с този, с когото играе, а мистър Стобарт е доста опърничав човек.
— Благодаря ти още веднъж, Сами.
Слязох на долната тераса, намерих една усамотена маса, завъртях един стол, така че да бъда полускрит от едни палми джуджета и седнах да чакам.
Двадесет минути по-късно видях един мъж с шапка за бейзбол на червено и бяло, с тъмносини памучни панталони и бяла фланелка да се изкачва по стълбите към терасата. Разговаряше с нисък, набит човек, когото веднага разпознах като Едмундо Раес. Бързо дръпнах стола още назад, за да се прикрия по-добре. Насочиха се към мен и седнаха през три маси от моята.
Стобарт седна с гръб към мен, а Раес — странично. Никой от двамата не погледна към мен.
Стобарт изщрака с пръсти на един келнер и извика:
— Бира!
След това се наведе напред и заговори с Раес.
Докато наблюдавах между листата на палмите, мексиканецът поклащаше глава, сякаш получаваше инструкции. Ядосвах се, че не мога да видя лицето на Стобарт, но чаках търпеливо.
Келнерът донесе бирите, Стобарт подписа сметката, даде бакшиш и го отпрати.
След това извади нещо от страничния си джоб. Изглежда беше писалка, защото се наведе и започна да пише. След малко вдигна един чек, развя го във въздуха, за да изсъхне мастилото и го подаде на Раес, който го прибра в портфейла си.
Стобарт повиши глас и го чух да казва:
— О’кей, Ед. Върви да го осребриш и уреди сделката.
— Да мистър Стобарт — отговори Раес и бързо глътна бирата си. — Ще се обадя веднага, щом имам новини.
— Внимавай да не объркаш конците, Ед. — Ръмженето в гласа на Стобарт накара Раес да се стресне.
— Ще се справя, мистър Стобарт — каза той и тръгна забързано нагоре по стълбите, докато изчезна от погледа ми.
Аз зачаках.
Стобарт не бързаше да изпие бирата си. Стоеше неподвижно и барабанеше с късите си дебели пръсти по масата. Струваше ми се, че мозъкът му работи. След това изведнъж стана и тръгна с големи крачки към стълбата. Аз тръгнах след него, като му оставих добра преднина. Виждах само гърба му.
Във фоайето той отиде до щанда за вестници и си купи Парадайз Сити Хералд. Аз застанах до въртящата се врата, през която се излизаше на предната тераса.
Отпред се виждаше светлокафявия ролс ройс. Един едър негър с кафява униформа и кафява униформена шапка чакаше зад кормилото. Познах го. Това беше маймуната, която ме заплаши, когато излизах от къщата на Ханк Смит. Стреснат, аз направих крачка назад и се блъснах в Стобарт, който се бе насочил към изхода.
— Пиян ли си? — озъби ми се той.
Застанахме очи в очи и усетих как замръзвам.
Видях лицето на човека пред мен — близко разположените очи, устата почти без устни, късия нос и дългия бял белег, спускащ се от дясното око чак до брадичката.
Той ме избута настрани и слезе по стълбите. Маймуната излезе, отвори вратата на колата и изчака Стобарт да се качи. След това ролс ройсът потегли.
Проследих колата с поглед докато изчезна зад завоя. Вече знаех, че човекът, който нарича себе си Хърбърт Стобарт, е приятелчето на Мич Джаксън от детинство. Човекът, който в миналото е стоял извън ринга, докато Мич Джаксън е водел битките, и за когото хората от Сърл казваха, че бил умът, а Мич осигурявал мускулите — Сид Уоткинс.
Заварих Едуард Бенболт седнал зад бюрото си, както обикновено зачервен и преял.
Стиснахме си ръцете и ми посочи стола.
— Току-що се връщам от Сърл — каза той. — Реших, че е време да поговоря с мис Пеги Уайът относно офертата за фабриката. — Усмихна се цинично. — Хубаво малко момиченце… При това с късмет.
— Каква оферта?
— А, мистър Уолъс, след последната ни среща се случиха някои неща. Със завещанието на мистър Уедърспун няма да имаме никакви проблеми. Формалностите ще се уредят много бързо. При мен дойде мистър Зиглер от адвокатска кантора „Зиглер & Зиглер“ и представи много добра оферта за фабриката. Трябваше да я разгледам и да я предложа на вниманието на мис Уайът като представител на интересите й. Тя се съгласи да продаде фабриката.
— Каква е офертата?
Бенболт потри двойната си брадичка.
— Солидна.
— Слушай, не ми пробутвай тези професионални номера — казах аз като ченге. — Обясних ти, че купувачът ще е пласьор на наркотици. Каква е офертата?
— Това го чух — отговори Бенболт и малките му очички станаха студени, — но нямам никакви доказателства.
— Тогава ченгетата от отдела за борба с наркотиците ще дойдат да душат. Каква е офертата?
— Ако се наложи, мистър Уолъс, ще разговарям с тях, а не с вас.
— Кой е купувачът?
— Мистър Уолъс, вашата работа е да откриете Джони Джаксън, нали? Да не отиваме по-нататък от това.
Аз го изгледах втренчено.
— Това означава ли, че повече няма да ми оказвате помощ?
— Нямам причина да оказвам помощ на агент от частна детективска агенция. — Той ме изгледа враждебно. — Инсинуациите ви, че тази фабрика се занимава с пласиране на наркотици, сега считам за безотговорни и абсурдни. Бях там и огледах всичко с очите си. Това е едно процъфтяващо доходоносно предприятие, което снабдява скъпите ресторанти с жабешки бутчета. Ако продажбата се забави, много от клиентите й ще се почувстват излъгани и ще потърсят други снабдители. Също така, на улицата ще бъдат изхвърлени квалифицирани работници. И всичко това, единствено защото твърдите, без да разполагате с каквито и да било доказателства, че фабриката е свързана с наркобизнеса. — Бенболт погледна часовника си. — Това е. Моля ви повече да не ме безпокоите. Не желая да губя времето си с вас.
Изправих се.
— Колко ти платиха, Бенболт?
Лицето му се сгърчи в грозна гримаса на овладян гняв.
— Незабавно напуснете кантората ми!
— Боже! Изглежда с пари може да се постигне всичко — казах аз. — Ще се видим в съда. — И излязох.
Докато слизах с асансьора, реших, че трябва да се срещна с Пеги Уайът, колкото се може по-бързо. Във фоайето на сградата имаше няколко телефонни автомата. Намерих номера на хотела в Сърл и го набрах.
Обади се старият Ейбрахам.
— Там, ли е мис Пеги, Ейбрахам? — попитах го аз. — Обажда се Дърк Уолъс.
— Не, мистър Уолъс, няма я.
— Къде е?
— Сигурно във фабриката. Чухте ли новината? Сега фабриката е нейна.
— Да, чух това. Благодаря ти. — И затворих.
След това намерих номера на фабрика „Морган & Уедърспун“ и набрах, но нямаше никакъв сигнал. Явно телефонът не беше в ред. Оставих слушалката и изведнъж ме обзе безпокойство.
От там, където бях, до Сърл можех да стигна за не по-малко от два часа. За два часа можеха да се случат много неща. Все пак не беше изключено и тревогите ми да са напразни. Беше съвсем нормално Пеги да отиде, за да огледа фабриката, след като е научила, че я наследява, но все пак безпокойството ми беше
