челото си, поклати глава и се намръщи. — Видя ли какво направих с нея?
— Да — отвърнах.
— Това го наричат внезапен пристъп на мозъчно разстройство, предполагам — каза той и отново поклати глава. — От месеци чакам да го направя. Колко странно, сержант, как подобна идея започва да пълзи у човека. Може би ако позволяваха на генералите да стигат до фронтовата линия и да помирисват врага, това нямаше да се случи. Не съм създаден да работя зад бюро. От време на време трябва да се окъпя в кървава баня. Мисълта за нея расте в съзнанието ми. Продължава да расте дотогава, докато вече не мога да мисля за нищо друго, не мога да работя повече, затова се налага да изпусна малко пара.
Нищо не отговорих. Не бях в състояние.
— Е, свърши се работата — продължи той и седна върху подлакътника на един фотьойл. — Вече се чувствам много по-добре. Утре ще съм в състояние отново да работя. — Извади табакера, запали си цигара и хвърли табакерата към мен. — Пуши, сержант. Трябва да си поговорим сериозно.
Оставих табакерата да лежи в краката ми.
— Много е досадно, понеже ще вдигнат шум около нея. Тя не заслужава, но ще се опитат да го припишат на някого. Сега ще ти задам един въпрос и искам непредубеден отговор. Кой, смяташ, че е по- важен за армията — ти или аз?
Погледнах го.
— Хайде, сержант. Можеш да отговориш на този въпрос — рече той кротко.
— Предполагам, че вие сте или по-скоро бяхте — казах дрезгаво.
Той се усмихна.
— Все още съм, сержант. Сега, след като отървах съзнанието си от тази дребна задача, съм много добре. В състояние съм да изкарам още няколко години, без подобна мисъл отново да ме обезпокои. Познавам се. Това не се случва за първи път.
Издуха дима през широките си ноздри.
— Искам ти да поемеш отговорността за това, сержант. Все някой трябва да го направи. Армията не може да се справи без мен, но без теб може прекрасно.
Имах предчувствието, че нещо подобно ми предстои.
— Това е убийство, генерале — започнах, опитвайки се да запазя спокойствие. — Не мога да поема подобна отговорност. Вие го извършихте, вие трябва да си платите.
Стана и се отправи към бутилката с уиски, сипа си нова порция и се върна до стола.
— Армията преди всичко, сержант — заяви той и седна. — Слушай сега. Ти ми харесваш. Нямаше да ти говоря така, ако не те харесвах. Ти си добро момче. Най-добрият шибан сержант, когото съм срещал. За това ще ти дам възможност да живеещ. Ако не те харесвах, щях да ти пусна куршума още когато отиваше да погледнеш в онази стая. След това щях да извикам полицията и да им кажа, че съм те намерил тук. Че си откраднал колата ми, че съм те последвал и съм влязъл тук след като си я убил. Нападнал си ме и затова се е наложило да те застрелям. И тъй като съм този, който съм, те биха ми повярвали.
Седях и го гледах, някаква студена тръпка пропълзя по гърба ми.
— Така че или ще се съгласиш да поемеш вината, или ще трябва да те застрелям, сержант. Е, не се плаши. Ако се съгласиш да поемеш вината и да си държиш устата затворена, ще направя така, че да избягаш. Ще ти дам пари и един час преднина. След един час ще се обадя на полицията и ще им съобщя, че ти си виновен за бъркотията в другата стая. Как ти се струва това?
— Вие не можете да го направите! — казах разтреперан. — Не може да се измъкнете така.
— Не се прави на глупак! — изръмжа той и погледът му стана по-суров. — Естествено, че ще се измъкна. Сержанти колкото щеш. Войната може без теб, но без мен — не. Решавай.
— Но те ще разберат, че сте вие! — извиках трескаво. — В казиното вие сте разговаряли с момичето. Трябва да са ви видели.
Поклати глава.
