учтиви.
Напуснахме Клифсайд след полунощ, тъй като Вестъл държеше да види фойерверките. Добрахме се до летището и хванахме специален чартърен самолет, които трябваше да ни отнесе в Париж, а от Париж в Рим.
Мисълта да прекарам шест седмици сам с Вестъл не ми даваше покой. Освен екипажа, един прислужник за мен, слугинята на Вестъл и Ив Долън, чиято функция беше да се грижи за посещенията на забележителностите, нямаше кой да отнеме Вестъл от ръцете ми.
Ив Долън бе пристигнала по-рано и ни чакаше на летище Орли.
Беше уредила всичко и ние веднага бяхме настанени в един от най-хубавите апартаменти на хотел Риц.
Успях да отложа неизбежната първа брачна нощ, като изведох Вестъл следобед и вечерта и й показвах забележителности. Не се прибрахме в хотела до четири часа сутринта и аз настоях тя да спи сама, за да може да почине пълноценно преди полета за Рим. Вестъл бе толкова съсипана, че не направи никакви възражения. Спечелих още една нощ, преди задължението да се срещна с физическата прелест на брачния живот с нея.
Напуснахме Париж малко след обед и отлетяхме за Рим. От Рим отидохме в Неапол: там оставихме Ив да се качи на моторната яхта, а ние продължихме за Соренто. Там щяхме да прекараме три прекрасни дни и да се любуваме на природата. Вестъл искаше да види Везувий, Помпей, Капри и, разбира се, сините и зелените пещери.
Хотелът беше кацнал на планинската верига. От него се откриваше изглед към залива на Неапол и към пристанището. От този изглед ми спря дъха. Успях да видя дори Везувий и в далечината красивия остров Капри.
Това би било чудесно място, ако до мен бе примерно Глория, но имах лошата участ да държа за ръка Вестъл и да бъбря глупости. Тя се държеше като всеки прост американски турист, с непреодолим ентусиазъм да види и да се добере до всичко.
След обяд слязохме на частния плаж на хотела и прекарахме около час в морето. След плуването лежахме на горещия пясък, пиехме айскафе и си разговаряхме щастливо. Не ме питайте какво приказваше тя. Обръщах твърде малко внимание на онова, което ми казва. Внезапно обаче тя излезе с едно заявление, което направо ме вдърви.
— Чад, скъпи, тази нощ ще се приберем в стаята си рано. Женени сме вече от три дни и-и…
Насила се усмихнах.
— Зная, но имаше толкова много да се види и свърши. Добре, ще се качим рано.
Рано или късно това трябваше да се случи. Нямаше как да увъртам и да отлагам. Спомних си какво казах на Глория. В тъмнината няма голяма разлика между една жена и друга. Тогава вярвах в това, но сега открих колко съм грешил. Нощта се влачеше едва, едва. Нито единият от двама ни не можа да спи добре. Лежахме един до друг като чужди и аз започнах да се проклинам, че се ожених за нея. Казах си, че това е изпитание, което нямам намерение да повторя. Щях да й правя компания, но да си спя сам. На следващия ден Ив пристигна с „Ролса“ и отидохме до Помпей. Вестъл беше потисната, такъв бях и аз. Не си говорихме по пътя. Минахме през развалините на Помпей бързо. Туристическите разходки винаги са ми били скучни, а и Вестъл изглежда бе загубила ентусиазма си. Когато се връщахме към хотела, аз казах рязко:
— Още ли си така запалена да видиш Капри, Вестъл? Знам, че рекламата му е много пресилена, а и ще бъде претъпкано с туристи. Не би ли предпочела да отидеш на яхтата и да избягаш от тълпите?
Тя кимна, без да ме погледне.
— Добре. Нямам нищо против.
Бях изненадан, че се съгласи с такава готовност. Дотогава непрекъснато говореше с какво желание очаква да види Капри. Мислех, че тя бе разбрала колко ме отегчават тези туристически разходки и гореше от желание да ми угоди.
