й. Не бих разбрал никога каква линия на тялото имаше под тази дреха.
— Уреждах за мисис Уинтърс посещението на стъкларската фабрика в Мурано.
— О, по дяволите! Това пък какво е?
— Ще ходим утре след обяд. Приближих се към нея.
— Вие ще дойдете ли?
— О, не — тя се обърна рязко и тръгна към изхода.
— Ей, чакайте — извиках зад нея и я хванах за китката. Тя се отскубна и погледна назад през рамо. Взирахме се известно време един в друг. За частица от секундата видях в очите й нещо, което накара сърцето ми да подскочи и кръвта ми да запулсира в слепоочията. Беше същото настойчиво и разголено желание, което бях видял в очите на Вестъл. Стори ми се обаче, че сегашното беше по-настойчиво и по- разголено. Това не беше измислица на въображението ми. То беше там; погледът, който се проявява понякога в очите на една жена, за да каже на някой мъж, че той може да я притежава.
Изчезна така бързо, както беше дошло.
— Стойте далече от мен! — каза тя. Думите й звучаха като през стиснати зъби.
Излезе бързо от хола и тръгна нагоре по стълбите. Аз стоях неподвижен, сърцето ми биеше и онова раздиращо, разкъсващо желание за нея ме разяждаше.
Но аз знаех, че не бях сам. Чувството беше взаимно. Убеден бях, че и тя го изпитваше.
Вестъл се присъедини към мене в бара.
— О, Чад, скъпи — Каза тя, когато седнахме. — Мисля, че ще е добре ако вземем с нас Ив тази вечер. Ще бъде удоволствие да отидем с гондола до Лидо. Но, ако не искаш, няма да я вземем.
Трябваше ми голямо усилие, за да задържа лицето си безразлично.
— Нямам нищо против, ако ти желаеш да е с нас. — Пресегнах се напред и потупах ръката й. — Добре е от твоя страна, че си помислила за нея. Това ми хареса.
— Но това няма да е голямо удоволствие за Ив — каза тя покровителствено. — Аз я обичам, но тя е ужасно скучна. Често съм й казвала да се издокарва, но изглежда тя няма фантазия как да се облича.
Погледнах диамантите и неподходящата бяла рокля, която излагаше на показ тънката кожа на шията и раменете й. Станеше ли въпрос за мнение за начин на обличане, тя беше в свои води.
След вечеря отидохме до станцията за гондоли, където Ив ни чакаше.
Тя беше в черна вечерна рокля с ръкави и висока яка. Изглеждаше почти сякаш я беше избрала за случая. С опъната назад коса и очила, тя изглеждаше като бедна роднина до блясъка на Вестъл.
Наехме гондола с кабинка. Вестъл и аз седнахме един до друг, но Ив седна на една странична седалка, отдалечена от нас.
Започнахме дългото, бавно пътуване към Лидо. Вестъл бърбореше, но нито аз, нито Ив казвахме нещо. Чувствах я в полумрака през цялото време. Скритата й чувственост се излъчваше от нея като радиовълна. Бях готов да дам десет години от живота си да се отърва от Вестъл и да имам Ив за себе си. Не можех да го разбера. Не, че Ив беше жената-мечта. Чувството беше нещо остро и физически стигащо до мене, събуждащо за живот спомена ми, когато се изкачваше по стълбичката от морето. Слязохме от гондолата и взехме карета до хотела. Вестъл искаше да танцува. Тя забрави за добрите си намерения спрямо Ив, щом като влязохме в бара и я остави сама докато танцуваше с мене. Искаше ми се да я удуша, понеже беше и лоша танцьорка, но знаех, че е опасно да й припомням за това, че Ив е сама.
Върнахме се на масата след двадесет минути танцуване. На Вестъл й стана ясно, че на Ив не и е било приятно да бъде толкова време сама.
— Чад, скъпи, трябва да потанцуваш с Ив.
— Благодаря Ви, мисис Уинтърс, но аз не танцувам. Много съм доволна да седя тук и да ви наблюдавам как танцувате.
— Не танцувате? — каза Вестъл презрително. — Мое мило момиче, ще трябва да се научиш. Е, добре, щом не знаеш — след това се обърна към мен. — Харесва ми това, което свирят. Нека не го изпускаме.
Така мина следващият час. Стрелките на часовника ми се въртяха бавно. Накрая, малко преди полунощ, тя реши, че е време да се върнем в хотела.
Пътуването ми се стори безкрайно. Вестъл дърдореше през цялото време. Ив не каза нищо. За мен оставаше да запълвам оскъдните пролуки с тъпи забележки.
След като Ив благодари на Вестъл за приятната вечер, се оттегли. Вестъл отиде до отворения прозорец и се загледа надолу в тъмните води на канала.
— Мъчно ми е за това момиче — каза тя. — Тя е извън всичко.
— Защо се безпокоиш? — отвърнах й като започнах да се събличам. — Тя е добра в работата си, нали?
— Чудесна е. Преди да дойде бях почти откачила от неспособни глупаци.
— От колко време е при теб?
— Около три години. Мисля, че в известен смисъл е добре, че не се облича с вкус. Ако изглежда добре, може да се ожени и тогава ще я загубя.
— Добре, но рано или късно, все пак, ще я загубиш.
— Не мисля така — каза Вестъл, като се отдалечи от прозореца. Казах й, че няма да я забравя в завещанието си. Слугите винаги се държат за тебе, ако си им казал това. По едно време Харгис искаше да напусне. Казах му, че ще получи наследство и той си промени становището.
Внимавах да прикривам нарасналия си интерес.
— Какво оставяш на мис Долън?
Тя ме погледна остро, но аз бях задал въпроса си като че ли случайно.
— Само няколко стотачки.
— Знае ли тя количеството?
Вестъл се изкикоти.
— О, не! Тя сигурно си въобразява, че ще получи много повече, отколкото ще й оставя. Те винаги си мислят така.
— По-добре си лягай. Късно е.
Дълго след като Вестъл беше заспала, аз лежах в тъмнината и мислех.
Значи тя беше направила завещание. Чудех се, колко от парите си беше планирала да даде като наследство, и колко за благотворителност. Чудех се, колко ще получа аз.
До този момент правех план, как да убедя Вестъл да ми предаде контрола на своите седемдесет милиона долара. Знаех, че ще бъде дълъг и сложен процес, а накрая да не излезе нищо… Но сега, при споменаването на нейното завещание, внезапно ми стана ясно, че може да дойде време, когато аз ще получа парите без ограничения и без Вестъл да наблюдава какво върша с тях. Не бързайте да идвате до заключението, че в този момент планувах да я убия. Никога не съм мислил за убийство, но като светкавица ми мина през ума, че тя може да се разболее, може да й се случи нещастие, може да умре. Колко лесен изход за мен, ако стане така! Без планиране, без увещаване, без разочарования, без напакостявания и без по-нататъшно актьорство.
Ако тя умре…
Прекарахме следващия, жестоко горещ следобед в една стъкларска фабрика в Мурано. Наблюдавахме как изпотени мъже оформят чудеса от стопено стъбло. Бяхме много доволни като се върнахме в приятният хлад на нашата дневна.
— Мисля да взема един душ — казах аз. — Тази фабрика беше ужасно гореща.
— Да, горещо беше — отвърна Вестъл, като седеше отпуснато в един стол. Държеше глава между ръцете си. — Причини ми главоболие.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Не, не искам. Само ще поседя малко и ще си почина. Ще се оправя. Какво ще правим довечера,
