миля пътят се разшири и след още няколко мили видяхме пред нас да проблесква вода.
— Май пристигнахме — казах аз, като намалих. — Дай да хвърлим един поглед, без да се показваме.
Спрях колата под няколко дървета, за да не се вижда, и продължихме пеша до края на пътя. Пред нас се простираше огромна водна площ, която блестеше на утринното слънце. Езерото трябва да беше широко две мили и на около четвърт миля от нас имаше малък остров, опасан от високи иглолистни дървета.
— Какво чудесно местенце! — възкликна Хелън. Не е ли прекрасно?
— Няма съмнение. При това сигурно като крепост.
Наблюдавахме острова около десет минути, но не забелязахме признаци на живот. Виждаше се само малък кей и една лодка с извънбордов мотор.
— И добре пазено — казах аз, като запалих цигара. — Дай да видим дали има лодка от тази страна.
Имаше една лодка, вързана на кея, но без мотор.
— Ще ти се наложи да гребеш — каза Хелън язвително. — Усилията ще ти помогнат да изразходваш огромната закуска, която погълна.
Свалих унило сакото и си навих ръкавите.
Отблъснах лодката, едвам се покатерих в нея и започнах дългото гребане през езерото.
— Ще бъде чудесно, ако той има пушка и реши да ни вземе на прицел, нали? Сигурно сме примамлива мишена — казах аз и спрях да попия потта от лицето си.
— Прекрасно ще бъде — отвърна Хелън троснато. — Ще престанеш ли да сипеш отвратителните си духовитости? На мен разходката ми харесва.
— Радвам се, защото с мен не е така.
Отне ми над половин час да се добера до острова. Когато носът на лодката се удари в пристана, вече бях плувнал в пот. Поседях пуфтейки, докато Хелън я връзваше.
— Единственото, което ми осмисля деня — казах аз, като се изкатерих от лодката, — е мисълта, че ще греба и на обратно. Слънцето ще пече три пъти по-силно.
— Мисли за килограмите, които ще смъкнеш — отвърна Хелън без никакво съчувствие.
Пътека водеше от езерото към гъсталака. След 50 ярда излязохме на едно сечище и видяхме пред себе си малка дървена хижа и няколко паянтови пристройки. На широката веранда имаше шезлонги и дървена маса. Мястото изглеждаше диво и примитивно.
— Е, слава богу, че поне няма свирепи кучета — рече Хелън. — През цялото време се страхувах, че ще си имаме работа с кучета.
— Нямат нужда от кучета. Държат гърмящи змии, не си ли спомняш?
Огледах хижата. Прозорците и предната врата бяха отворени и от една от стаите се чуваше радио, от което се носеше суинг.
— Странна липса на норки в една ферма за норки — казах аз. — Май има някой вкъщи. Хайде да го навестим.
Докато изкачвахме трите стъпала към верандата, на вратата се появи едно момиче. Пийт и Моси Филипс ме бяха подготвили за изключителната прилика, но, въпреки че момичето беше точно копие на Сюзън, имаше и разлики. Лицето й беше по-закръглено, а зъбите й бяха леко издадени, което й придаваше нацупено изражение. Имаше тъмна копринена коса и ми се стори, че е малко по-набита от Сюзън. Освен това имаше много тъмен слънчев загар.
Носеше червена блуза с презрамки около шията и поизцапани бели шорти. Това, което можех да видя от тялото й — а то бе точно толкова, колкото беше позволено да се види от един мъж — имаше цвят на бронз.
Тя погледна Хелън и после мен.
— Откъде изникнахте вие двамата? — попита тя, усмихната. — Не ми казвайте, че сте гребали дотук в тази жега?
— Аз гребах — казах аз, като бършех лицето си — и наистина доста се сгорещих. Надявам се да ни простите, че се появяваме така. Отседнали сме в хотел „Спрингвил“ и Пийт Ийгън ни спомена за вашите норки. Жена ми винаги е искала палто от норки. И понеже това е най-голямото й желание, мислех си, че ако й дам възможност да види живи норки, може и да ме остави на мира с нейното палто. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да й ги покажете?
