— Няма проблеми — кимна Келс и слезе на тротоара. — Само онзи да не вземе да гърми по мен!
Дюк си спомни за ябълковата ракия, пресегна се към задната седалка и натика шишето в ръката му.
— Покажи му това и той ще разбере, че си от нашите!
После рязко потегли, а Келс повъртя бутилката в ръце, след което решително я надигна.
След пет минути бясно каране Дюк стигна до къщата на Шулц. Нямаше никакво време за разузнаване на ситуацията, затова спря направо пред входа и хукна по пътечката.
Вратата беше заключена, но той изобщо не се поколеба. Вдигна крак и ритникът му я изкърти от пантите. Профуча през входното антре, дясната му ръка разкопча сакото и хвана дръжката на пистолета. Лицето му застина в напрегната гримаса, очите му мрачно блестяха.
Влетя в хола и рязко се закова на място. Стената беше сплескана с кръв. Сякаш някой със силно кръвотечение се беше опирал на нея.
Не можеше да се помръдне, сърцето му бясно блъскаше. Едва сега си даде сметка какво означава за него Клеър. Беше я видял едва два пъти през последните четирийсет и осем часа, беше успял да се скара с нея и да я изхвърли от мислите си. Но сега, впил безумен поглед в окървавената стена, той изведнъж разбра, че ако това е нейната кръв, животът му от днес нататък ще изгуби всякакъв смисъл и ще се превърне в истинско мъчение.
Това прозрение го разтърси като електрически ток, имаше чувството, че едва сега са свалили превръзката от очите му. Превръзка, която беше носил цял живот…
Не искаше да влиза в къщата, за да открие трупа й. Не искаше дори да си представи, че този кошмар може да се превърне в истина.
Продължаваше да стои като закован на прага, лицето му изгуби голяма част от своята решителност. Изведнъж по пътеката отвън се разнесоха забързани стъпки, някой се изправи на вратата, до ушите му достигна най-милият глас на света.
— О, Хари…
Светкавично се обърна, не можеше да повярва на слуха си.
Но тя беше там, на прага. Слънцето позлатяваше косите й, големите й очи бяха леко присвити от ярката светлина, но дори отдалеч личеше, че се изпълват с облекчение.
Той се отърси от шока, прекрачи през разбитата врата и я взе в прегръдките си. Тя смаяно вдигна глава, но той се наведе и впи устни в нейните. Ръцете му я притискаха здраво, времето сякаш спря.
Отначало Клеър понечи да се отдръпне, но прегръдката му беше желязна. После усети как нещо вътре в нея започва да се топи, секунди по-късно вече й се искаше тази прегръдка да продължи вечно. Притисна се към него с цялото си тяло, устните й пламенно отвърнаха на целувката му.
Той рязко я отблъсна от себе си и тръсна глава. Сякаш искаше да забрави някакъв кошмар.
— Мислех, че нещо ти се е случило — промълви Дюк, без да я изпуска от обятията си. — Нещо ужасно…
Тя не беше в състояние да говори. Просто стоеше и го гледаше.
После мозъкът му отново, проработи. Спомнил си за кървавите петна по стената, той я пусна и каза:
— Почакай ме тук, няма да се бавя.
Влезе в дневната и се натъкна на Питър Калън. Беше се отпуснал в един стол с окървавена риза, от устата му се проточваше дълга червена ивица. Уплашеният му поглед бе закован в тавана, една муха спокойно се разхождаше по очите му.
Дюк не помръдваше. Не изпитваше нищо. Нито шок, нито уплаха. Това не беше онзи Питър Калън, когото познаваше. Това беше просто един труп, който изглеждаше ужасно. Приятелят му Питър Калън все още беше жив, все още, се тревожеше за нещата, които го интересуваха, все още го гледаше топло и насмешливо му казваше, че е прекалено див за този цивилизован свят…
После в стаята влезе Клеър.
Дюк късно се сети да я спре, затова просто се приближи, прегърна я през рамото и я притисна до себе си. Ясно усети как тялото и се разтърсва от неудържими конвулсии, стана му зле.