Ив беше отпред с шофьора. Наведох се и й казах, че сме решили да отидем направо на яхтата. После я помолих да уреди сметката в хотела и да ни прибере вещите. Тя кимна без да се обърне: чудех се, какво ли си помисли за тази внезапна промяна на плана ни.
Спряхме пред хотела и тя слезе. Погледнах с любопитство към нея когато колата започна да се отдалечава, оставяйки я под горещото слънце. Носеше гладка сива копринена дреха, бяла шапка с широка периферия и слънчеви очила. Изглеждаше спретната и елегантна и аз чак сега забелязах дългите й, красиви крака, с малки тънки стъпала. Бях изненадан. Досега си бях въобразявал, че на яхтата няма да има интересна жена и че времето ми ще трябва да минава в слушане на блудкавото бъбрене на Вестъл. Сега изглеждаше напълно възможно и вероятно това момиче да се окаже интересен компаньон. Тя поне не беше кльощава и грозна, макар че можеше да се окаже вкисната стара мома.
Яхтата беше петстотинтонно парче, блестящо бяла, със слънчеви навеси и всякакви луксозни добавки. Нашият апартамент се състоеше от голяма спалня с двойно легло, две тоалетни, стая за обличане с едно легло и една луксозна каюта.
— Харесва ли ти? — попита Вестъл, като ме погледна неспокойно.
— Чудесна е — казах. Надникнах в стаята за обличане. — Аз ще спя тук, Вестъл. Спя ужасно неспокойно и няма защо да те безпокоя. Можем да оставяме вратата между стаите отворена, за да си говорим докато лежим.
Правех се, че разглеждам сервираните прибори на масата, докато говорех. Гърбът ми бе обърнат към нея, но я наблюдавах в огледалото. Тя буквално рухна, когато казах последното. Лицето й увисна като на булдог. Изведнъж тя остаря. Изглеждаше по-изтощена и по-грозна от всякога.
— Аз… аз мислех, че сигурно ще ти хареса да спиш тук.
Обърнах се с лице към нея. Това трябваше да се спре. Да се спре окончателно.
— Оценявам дружеската страна на женитбата много повече от секса. Харесвам те, Вестъл. Мисля, че физическата страна на любовта е много надценена. За щастие ти и аз нямаме нужда се безпокоим за това.
Тя почервеня, после побеля.
— Но, Чад…
— Мисля, че е по-добре да извикам Уилямс и да го накарам да разопакова куфара ми — казах невъзмутимо, като се движех из спалнята. — Къде ще се срещнем? Предлагам в бара след половин час за да пием по чашка.
— Да.
Гласът й бе спаднал толкова, че едва я чух. Влязох в стаята за обличане и затворих вратата. Уилямс, моят прислужник, вече подреждаше дрехите. Съблякох се, взех душ, премених се в бяла риза и бели плетени панталони и се качих на палубата. Наведен над парапета, запалих цигара. Чувствах се неудобно. Знаех, че се отнасям зле с нея. Но тя беше толкова грозна и тънка, че ми бе невъзможно да имам физически контакт. Видях малкото корабче да пресича залива. Ив Долън стоеше до кормчията. Наблюдавах я като изтича по късата стълбичка до главната палуба и отидох да я поздравя.
— Някакви затруднения? — попитах.
По-безизразно лице не бях виждал. Големите слънчеви очила скриваха напълно очите а.
— Целият багаж е тук, мистър Уинтърс. Потегляме ли за Венеция?
— Утре сутринта.
Тя кимна и се обърна.
— Не си отивайте още. Елате да пийнем нещо.
Тя се спря полуобърната.
— Съжалявам, мистър Уинтърс. Нямам време.
Тя прекоси палубата към вътрешната стълба. За пръв път забелязах, че бедрата й се движат с плавно полюшване. Точно това завъртващо се движение обичах в женската походка.
Стоях, гледайки след нея, когато изведнъж осъзнах, че пулсът ми се ускори. Сякаш нещо в мен се събуждаше.