Корин Кон излезе на верандата. За моя изненада, тя изглеждаше искрено зарадвана да ни види.
— Нима гребахте чак дотук, за да видите нашите норки? — каза тя. — Горките хора! Проклетите животинчета умряха толкова отдавна.
— Така ли? Ийгън каза…
— Джак така се ядоса — отвърна тя, като се смееше, — че не каза на никого. Умряха изцяло по негова вина. Седнете, моля ви. Сигурно сте жадни. Ще пиете ли айс-кафе?
— Това звучи чудесно — отвърна Хелън, проговаряйки за пръв път. — Сигурна ли сте, че не ви обезпокоихме много?
— В никакъв случай. Ако вие живеехте тук и не виждахте жива душа по цял месец, нямаше да говорите така. Минутка само.
Тя се обърна и изчезна вътре.
— Предавам се — прошепнах аз. — Всеки следващ ход ни изправя пред гола стена. Какво мислиш за нея?
Хелън сви рамене.
— Изглежда наред. Зарадва се, като ни видя, а това е изненадващо.
— Къде е Кон? Ако и той ни се зарадва, тогава случаят е приключен.
Корин Кон се върна, като носеше на поднос три високи чаши с айс-кафе.
— Може би е най-добре да се представим — казах аз. — Това е съпругата ми Хелън. Аз съм Стив Хармъс. В отпуск сме и идваме за първи път в Спрингвил.
— Аз съм Корин Кон — каза тя. — Съпругът ми е някъде наоколо. Лови змии, струва ми се.
— Змии? — рече Хелън. — Но, разбира се, сигурна съм, че Сюзън Джелърт е ваша сестра. Гледахме я онази вечер в Уилингтън. Какво странно съвпадение.
Погледнах бързо Корин, за да видя как ще реагира, но по лицето й се четеше само приятна изненада.
— Ама вие наистина ли сте гледали Сузи? Ама че съвпадение. Аз самата бях в шоу-бизнеса едно време, преди да се омъжа. — Тя седна близо до мен. — Понякога си мисля, че трябва да съм се побъркала, за да напусна сцената заради всичко това. Хареса ли ви номерът на Сузи?
— Дава доста храна на въображението. Тази кобра ме накара да се разтреперя.
Корин се засмя.
— Белариус? Той не би убил и муха. Джак го обезвреди, преди да го даде на Сузи, а смешното е, че тя го мисли за опасен.
— Но дори управителят на театъра мисли така — казах аз. — Те са викали и специалист да го види.
— Знам. Джак се погрижи и за това. Сузи взема всичко много на сериозно. Тя мисли, че няма да е честно пред публиката, ако змията не е отровна и затова решихме, че ще е по-добре да направим необходимото, без да й казваме. Та нали, ако Джак не беше обезвредил Белариус, малката глупачка щеше да е вече мъртва. Може би не биваше да ви казвам. Търговска тайна. Ако някога попаднете пак на нея, не й казвайте, моля ви.
— Няма — отвърнах аз, смеейки се.
— Колко удивително си приличате — отбеляза Хелън, оглеждайки Корин.
— Всички така казват, като ни видят заедно — отвърна Корин. — Имахме един хубав номер, преди да се омъжа. Опитвам се да убедя Джак да зареже острова и да се върнем към цивилизацията. Сузи и аз бихме могли отново да работим заедно. Крайно време е тя да се откаже от този изтъркан номер. С него няма да стигне доникъде. Горката, тя си въобразява, че ще се добере до Ню Йорк. С нищо не мога да я разубедя. — Тя погледна зад нас към сечището. — А, ето го и Джак.
И двамата се обърнахме бързо. По пътеката идваше един нисък, набит мъж. Носеше мръснобяла фланелка и платнени панталони, напъхани във високи ботуши. През рамото си беше преметнал чувал.
Въпреки че не можеше да е на повече от 33–34 години, беше започнал да оплешивява. Кръглото му
