Съблякох се, сложих си пижамата и легнах на кревата. След няколко минути чух Вестъл да влиза в кабината си.
Ако можеше само този досаден меден месец да свърши и да се върна в Литъл Идън, помислих си и се присегнах за цигара. Веднъж да се върнем там и може би щях да хвана здраво в ръце положението.
— Чад!
Вдигнах глава и се намръщих. Вестъл ме викаше от другата стая.
— Какво има?
— Искам те.
Колебаех се, след това сбих рамене, станах от леглото и отворих вратата. Тя седеше пред тоалетката. Лицето й бе сериозно. Гледаше право в очите ми и аз се обърках, като разбрах, че не мога да издържа на директния й поглед.
— Влез, Чад. Искам да ти говоря.
— Почти бях заспал — промърморих, но влязох вътре и седнах на леглото. — Какво има?
Тя завъртя лице, така че да гледа пак в очите ми.
— Ето какво искам да зная — каза тя, като сви ръцете си в юмруци. — Не си ли щастлив, Чад? Съжаляваш ли вече, че се ожени за мен?
Не бях очаквал такава фронтална атака и се сепнах. Бях се оженил за нея заради седемдесетте й милиона и бях загубил от зрение този очевиден факт. Въпросът й ме разтърси.
— Щастлив? Защо? Разбира се, че съм. Какво те кара да мислиш, че не съм?
Тя потопи погледа си в моя.
— Начинът по който се отнасяш с мен. Постъпваш, като че ли ме… ме мразиш.
— Но, Вестъл…
Станах от леглото и отидох при нея. Играех опасна игра. Проклинах се, че показах картите си така открито.
— Не, не ме докосвай — извика тя, като се сви и отдръпна. — Ти развали нашия меден месец. Аз си отивам у дома. Не желая да идваш с мен. Особено ако ще се държиш, както досега. С мен не можеш да се отнасяш така! Няма да го позволя!
— Какви безсмислици говориш?! — казах остро. — Разбира се, че не съм развалил медения месец! Какво мога да сторя, когато цялото това проклето разглеждане ме отегчава до смърт. Това е най-глупавият начин за прекарване на меден месец. Когато двама млади се обичат, те нямат нужда да се ровят из разни развалини по цял ден.
Тя погледна крадешком към мен.
— Ти не се държиш като влюбен в мен — извика буйно тя. — Ти даже не спиш с мен!
Сега вече започнах да се страхувам. В дъното на коридора виждах един развод. Трябваше да се измъкна някак от това положение.
— Как… Вестъл… по начина, по който ти се държеше, аз реших, че ти не желаеш да спиш с мен — извиках на свой ред аз.
— Как можеш да кажеш такова нещо? — възкликна Вестъл и скочи на крака. — Ти беше тоя, който каза, че физическата страна на брака не значи нищо за теб. Нима ме лъжеш непрекъснато?
— Слушай сега, Вестъл, не желая да говориш глупости. Имаше някакво недоразумение. Онази нощ се провалихме и ти го знаеш. Провалихме се, понеже ти действаше така, сякаш те отблъсквам. Какво тогава се чудиш, че се преместих в друга стая?
— Ти да ме отблъскваш? — Каза тя като се обърна настрани. — О, Чад, как можеш да кажеш такова нещо! Аз те обичам!
— Такова беше впечатлението, което остави в мен. Смятах, че се съобразявам с желанията ти, като отивам в другата стая. Искаш да кажеш, че искрено желаеш да споделя тази стая с теб?
Беше толкова загрижена да уреди нещата между нас, че не искаше да остави никакво съмнение.
— Разбира се, Чад — започна да трепери. — Искам да бъдем всичко един за друг. Нали и ти го искаш, Чад?
Дали го исках? По дяволите!
— Искам го естествено. Проклятие! Държим се като чифт глупаци! Мислех, че си се разочаровала от мен. Мислех, че искаш да останеш сама. Съжалявам, Вестъл, но ти наистина създаваше такова впечатление.
— О, Чад!
Тя започна тихо да плаче. Насилих се да се приближа към нея и да я прегърна.
— Всичко е наред, Вестъл. Не се разстройвай.
Мислих си за проклетите й пари. Какъв дявол ме бе накарал да си въобразя, че мога да ги спечеля, без да мина по този тежък път.
— Наистина ли ме обичаш, Чад?
— Обичам те.
Вдигнах я и без усилия я занесох до леглото. Усетих кокалестите й пръсти да се впиват в раменете ми.
Първата ми работа беше да изгася осветлението.
Глава VIII
От тази нощ нататък започнах да си печеля правото на тези седемдесет милиона долара по трудния начин. Също започнах да мразя Вестъл така, както не съм смятал за възможно да мразя когото и да е било.
Всяка минута на деня и нощта беше пресметната за мен. Трябваше да се наблюдавам през цялото време. Тя ме отвращаваше и аз не трябваше да й давам повод отново да ме подозира. Знаех, че щом веднъж тази нейна алчна любов към мен умре, тя ще стане отчаяна, злобна и опасна. Може би щеше да е по-лесно, ако Ив не беше на борда. Мислех постоянно за нея, но нямах никаква възможност да я доближа до мен. Вестъл беше като оплетена в косите ми от момента, в който ставах, до времето на заспиването ми. Беше мъчение да съм принуден да седя на горната палуба с нея, и да чувам Ив да говори с офицерите на кораба. Плуваха заедно в гумения басейн, който бяха монтирали на долната палуба. Можех да си я представя в белия плувен костюм, но не можех да сляза долу и да я наблюдавам.
Стигнахме Венеция два дни след предполагаемото ни помиряване, и яхтата пусна котва в канала на Сан Марино.
Вестъл, аз, Ив, прислужницата на Вестъл и Уилямс, моят прислужник, взехме моторницата нагоре по Канале Гранде до прочутия хотел „Грити“. Имахме апартамент с изглед към Канале Гранде: две спални, една обширна дневна, две бани и стаи за хората ни.
Аз ползвах втората спалня като дрешна стая. Взех си душ и се преоблякох. Присъединих се към Вестъл в дневната. Тя стоеше на балкона, гледайки надолу към канала. Беше възбудена като дете на карнавал.
— Не е ли чудесно, Чад! — възкликна тя. — Виж гондолите! Гледай тия красиви палати! Никога не съм виждала такова нещо! Чудесно е!
Ако не беше тя, наистина щеше да е чудно.
— Ще вземем ли гондола след обяда да поразгледаме? — попита ме тя, като ми отправи една усмивка.
— Разбира се — казах. — Хайде да ядем и да тръгваме.
Прекарахме целият следобед и вечерта в изучаване на Венеция. Посетихме църквата Сан Марко, палата на Дожите, затвора и минахме по Моста на въздишките. Взехме гондола за Сан Джорджия Маджоре и Вестъл се прехласваше по рисунките на Тинторето, които за мен бяха чисто и просто рисунки.
Върнахме се в хотела един час преди вечеря и докато Вестъл се преобличаше горе, аз седнах на балкона на главния хол и наблюдавах вечерното движение по Канале Гранде.
Забелязах Ив да влиза в хола, станах и отидох при нея.
— Е — казах, — какво правихте днес следобед?
Тя ме погледна през силните очила без рамки. Имаше най-сините очи които бях виждал някога. Носеше своята гладка, строга, сива рокля. Тогава разбрах, че тя беше скроена нарочно така, че да скрива фигурата