Не попита дали е мъртъв. Това ясно се виждаше. Вкопчена в Хари Дюк, тя остана безмълвна и сякаш заслушана в живота, които беше водила с Питър Калън. Живот, който се пръскаше на късове и бавно чезнеше в небитието…
— Изведи ме оттук — прошепна най-сетне тя и обви ръце около шията му. Той я вдигна на ръце и я занесе до колата си Беше му приятно да усеща тежестта на тялото й в ръцете си, лекото докосване на буйната й коса до бузата си.
Настани я внимателно на седалката и прошепна:
— Трябва да свърша някои неща… Ще ме почакаш, нали?
Втурна се обратно в къщата и започна да изследва стаите една по една. Не очакваше да открие нещо и наистина стана така. Върна се в хола и се изправи пред трупа на Питър Калън.
Беше застрелян от упор, това ясно личеше от прогорената риза около дупката на гърдите му. Други следи липсваха. Това трябва да е работа на Шулц, помисли си Дюк. Питър някак е разбрал, че дебелият е пипнал Клеър и е дошъл да я освободи. Вероятно не е носил оръжие и Шулц лесно се е отървал от него.
Протегна ръка и докосна хладната кожа на приятеля си.
— Ще го пипна! — тихо каза той. — Ще го пипна и ще си плати!
Завари Клеър така, както я беше оставил. Вдървена на седалката, с вперени напред невиждащи очи.
— Едно момиче, Лорели… — прошепна тя, усетила го да сяда до нея. — И едно момче Джо… Познаваш ли ги?
— Разбира се — кимна Дюк, — но сега не бива да се тревожиш от нищо…
— Те са в беда! — повиши глас Клеър. — Затова тръгнах да те търся! Лорели ме изпрати. Затворени са в къщата, в която се намира офиса ти… Поне една дузина главорези също са там… Хората на Корис.
— Хич не ми пука! — отвърна Дюк и нахлупи шапката над очите си. — Това е просто една банда тъпаци. Кажи какво мога да направя за теб, къде да те откарам?
— Не говори така! — извърна се рязко тя. — Те ми помогнаха да избягам, сега и ние трябва да им помогнем!
— Добре, ще видя какво може да се направи — отвърна Дюк и рязко подкара към казиното.
Наложи си да не мисли за Клеър и съсредоточи цялото си внимание върху Шулц. Запита се къде може да е изчезнал и как ще го открие. Пръстите му се стегнаха около волана. Където и да е, няма да му се изплъзне! После си даде смета, че Клеър му говори нещо, хвърли бегъл поглед към пребледнялото й напрегнато лице и неволно се запита какво място е заемал в живота й Питър Калън.
— Не можеш да се справиш сам — казваше тя. — Много са. Момичето каза, че няма смисъл да ходиш в полицията.
— Не се безпокой, ще взема необходимите мерки — отвърна Дюк, завъртя волана в една от страничните улици и се насочи към апартамента си. — У дома имам един автомат. На път ни е, няма да се бавя… Надявам се, че с него ще успея да свърша работа.
— Кой го е убил? — внезапно попита тя. Стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата й побеляха.
— По всяка вероятност Шулц — стисна зъби Дюк.
— Помолих те да го оставиш на мира, нали? — попита тя. Гласът й прозвуча спокойно и някак унесено. Така човек говори сам на себе си. — Ако го беше оставил на мира, това нямаше да се случи… Казах ти, че той не може да се грижи за себе си. Но ти не повярва, той също не го вярваше… Не заслужаваше подобна смърт! Беше толкова мил и възпитан! Тази смърт е за хора като Шулц, като Спейд… като теб! Питър беше различен от вас…
Дюк спря пред блока, изключи мотора и се извърна към нея.
— Знам какво изпитваш — промълви той. — Но гневът ти няма да го върне. Питър ми беше добър приятел и винаги ще ми липсва… На теб сигурно повече, просто защото означаваше много в живота ти… Но не можем да го върнем. Затова нека го запомним такъв, какъвто беше… Нека си представим, че просто е заминал… Някъде надалеч. Само така няма да казваме неща, за които после ще съжаляваме… Само така ще избегнем вероятността да нараняваме себе си и другите…
