— Сестра ти ми изпрати петстотин долара. Чувствах се длъжен да ги заслужа. Отидох в Крестуейс да се видя с теб и да обсъдим това. Ако беше там и ми беше обяснила за какво става дума в писмото, щях да върна парите и да прекъсна разследването. Но ти не беше там. Тогава започнаха да се случват най- различни неща, така че продължих.
— Разбирам.
Чаках да каже още нещо, но тя не го направи Стоеше неподвижно, втренчена в писмото; лицето й беше бледо, очите й гледаха твърдо.
— Изнудвали ли са те? — попитах.
— Не. Не знам защо ти е писала. Предполагам, ч е искала да ми създаде неприятности. Вечно искаш да ми създава неприятности. Мразеше ме.
— Защо те мразеше?
Тя задържа погледа си доста дълго върху градината отпред, без да отговори нищо. Отпивах от уиски то и пушех. Ако имаше намерение да ми отговори, щеше да го направи, когато тя поискаше. Не беше от хората, които можеш да си позволиш да насилваш.
— Не знам какво да правя — рече тя. — Ако ти открия защо ме мразеше, ще се окажа изцяло в ръцете ти. Можеш да ме съсипеш.
Нямаше какво да отговоря на това.
— Но ако не го направя — продължи тя, стискай-ки юмруци, — не знам как ще се измъкна от тази бъркотия. Имам нужда от някой, на когото да мога да вярвам.
— Нямаш ли адвокат? — попитах, колкото да кажа нещо.
— Би ми направил по-лоша услуга и от най-безполезния адвокат. Той е моят попечител. Според клаузите в завещанието на баща ми губя всичко ако се забъркам в някой скандал. А аз съм затънала до ушите в нещо, което, ако излезе наяве, ще бъде най-големия скандал.
— Имаш предвид Шерил? — попитах. — Ти ли си финансирала „Дрийм Шип“?
Тя замръзна, после се обърна и ме погледна.
— Ти знаеш?
— Не знам. Само правя предположения. Ако излезе наяве, че ти стоиш зад „Дрийм Шип“, това би предизвикало скандал.
— Да. — Изведнъж тя се премести, така че вече беше по-близо до мен. — Джанет беше влюбена в Дъглас. Аз също бях полудяла по него. Отмъкнах й го. Опита се да ме застреля, но татко ме спаси. Застреля него, вместо мен — измърмори тя и скри лице в шепите си.
Стоях неподвижно като статуя и чаках. Не предполагах, че ще чуя точно това и бях изненадан.
— Тази работа се потули — продължи тя след дълга пауза. — Няма значение как. Само че легна като камък на съвестта на Джанет. Тя… тя се отрови. Това също беше потулено. Страхувахме се, че ще се разбере защо се е отровила. Беше лесно да се потули. Докторът беше стар. Мислеше, че е сърдечна недостатъчност. После, след като наследих парите, Дъглас показа истинския си образ. Каза, че ако не му дам пари да купи „Дрийм Шип“, ще изкара наяве цялата история — че съм го отмъкнала от Джанет и тя се е опитала да ме убие, но е застреляла татко, а след това се е отровила: и всичко това заради мен. Можеш да си представиш какво щяха да направят вестниците от тази история и аз щях да загубя всичко. Така че му дадох парите за дяволския кораб, но това не му стигна. Продължава да идва и да ми иска пари и да следи всяка моя стъпка. Разбрал е, че си започнал да задаваш въпроси. Беше го страх, че ще откриеш истината, а, разбира се, ако това станеше, щеше да загуби властта си над мен. Направи всичко, което беше по силите му, за да те спре. Когато узна, че Стивънс ще се срещне с теб, той го отвлече. А сега е решил да те премахне. Не знам какво да правя! Трябва да отида някъде и да се скрия. Искам да ми помогнеш Ще ми помотаеш ли? А? — сега се беше вкопчила в ръцете ми. — Ще ми обещаеш ли, че няма да ме предадеш? Ще направя всичко, за да ти се отблагодаря. Сериозно говоря. Ще ми помогнеш ли?
