След вечеря двамата с Вестъл излязохме на палубата. Тя сложи някаква танцова плоча на грамофона и предположи нервно, че може би ще поискам да танцувам. Не беше добра танцьорка и след две плочи аз казах, че е твърде горещо за да продължаваме. Седнахме в плетените столове. Извиках на прислужника да ми донесе едно бренди.
Беше великолепна нощ. Звездите бяха диаманти на пурпурното небе, а светлините покрай залива бяха запомняща се гледка.
С подходяща девойка това щеше да бъде най-романтичното място на света, но с Вестъл то представляваше само вода, небе, светлини и горещина.
Разговорът съвсем ни убягваше и аз започнах да мисля за Ив Долън. Чудех се какво ли прави в момента. Съвсем сама на един такъв кораб, не мисля, че е приятно преживяване. Почувствах внезапно и силно желание да я намеря и да говоря с нея. Исках да се опознаем по-добре.
Оставих чашата си с бренди и станах.
— Ще се поразтъпча малко — казах. — Няма да се забавя.
Вестъл започна да става от стола, но изтърва чантата и табакерата си.
— Господи, не се смущавай! — казах рязко. — Почивай си тук. Трябва да си доста уморена.
Вдигнах чантата и табакерата й, сложих ги на масата и се усмихнах. Тя се отпусна обратно в стола си и погледна към мен.
— Не съм уморена.
— Разбира се, че си. Имаш толкова изтощен вид. Защо не се прибереш и да си направиш една добра почивка през нощта? Откакто напуснахме Клифсайд, всяка вечер си лягаш късно.
Когато казах, че изглежда изтощена, тя се дръпна назад и бързо обърна лицето си в сянката.
— Да. Сигурно ще си легна.
— Аз няма да се забавя. В случай, че си заспала, когато вляза, ще ти кажа от сега „лека нощ“ — потупах я по рамото и се отдалечих по палубата.
Щом излязох от светлото се обърнах и погледнах към нея. Тя седеше неподвижна и гледаше надолу към ръцете си. Ядоса ме отчаяно нещастният й вид и аз направих гневна гримаса. Изведнъж, годините, които трябваше да прекараме заедно изникнаха пред мен като непрекъсната, безкрайна и потискаща угроза.
Опитах се да убедя себе си, че всичко ще се оправи, щом се върнем в Клифсайд. Тя ще си има своите приятели, своя бридж, своите лекции и социални занимания. Аз пък ще си имам работата и Глория. Беше грешка да правим това дълго пътешествие, без никой да облекчи еднообразието ми и да ми помага в непосилната задача да развличам Вестъл.
Слязох на долната палуба. Там беше тъмно, светеше само луната. Чух гласове от бара и през прозорчето забелязах капитана и касиера, които играеха на карти, а прислужникът ми ги гледаше. Чудех се дали да се присъединя към тях, когато забелязах някакво движение пред мен.
Ив излезе от приемната и за миг застана в осветлението като в рамка, след това прекоси към палубата. Когато тръгнах напред за да я поздравя, от приемната излезе и фигурата на някакъв мъж и се присъедини към нея.
Отстъпих назад в тъмното. Познах мъжа. Беше Ролинсън, вторият офицер. Наблюдавах ги няколко минути, осъзнавайки едно силно и необяснимо чувство на ревност. Бях си я представял самотна. Бях планирал да й правя компания. А ето, че самотникът бях аз.
Ролинсън се приближи към нея, като говореше. Видях го да се пресяга и да я хваща за ръката. Тя рязко се отдръпна. След дълга пауза той каза:
— Хайде да танцуваме. Няма никой в приемната. Капитанът е в бара.
— Не искам да танцувам.
— О, Ив, бъди добра — помоли я той. — Не съм танцувал от седмици.
Тя повдигна рамене.
— Е, добре. Но не желая да закъснявам.