— Не съм говорил с нея. Трябваше само да си вдигна пръста. Никой не ме е видял да го правя, за нея това беше напълно достатъчно, за да си грабне палтото и да хукне след мен. — Той извади нещо от джоба си и го задържа между пръстите. — Взех личната ти карта, докато ти бършеше колата, сержант. Не трябваше да я оставяш където ти падне. Ще я намерят до леглото. Това ще им е достатъчно. Тя и моето свидетелствуване. — Изправи се внезапно, с насочен пистолет към мен. — Да те застрелям ли сега, или да ти дам възможност да поемеш вината?
Припомних си голямата му сила. Дори и да успеех да му изтръгна оръжието, знаех, че не мога да го надвия. Знаех също, гледайки твърдото му безизразно лице, че само част от секундата ме дели от куршума.
— Ще поема вината — казах.
Той си отдъхна, кимна и се усмихна.
— Радвам се, сержант. Не ми се искаше да те застрелям. Ще можеш да се оправиш, ако използуваш главата си. Ще ти дам достатъчно пари, за да издържиш. Сега слушай. Вземи колата и карай колкото можеш по-бързо до Перуджа. Остави я там. Замини за Рим. Ще трябва да се движиш пеша и да избягваш главните пътища. Веднъж да стигаеш до Рим, си спасен. Ще им кажа, че си в униформа. Няма да се сетят да те търсят в цивилни дрехи. Може да се криеш, докато бурята утихне, а това ще стане съвсем скоро. След няколко дни боевете ще спрат, а италианците ше бъдат твърде заети да сложат ред в къщата си, за да ги е грижа да те търсят.
Извади портфейла си, преброи десет банкноти от по десет хиляди лири, смачка ги на топка и ги хвърли в скута ми.
— Би трябвало да ти стигнат за известно време. Хайде, тръгвай…
— В моята част ще сметнат, че съм дезертирал… — започнах аз.
— Не ми говори глупости. В твоята част ще разберат, че си убил жена. Няма да чакат да се върнеш. Хайде, тръгвай. Имаш един час. Всяка секунда, която губиш за приказки, стяга примката около врата ти.
Изправих се и поех към вратата.
Беретата ме следваше по цялото разстояние.
— Не си мислете, че ще се отървете — казах.
— Ще се отърва — заяви той и се усмихна. — Хайде, тръгвай.
Отворих вратата и започна дългото, сляпо слизане по тъмните стълби.
СЕДМА ГЛАВА
Докато карах по тесния път, който опасваше Лаго и щеше да ме отведе в Ароло, си мислех какъв късмет имам, че капитулацията на германската армия зае челно място във вестниците в същото време, когато откриха тялото на жената. Капитулацията на Германия измести всички други новини.
Това, което подразбрах от две кратки откъслечни съобщения в един вестник беше, че генералът не бе позвънил на полицията. Той явно е изчакал да тръгна, пуснал е личната ми карта до леглото и се е върнал в хотела.
Обадил се е на полицията, че колата му е открадната и телефонирал на майор Кей, че съм дезертирал. Това станало три дни, преди да открият тялото. Тогава, генералът бил вече в Болоня. Дори не бяха го разпитвали за убийството.
Не бях в опасност. Вече бях стигнал в Рим, когато италианската полиция започна хаотично издирването ми. В Рим се запознах с Торчи, който джебчийствуваше в катедралата Свети Петър. Тъкмо той даде идеята да стана гид и ми намери стая до тази, която заемаха със Симона.
Разказах му, че съм дезертирал от армията — обяснение, което задоволи любопитството му. Самият той беше дезертирал от италианската армия преди няколко месеца и смяташе, че нито един здравомислещ човек не остава в армията повече, отколкото може да издържи.
По онова време почти не излизаха вестници и в онзи, който открих, имаше само едно кратко съобщение за убийството и едно за откраднатата кола на генерала.
В новината за убийството се казваше, че полицията издирва сержант Дейвид Чешъм, който, според тях, би могъл да им помогне да разрешат мистерията.
Тъй като полицията, очевидно търсеше сержант Чешъм, допуснах, че е безопасно да използувам
