„Частна собственост. Вход забранен“, поставена в началото на друг тесен път, обграден от двете страни е високи храсти. Тя сви по него и колата се пъхна удобно в пътя, както ръка в ръкавица. Минавахме завои и остри като игла извивки, които, доколкото можех да видя, като че ли не отвеждаха наникъде След известно време тя намали и спря пред висока дванайсет фута, обгърната с бодлива тел, порта. Натисна клаксона три пъти: къси, остри изсвирвания, които отекнаха в неподвижния въздух и те все още се връщаха към нас, когато вратата сякаш сама се отвори.
— Много, много интересно — обадих се.
Тя нито отговори, нито ме погледна, а продължи напред и когато се обърнах, видях вратата да се затваря. Изведнъж се замислих дали и аз не бях отвлечен подобно на сестра Гърни. Може да беше от уискито, но не ми пукаше. Усещах, че няма да е зле да дремна малко. Часовникът на таблото показваше две минути до полунощ: времето, когато си лягах.
После изведнъж пътечката започна да се разширява в алея като за колесници и ние се промъкнахме през друга дванайсетфутова врата. Когато се обърнах назад, видях, че и тя се затваря, сякаш от нечия невидима ръка.
В светлината на фаровете се появи дървена къща в стил планинска хижа, заобиколена от разцъфнали храсти и дървета. Прозорците на приземния етаж бяха осветени. Електрически фенер хвърляше светлина върху стъпалата, водещи към входната врата. Тя спря, отвори вратата на колата и се плъзна навън. Аз излезнах по-бавно. Пред мек, в светлината на луната, се появи терасовидна градина, изградена направо в скалата. В дъното, а това беше доста надолу, се виждаше басейн. Морето шумеше тихо и блещукаше в далечината. Ароматът на цветята щедро изпълваше горещата нощ.
— Всичко това твое ли е? — попитах.
Тя стоеше до мен. Върхът на лъскавата й тъмна коса беше на едно равнище с рамото ми.
— Да — отвърна след известна пауза. — Съжалявам за пистолета. Трябваше да те доведа тук бързо.
— Щях да дойда и без пистолета.
— Но не и преди да вдигнеш телефона. Много важно беше да не го вдигаш.
— Знаеш ли, имам главоболие и съм изморен. Ритнаха ме в гърлото и въпреки че съм доста як, все пак това си е ритане в гърлото. Всичко, за което искам да те помоля е да не бъдеш тайнствена. Би ли ми казала защо ме доведе тук? Защо беше толкова важно да не вдигам телефона и какво искаш от мен?
— Разбира се. Ще влезем ли вътре? Ще ти приготвя питие.
Качихме се по стълбите. Входната врата се отвори и се озовахме в коридор, а през една арка — в просторна всекидневна с ширината на къщата. Точно така човек си представяше милионерския дом. Пари не бяха пестени. Цветовата гама беше в кремаво и пурпурно, помещението крещеше с блясъка си, но без вулгарност. Не беше по моя вкус, но той беше доста обикновен.
— Да седнем на верандата — предложи тя. — Би ли отишъл сам? Аз ще донеса напитките.
— Сама ли живееш тук?
— Като се изключи прислужницата. Тя няма да ни безпокои.
Излязох на верандата. Там бе разположен един от онези удобни дивани, дълги около десет фута, и то така, че да можеш да се радваш на гледката: а тя си заслужаваше да й се възхищаваш. Отпуснах се на меката кожена възглавничка и насочих поглед към морето в далечината. През цялото време, докато бях в колата, се чудех какво иска тя от мен. Все още се чудех.
Тя се появи след няколко минути, като буташе масичка, заредена с бутилки, чаши и съд за лед. Седна в единия край на дивана. Между нас имаше около осем фута кожа и разстояние.
— Уиски?
— Благодаря.
Гледах я как го наливаше. Тъмносините лампички по тавана на верандата хвърляха достатъчно светлина, за да мога да я наблюдавам, но не достатъчно, за да мога да виждам очите й. Помислих си, че тя е най-очарователната красавица, която някога съм срещал. Дари движенията й доставяха наслада на окото.
И двамата внимавахме да не нарушим тишината, докато тя сипваше алкохола. Предложи ми цигара и аз я приех. Запалих нейната и после — своята.
Вече бяхме готови да започваме, но тя като че ли нямаше желание да говори, а аз реших да не поемам риска да направя някоя погрешна забележка, която можеше съвсем да я възпре. Гледахме градината, морето и луната, докато стрелките на ръчния ми часовник вървяха напред.
— Съжалявам — рече изведнъж тя — за начина, по който… действах Имам предвид това, че ти предложих пари, за да ме оставиш на мира. Беше погрешен подход, но не исках да издавам нищо, преди да разбера що за човек си. Истината е, че имам нужда от помощта ти Заплела съм се в нещо и не знам как да се измъкна Бях голяма глупачка и съм уплашена. Страхувам се до смърт.
Не изглеждаше изплашена, но не й го казах.
— Искам да знам със сигурност дали му е известно за това място — продължи тя, сякаш говореше на себе си. — Ако е научил, сто на сто ще дойде.
— Хайде да караме полека и спокойно — рекох меко — Имаме достатъчно време пред нас. Защо беше толкова важно да не вдигам телефона? Да започнем с това.
— Защото щеше да разбере къде си, а той те търси — отвърна тя, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете.
— Не ми каза кой е той. Шерил ли е?
— Разбира се — отвърна тя кратко.
— Защо ме търси?
— Не иска да има неприятности, а ти ги създаваш. Твърдо е решил да се отърве от теб. Чух го като каза на Францини да го направи.
— Францини да не е един малък жабар със сипаничаво лице?
— Да.
— И той работи за Шерил?
— Да.
— Значи Шерил е онзи, който организира нападението срещу Стивънс и отвличането му?
— Да. Тогава за мен всичко бе решено. Щом чух, че горкият старец е умрял, дойдох право при теб.
— Шерил знае ли за тази къща?
Тя поклати глава.
— Не мисля. Никога не съм говорила за нея и той не е идвал тук. Но би могъл и да знае. Има много малко неща, които той не знае.
— Добре, това го изяснихме, да започнем ли от самото начало?
— Първо искам да те попитам нещо — рече тя. — Защо си ходил да ме търсиш в Крестуейс? Защо си ходил да говориш с д-р Бюли? Наемал ли те е някой да разбереш какво правя?
— Да — отговорих.
— Кой?
— Сестра ти Джанет — казах.
Да бях я ударил през лицето, нямаше да реагира по-бурно. Отдръпна се назад, сякаш бе стъпила върху змия, и потрепери конвулсивно.
— Джанет? — каза го с ужасен шепот. — Но Джанет е мъртва. Какво имаш предвид? Как можеш да твърдиш такова нещо?
Извадих портфейла си, намерих писмото на Джанет и й го подадох.
— Прочети го.
— Какво е това? — попита тя, сякаш се страхуваше да го погледне.
— Прочети го и виж датата. Беше изчезнало за четиринайсет месеца. Аз самият го прочетох за първи път преди един-два дни.
Взе писмото. Лицето й замръзна, а зениците й започнаха да се свиват и разширяват при вида на почерка След като прочете писмото, тя остана известно време неподвижно втренчена в него. Не я притисках да бърза На лицето й се четеше истински, неприкрит страх.
— И това… това те накара да започнеш да задаваш въпроси? — попита тя накрая.