Наблюдавах ги, когато се върнаха в салона. След малко радиото засвири някакъв суинг. Чувствайки се ревнив и в лошо настроение, аз се прибрах в кабината си. Отворих лекичко вратата, влязох без палене на светлина и се запромъквах дебнешком през стаята към междинната врата, която стоеше отворена. Стигнах до там и останах неподвижен. Ослушвах се. От тъмнината дойде един хленчещ звук, който ме накара да замръзна. Беше Вестъл. Плачеше.
Затворих вратата беззвучно, пипнешком се съблякох и влязох в леглото. Дори и през затворената врата можех още да чувам приглушеното й хълцане.
Заспах след ужасно много време.
Събудих се около шест часа. Слънцето нахлуваше през прозорчето и аз реших, че трябва да ставам. Обръснах се, сложих банските си и изтичах горе на палубата.
Морето изглеждаше синьо и привличащо. Не се поколебах и скочих от парапета. Докато плувах забелязах една глава с бяла шапка на около тридесет метра от мен. За момент помислих, че е Вестъл, излязла на ранно плуване, но плувкинята се обърна по гръб и видях, че беше Ив.
Увеличих скоростта си и я изпреварих.
— Ало, мис — извиках, — много рано сте станала.
— Добро утро, мистър Уинтърс. Тъкмо тръгвах обратно.
— Правете ми компания. Хайде да плуваме до оня сал.
Гледах я любопитно. Беше без очила и изглеждаше почти красива. Тя поклати глава.
— Съжалявам, но трябва да закусвам. Тази сутрин имам да върша много работа.
Заплува към яхтата. Обърнах се и тръгнах след нея.
— Добре. Можем да закусим заедно.
— Мисис Уинтърс няма да одобри това. Аз съм член от персонала й.
— И какво от това? Вие сте член и от моя персонал. Освен това мисис Уинтърс спи. Аз не обичам да се храня сам.
— А аз обичам! — каза тя късо и ускори темпото.
Плувахме до яхтата, без да кажем нещо повече. Тя се изкачи по въжената стълба, която висеше отстрани на борда. Беше облечена в цял бански костюм и аз видях приятната гледка на тялото й с капеща вода от него, докато се изкачваше. Видът на очертанията й под мокрия, прилепнал бански накара устата ми да пресъхне. Спрях да се изкачвам и се върнах. Лежах по гръб във водата и я зяпах. Тя се наведе под парапета и премина през палубата бързо, без да погледне назад. Изчезна в една кабинка недалеч от салона на долната палуба. Осъзнах, че сърцето ми блъска в гърдите. Изведнъж я пожелах силно. Никога досега не бях желал така някого.
Следващите три денонощия бяха мъчение за мен. Бях до гуша обсебен от това момиче. Беше ми в ума през целия ден и почти през цялата нощ. Не зная дали усети промяната в мен, но тя ме избягваше така изкусно, че аз я виждах само за къси мигове и то когато Вестъл бе с мен. Що се отнася до Вестъл, тя почти ме подлуди с патетичните си опити да ме заинтригува. Държеше се за мен като сянка. Винаги, когато ставах да се разходя по палубата, ставаше и тя. Исках да я удуша, но знаех, че тя само се опитва да върши най- доброто за мен.
На втората вечер аз успях да се откача от нея и слязох на долната палуба, надявайки се да срещна Ив. Забелязах я да седи в един стол, с Ролинсън и касиера, седнали на палубата до краката й. Всеки от тях бе зает да затъмни другия с някакви безумни истории.
Когато се върнах на горната палуба, ревнив и разярен, от тъмнината се появи Вестъл.
— Къде беше, Чад, скъпи? Търсех те навсякъде.
— Не можеш ли да ме оставиш сам поне за секунда? — изръмжах аз. — През целия ден си мотала пръсти из косата ми — шмугнах се край нея, влязох в кабината си и се заключих.
Знаех, че не трябва да й говоря така. Нервите ми обаче не издържаха. Не можех вече да я понасям.