Зад нас се чу тих звук и ние двамата се обърнах-ме. Висок мъж с яко телосложение и черна къдрава коса, облечен с алена фланела без ръкави и тъмносин панталон, стоеше зад гърба ни. В ръката си държеше 38-калибров автоматичен пистолет, насочен право към мен. Върху загорялото му лице потрепваше весела снизходителна усмивка, сякаш се смееше в себе си на някаква си негова шега, малко по-сложна, отколкото за средно интелигентен човек.
— Разказа ти хубава историйка, нали? — рече той с един от ония супермъжествени гласове. — Значи иска да избяга и да се скрие? Така и ще стане, ще бъде скрита там, където никой никога няма да я намери. Това се отнася и за теб, любопитни приятелю.
Тъкмо изчислявах разстоянието между нас и се чудех дали бих могъл да скоча и да се хвърля към не-го преди да е стрелял, когато чух прекалено познато-то изсъскване на спускаща се надолу палка и глава-та ми сякаш експлодира.
Последното, което стигна до съзнанието ми, беше дивият, ужасен писък на Морийн.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
I
Стаята беше голяма, просторна. Стените и таванът бяха матовобели. Прозорците бяха закрити със студени, бели найлонови завеси. Затъмнена лампа хвърляше кръгче светлина върху леглото отсреща.
На това легло седеше мъж и четеше. Лицето му, с малък череп и високо, широко чело, напомняше за младеж-студент, учещ за изпит.
Наблюдавах го няколко минути през полузатворените си клепачи и напрягах замъгленото си, болезнено съзнание, за да си спомня кой беше той и какво правеше в една стая с мен. Имаше нещо странно в книгата, която четеше. Голяма беше, шрифтът — дребен и сбит. Едва когато обърна страницата и видях заглавието на следващата глава, осъзнах, че държеше книгата наопаки.
Не се изненадах, когато открих, че съм в тази стая. Имах някакъв смътен спомен, че съм бил в нея известно време — може би дни, може би седмици. Усещането за тясното, високо легло, в което лежах, ми беше познато: почти толкова познато, колкото усещането за моето собствено легло в къщичката ми на брега, която сега ми се струваше далечна като ланския сняг.
Инстинктът ми подсказваше, — уверен бях в това, не ми го бяха казали — че съм в болница и се опитах да си спомня дали ме е блъснала кола, но умът ми отказваше да работи, да се концентрира и отново прескочи към мъжа на леглото отсреща. Единственото нещо, което занимаваше ума ми, беше защо този човек държеше книгата наопаки, тъй като тя изглеждаше достатъчно суха и сложна, без да се добавят допълнителни трудности при четенето й.
Мъжът в леглото беше млад, на не повече от двайсет и четири или около тази възраст. Гъстата му светла коса беше въздълга и лъскава. Очите му бяха много хлътнали и лампата хвърляше върху тях сянка, така че те приличаха на две тъмни дупки в лицето му.
Изведнъж осъзнах, че той също ме гледа, макар да се преструваше, че чете. Гледаше ме крадешком изпод клепачите си, наблюдаваше ме дори когато прелисти страницата със съсредоточено, смръщело изражение на лицето си.
— Ще ви бъде по-лесно, ако обърнете книгата както му е редът — казах и се учудих колко далечен прозвуча гласът ми: все едно, че говорех от другата стая.
Той вдигна поглед и се усмихна. Беше хубав младок — типичен колежанин, на когото би отивала повече бейзболна хилка, отколкото книга.
— Винаги чета по този начин — отвърна, гласът му беше изненадващо висок. — По-забавно е и е също толкова лесно, след като веднъж свикнеш, но трябва да потренираш наистина — Той остави книгата. — Е, как се чувствате, мистър Сийбрайт? Страхувам се, че положението ви беше доста гадно. Как е главата?
Странно наистина, но след като той го спомена, открих, че главата ме боли и слепоочията ми пулсират.
— Боли — отвърнах — Това болница ли е?
— Е, не точно болница. Мисля, че го наричат санитариум18.
— Искате да кажете санаториум, нали? Санитариумът е дупка за смахнати.
