Хофман, който седеше сам в ъгъла до огъня. Пиеше уиски и не вдигна поглед, когато влязох.
Пийт Ийгън триеше чаши зад бара. Кимна ми.
— Не се забавихте много. Май ви се видя студеничко навън.
— Твърде студено — рекох аз, като триех ръце. — Ще пия едно уиски. Благодаря за пържолите. Бяха точно такива, каквито обещахте.
— Този мързеливец, моят готвач, може да готви, когато поиска — каза Ийгън, докато наливаше уискито. — Радвам се, че са ви харесали. Мисис Хармъс легна ли си?
— Да. Уморена е. — Погледнах към Хофман, като усетих, че че ме наблюдава. — Добър вечер — казах му аз, — Не сме ли се срещали по-рано?
Той ме погледна кисело, сякаш нищо не разбираше.
— Може и да сме.
— Искам да поговоря с този човек — пошушнах на Пийт. — Извинете ме — взех чашата си и прекосих стаята. — Имате ли нещо против да седна при вас?
Той вдигна поглед — черните му като въглен очи бяха сурови.
— Както обичате.
Дръпнах един стол и седнах.
— Имаш доста силен удар — рекох аз и докоснах натъртената си челюст.
Той отмести поглед.
— Мога да удрям силно, когато се налага.
— Чух, че си във филмовия бизнес — продължих аз. — А аз съм в застрахователния, но ти май вече знаеш.
Той не каза нищо.
— Намери ли Дени най-накрая? — попитах след дълга пауза.
— Дени не ме интересува — отвърна той рязко.
— Ти ли се беше вмъквал в кантората му? Останах с впечатление, че току-що беше напуснал сградата, когато те засякохме в Китайския ресторант на Четвърта улица.
Цели пет секунди той ме гледаше втренчено, после сякаш изведнъж взе решение, тъй като се отпусна и на студеното му лице се появи подигравателна усмивчица.
— Доста си досетлив, а? — рече той, като снижи глас, за да не го чува Ийгън. — О’кей, може и да се разберем с теб. Защо не се качиш в стаята ми, за да поговорим?
— За какво?
— За това-онова. — Той стана. — Идваш ли?
Кимнах, довърших си уискито и се измъкнах от стола. Той тръгна пред мен и излезе от бара. Кимнах за „лека нощ“ на Пийт и го последвах. Пийт наблюдаваше всичко с повишен интерес.
Изкачихме се по стълбите и Хофман отвори една врата на първия етаж. Стаята му беше по-малка от нашата и вътре беше студеничко. Той затвори, посочи с глава единствения фотьойл и седна на края на леглото.
— Съжалявам за онова кроше — каза, като вдигна поглед към мен. Не изглеждаше да съжалява. — Ти се беше закачил за мен, а аз хич не съм човек, на когото му минават тия.
Извадих си една цигара, предложих му пакета и запалих.
— Точно каква роля играеш ти в тази работа? — попитах аз.
— Разследвам случай — отвърна той и извади портфейла си. Измъкна една мръсна визитка и ми я побутна.
На нея беше напечатано:
БЪРНАРД ХОФМАН
ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ
УИЛТШЪР РОУД 55
ЛОС АНЖЕЛОС
— Бачкам соло — рече той с подигравателната си усмивчица. — Дребна риба съм в сравнение с теб, но изкарвам по някой и друг долар.
— Я да видим разрешителното ти — казах аз, изненадан от факта, че е частно ченге.
Той ми го показа. Беше съвсем наред и в сила. Върнах му го.
— За кого работиш?
— За Мики Маус — каза той и се ухили. — Зарежи сега за кого работя. Защо не ме оставиш аз да говоря? Ние двамата май се занимаваме с една и съща работа. Твоята компания ли издаде една от тези полици, които Дени държи в кантората си?
Кимнах. Значи той беше влизал в кантората на Дени.
— И тая работа нещо не ви харесва?
— Не съвсем. Няма за какво да се хванем, но проверяваме. Засега не сме открили нищо. А ти какво общо имаш с полиците?
— Не мога да отговарям на въпроси — каза той. — Трябва да си държа езика зад зъбите. Но ако ми пуснеш малко информация, ще ти предам всичко, което открия. Какво ще кажеш?
Изучавах го. Не ми хареса. Имаше нещо мошеническо в него. В Лос Анжелос има доста частни детективи, които използват информацията, до която се добират, за да изнудват клиентите си. Хофман ми приличаше на такъв. Не можех да съм сигурен, но не ми харесваше насмешливото изражение в очите му, нито твърдо стиснатите му устни.
— Какво искаш да знаеш?
— Вярно ли е, че тази Джелърт е застраховала живота си за един милион долара?
Кимнах.
— Кой агент й е продал полицата?
— Какво общо има това тук?
Той се размърда, погледна надолу към цигарата си и после нагоре към мен.
— Ако започнеш да задаваш въпроси, доникъде няма да стигнем. Кой е бил?
— Били са десет души. Тя е получила десет отделни полици. Не мога да ти дам имената на всички.
— Ти кого представляваш?
— „Нашънъл Фиделити“.
— А момичето с теб?
— „Дженеръл Лайъбилити“.
— Добре, кои агенти са сключили сделката за вашите компании?
— Алън Гудиър и Джак Макфадън.
Той всмукна дълбоко и издуха дима в тънка струйка към тавана.
— Кой пръв е започнал? Гудиър ли?
— Гудиър й е продал първата полица, ако това имаш предвид.
Той се замисли, като загриза нокътя на палеца си.
— Видях тези полици — каза след малко. — Те са съвсем еднакви. Предполагам, че след като се е докопала до вашата полица, с другите й е било лесно. Така ли е?
— Горе-долу.
— Как така момиче като Сюзън Джелърт може да си позволи застраховка за един милион?
— Определихме й специална цена, тъй като полицата е само за рекламни цели. Дори и да й се случи нещо, не може да се предяви иск.
— И аз си помислих, че трябва да е нещо такова. Нямах много време, за да разгледам полиците. Причините за смърт, които са изброени в тях, те намаляват вноските, нали?
Отвърнах, че е така.
— Не ви ли се стори, че тук има някакъв номер?
— Ти така ли мислиш?
Той се ухили многозначително.
— Откъде да знам? Вие в застрахователния бизнес сте много умни. Вие трябва да знаете. Имали ли сте
