Слейд беше на крака при отброяването на девет. Когато Джоунс се стрелна през ринга, Слейд се вкопчи в него, висейки отчаяно и притискайки към себе си черните ръце, докато се бореше да приведе в действие разсъдъка си.
Съдията трябваше да раздели двамата мъже, при което във възбудата си Джоунс пусна в ход градушка от удари, вместо да отстъпи назад. Прицелваше се в противника си и подготвяше завършващия си удар. Слейд се прикри, отстъпи край ринга, преследван неотстъпно от негъра.
Тълпата, превъзбудена, му ревеше да го убие, но негърът нямаше опита да завърши с един удар. Гонгът удари точно когато Джоунс бе успял да вкара своя клатушкащ се противник в ъгъла и се готвеше да пусне нов див бараж от удари.
— Добре, това е то — казах с отвращение, когато черният се втурна сърдито назад към своя ъгъл. — Челюстта му е строшена! Какъв глупак! Да падне от един мръсен удар още в първия рунд! В следващият рунд вече няма да го бъде!
Вестъл още стискаше китката ми.
— Никога не съм се възбуждала така! — задъхваше се тя. — Това е чудесна гледка! Смяташ ли, че той има счупена челюст наистина?
— Ами погледни я! Виж начина, по които виси. Джоунс трябва само да го чукне с пръст по нея, за да падне на земята.
Вестъл се облегна назад. Очите й проблеснаха кръвожадно, докато фиксираше Слейд, немощно лежащ в своя ъгъл. Големият му гръден кош се повдигаше спазматично, а челюстта му висеше грозно отпусната.
Гонгът удари и Джоунс подскочи като пружина. Лицето му представляваше свирепа и ръмжаща маска. Слейд държеше ръцете си високо, за да предпазва счупената си челюст. Когато Джоунс се втурна към него, лявата ръка на Слейд се мушна напред, над гарда на противника и го улучи в лицето, изпращайки го със залитане назад. Слей се потътри към него. И двете му ръце се движеха с точността на бутала, докато удряха Джоунс.
Вестъл крещеше пак, а и цялата тълпа около нея. Секундантите на Джоунс му викаха да довърши противника си, но той се беше объркал. Винаги, когато се готвеше да пусне покосяващ удар, лявата ръка на Слейд го подпираше в лицето и го караше да губи равновесие. Слейд успя да се задържи така до последните секунди на рунда, но тогава негърът успя да го улови в момент на невнимание и му нанесе ужасяващ ляв удар по бузата. Агонизиращият вид на шампиона накара Вестъл да закрещи като луда. Слейд се свлече на едно коляно. Изглеждаше като ранен, но опасен лъв, безпомощно ръмжащ към черния боец. Последният се отдалечи триумфално.
От лицето на падналия се стичаше кръв: окото, носът и устата му бяха разцепени.
Гонгът спря броенето и секундантите на Слейд нахлуха в ринга за да му помогнат да се добере до ъгъла си.
— О, това е нещо сериозно! — извика Вестъл, гръдният й кош се повдигаше високо и бързо. — Не съм си и въобразявала, че един бой може да бъде толкова възбуждащ! О, Чад, така съм доволна, че дойдох с теб!
„О, Чад!“
Възклицанието й се беше изплъзнало неволно, но зрелището на двама биячи, които се мъчеха да си изкарат мозъците ме беше притъпило достатъчно, за да не обърна внимание на това което каза.
Третият рунд беше последен. Секундантите на Джоунс бяха успели накрая да набият в главата на негъра своите напътствия: не бързай, подготви си удара и му прикови главата.
Краят дойде през втората минута на рунда. Лява кука, последвана от дясно кроше: и двата удара експлодираха върху разбитата челюст на Слейд. Той издаде едно смразяващо кръвта грухтене, падна на ръце и колене, а лицето му побеля призрачно. Опита се да се отдалечи с тътрене, но усилието се оказа непосилно за него. Претърколи се по гръб, може би още в съзнание, но довършен.
Вестъл бе скочила на крака. Трябваше да я дръпна назад, иначе щеше да се залепи за престилката на ринга.
