Тя поклати глава. На Фенър му се стори, че леко пребледнява. Размърда се неспокойно в леглото. Той виждаше очертанията на краката й под тънкия чаршаф. Голяма част от дързостта й си беше отишла.
— Напомняш ми полицай, който задава гадни въпроси — каза тя.
Фенър се усмихна мрачно.
— Само те пробвам — каза й той. — Нямаш кой знае какво алиби, нали?
Глори се надигна.
— Какво? Какво каза?
Фенър поклати глава.
— Скрий се под чаршафа. Вече си голямо момиче и не може да се показваш така.
Тя придърпа чаршафа, но остана седнала.
— Какво искаш да кажеш с това „алиби“?
Той се наведе и вдигна едната й обувка. Разгледа я внимателно. Подметката беше покрита със засъхнала кръв. Хвърли я в скута й. Тя нададе тих прегракнал писък и я хвърли настрана. След това легна, прикри лицето си с ръце и започна да плаче.
Фенър отиде до бюфета, извади бутилката скоч и отпи.
Запали цигара и свали шапката и сакото си. В стаята беше много топло и задушно. Отиде до отворения прозорец и погледна опустялата улица.
— По-добре е да ми кажеш — подкани я той.
— Нищо не знам — отвърна тя.
Той се върна при нея и седна.
— Тогава, колкото по-бързо излезеш от тази стая, толкова по-доволен ще бъда аз. Не искам да се замесвам в разследване за убийство.
— Аз го намерих — отвърна тя между две хълцания. — Лежеше на пода. Някой го беше застрелял.
Фенър прокара пръсти през косата си.
— Кого? — попита той внимателно.
— Хари… Тейлър, онзи, с когото бях.
Фенър се замисли.
— Къде е той — попита най-накрая.
Глори свали ръцете си. Фенър се стъписа. Тя не плачеше. Разиграваше театър.
— На лодката.
— Кога го намери?
— Преди да дойда тук.
Фенър разтри очи. Стана и пак си сложи шапката и сакото.
— Чакай тук — каза той. — Ще отида да го погледна.
— Ще дойда с теб — обади се тя.
Фенър поклати глава.
— Стой настрана от тази работа. Стой тук. Когато се върна, ще трябва да поговоря с теб.
После излезе от хотела и отиде на пристанището.
Намери „Нанси М“ и се качи на борда. Слезе в главната каюта. Беше тъмно и не можеше да намери електрическия ключ. Запали фенерчето си, но нямаше и следа от Тейлър. Претърси цялата лодка. Нямаше нищо. След като затвори люка, запали лампата в каютата за спане. Наоколо имаше разхвърляни дрехи и той реши, че Тейлър е спал там.
Внимателно претърси скрина.
Единственото нещо, което намери и което наистина го изуми, беше една малка снимка на Кърли Робинс, направена, доколкото можеше да прецени, преди няколко години. Взе я и я сложи в портмонето си. След това затвори чекмеджето и угаси лампата.
Пак се върна в главната каюта и огледа килима. Едва когато се вгледа много внимателно, успя да види, че едно малко петно на килима е било почиствано съвсем скоро. Изправи се и се почеса по главата. Сега беше съвсем сигурен, че няма да намери Тейлър на борда.
Беше ли мъртъв? Можеше ли да се вярва на думите на Глори? Ако е бил убит, кой се е отървал от трупа и кой е почистил килима? Дали самата Глори не го беше убила? Последния път, когато ги видя заедно, те не бяха особено приятелски настроени един към друг.
— Глупости! — каза той ядосано и излезе от каютата. Когато слезе на кея, забеляза голяма лимузина с изгасени светлини, паркирана на другия край на пристанището. Погледна я за миг, после падна по очи. Откъм колата долетя приглушен пукот и той разбра, че някой е стрелял по него с ловна пушка. Измъкна пистолета си и остана да лежи. Чу шум от запалване на мотор и просвирване на гуми по асфалта. После колата зави зад един ъгъл и се изгуби от погледа му.
Фенър стана и се изтупа от прахта. Нещата се усложняваха. Върна се в „Хауърт“, като се движеше в сенките и по задните улички.
Глори лежеше, където я беше оставил. Лицето й беше леко обезпокоено, а усмивката й в негова чест беше само едно изкривяване на устата.
Той придърпа стола и седна.
— В главната каюта ли беше той, когато го видя? — Попита Фенър внезапно.
— Да — отвърна тя.
Той кимна, сякаш беше очаквал тъкмо този отговор.
— Някой го е изнесъл оттам. Не знам защо го е направил. Ако искаха да се отърват, можеха да накиснат теб. Или си го убила ти и си го хвърлила през борда, или някой друг, който се е върнал да махне трупа поради някаква причина. Може никой да не се е върнал, а ти да си го хвърлила през борда.
Глори му показа дългите си ръце.
— Мислиш ли, че бих могла? Той беше много тежък.
Фенър си спомни почти перпендикулярната стълба, водеща надолу към каютата, и поклати глава.
— Не — каза той. — Предполагам, че не би могла. Цветът на лицето й се възвърна и тя вече не изглеждаше толкова притеснена.
— Щом са го скрили — каза тя, — никой няма да разбере, че е умрял, нали?
— Точно така — отвърна Фенър с прозявка.
Тя се сгуши в леглото и дръпна възглавницата от таблата.
— Не мислиш ли, че е много хубавичко в това легло? — Очите й отново станаха закачливи.
Фенър попита:
— Къде е сестра ти Мериан?
Тя подскочи по-малко от инч, но изглеждаше така, сякаш е скочила цял ярд. Фенър се наведе над нея и я обърна. Гледаше уплашено.
— Къде е сестра ти? — повтори той.
— А ти какво знаеш за нея? И откъде знаеш за нея? — попита тя.
Фенър седна близо.
— Приличате си като две капки вода. Никога не съм виждал такава прилика.
Той бръкна в джоба си и извади писмото, което беше намерил в чантата на Мериан.
— Погледни това.
Тя го прочете с безизразно лице, после каза:
— Нямам представа. Кой е Пио? Кой е Нулън?
Фенър отиде до масичката, взе топ хартия за писма и химикалка и й ги подаде.
— Препиши го.
Тя понечи да се надигне, но той я спря:
— Чакай! — И отиде до гардероба, взе горнището на пижамата си и го хвърли върху нея. След това влезе в банята и изчака няколко секунди. Когато излезе, тя беше с пижамата и навиваше ръкавите й.
— Защо искаш да го препиша? — попита тя.
— Препиши го! — Каза й го строго.
Тя започна да драска по хартията и след малко му подаде резултата. Той сравни почерците. Нямаха нищо общо помежду си. Остави листата върху масата и се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята. Тя го гледаше нервно.
