в луксозната седалка и надявайки се, че няма да се блъснем в нещо.
Магистралата „Сан Диего“ минава през равна пустиня от дюни и храсти и изведнъж неочаквано излиза при океана, след което отново се врязва в пустинята. Вместо да продължим по нея, когато стигнахме морето, тя намали до мързеливите шейсет мили и сви по тесен път край водата, който постепенно започна да се изкачва, а морето да се снишава под нас, докато накрая не овладяхме хълма и не излезнахме на една скала. През цялото време бяхме намалявали и в момента пълзяхме едва с-трийсет. След скоростта, с която се бяхме движили, сега като че ли не помръдвахме. В ослепителната светлина на фаровете изплува табела