— Успокой се! — извивах й аз.
Тя се дръпна със сила от мен с призовани в ринга очи, но аз успях да я задържа. Не беше единствената, която се държеше като луд за връзване. Шумът би бил достатъчен, за да спука тъпанчетата ви.
Когато броенето свърши и вече бяха завлекли Слейд в ъгъла му, Вестъл колабира. Трябваше да я подхвана, иначе щеше да се срути.
— Изведи ме оттук, Чад — измънка тя. — Чувствам, че припадам.
През репортерите около ринга внезапно изскочи лейтенант Легит.
— Нужна ли ви е помощ, мистър Уинтърс? — извика той.
— Искам бързо да изляза оттук.
— Последвайте ме.
Той тръгна отпред, проправяйки си път така, както само ченге може. След него ходех аз, почти носейки Вестъл. Легит ни заведе до помещенията на персонала и съблекалните, далеч от тълпите, които се трупаха към изходите.
— Вие чакайте тук — каза той. — Ще докарам колата ви.
Стоях в слабо осветения коридор, усещайки горещия задушен въздух от арената върху лицето си. Мъчех се да поддържам Вестъл в отвесно положение.
— Как се чувстваш? — попитах я.
— Оправих се. Беше от горещината и възбудата. Никога не съм се чувствала така.
Тя повдигна лице и се вгледа в очите ми с поглед, който ме отхвърли назад като удар. Достатъчно дълго съм се въртял между жени, за да оценя правилно този поглед. В този момент тя ме желаеше така силно и така много, както въобще жената може да пожелае мъж.
Това ясно се виждаше в очите й, в начина, по който лицето й се беше отпуснало и по начина, по който кръвта пулсираше в гърлото й. Можех да я имам така, както можех да взема всяка улична проститутка след като си платя. Но повярвайте ми, това беше последното нещо на света, което желаех.
Видът на това разголено желание обаче ме шокира. Тя беше толкова изсушено, грозно, малко нещо, че аз никога не бях мислил по този начин за нея. Не можех да повярвам, че тя притежава такъв вид чувства, не и това мършаво, чупливо вързопче с кокали! Не само че изглеждаше невъзможно, струваше ми се даже неприлично.
— Твоето приятелче, ченгето, отиде за колата — казах, като отстъпих крачка назад, все още държейки ръката й, но спазвайки прилична дистанция помежду ни. Погледнах над рамото й по коридора, като търсих Легит. Не исках да види отвращението по лицето ми.
Тя се дръпна от мен.
— Сега съм добре. — Гласът й беше дрезгав и треперещ. — Горещината тук не се търпи.
— Хайде тогава да отидем и да намерим лейтенанта.
Направих движение да хвана ръката й, но тя ме отбягваше.
— Забравихте моите печалби. Няма ли да ми ги вземете?
— Лефти няма да избяга. Първо ще ви закарам до колата.
— Моля, вземете ги сега.
В гласа й се беше появила рязка нотка. Погледнах остро към нея. Тя обърна бързо глава, но не достатъчно бързо. Никога не бях виждал някого да изглежда толкова нещастен. Лицето й олицетворяваше отчаяние и мъка.
— О, моля те, върви си! — извика тя и гласът й изразяваше желание да се облее в сълзи.
Аз я оставих, като се чудех за какъв дявол беше всичко това.
Чак когато се връщах по коридора, след като прибрах печалбите й, ме осени едно възможно обяснение за нещастието й. Идеята дойде така внезапно, че ме накара да се спра на място. Нима тя е очаквала, че ще я любя в този невероятно неподходящ момент? Дали този поглед на крайно нещастие означаваше, че тя знае колко грозна е, и че е почувствала моето искрено отвращение към нея?
„Ти си луд, казах си аз, луд си да мислиш така. Това, че повечето жени си падат по теб не е основание да мислиш, че и тя ще увисне на врата ти. Не и тя, с нейната сила и седемдесет милиона под дюшек. Не може да е толкова празноглава, че да се влюби в един банков чиновник…“
