не мога да прекарам остатъка от дните си тук, след като имам толкова много друга работа.
Той много ясно изрази изненадата и разочарованието си, но те скоро отминаха и явно се съгласи, че трябва да помисля и за себе си.
Продължих този едностранен разговор, казах му, че бързо искам да завърша книгата, преувеличих бъдещите си планове със съзнанието, че повечето от нещата, за които говоря няма да се изпълнят. Все още приказвах, когато Мария внесе чая му.
Оставих ги заедно, преди да дойде Лаура.
След като настаних Бруно за през нощта, Лаура ме последва на верандата.
— Сега можеш да вървиш в стаята си, Дейвид — нареди ми тя. — Няма да имам нужда повече от теб.
— Ще използувам стаята на сестра Флеминг, така че ще бъда наблизо, ако му потрябва нещо.
Не говореше напълно непринудено и имах чувството, че крои нещо и иска да е сигурна, че ще бъда далеч от вилата, без да има вероятност да се върна.
— Отивам в Милано — отговорих. — Имам среща с Джузепе. Възможно е да се върна късно, но ако смяташ, че мога да ти дотрябвам, ще отложа заминаването.
— Няма да ми трябваш. Искаш ли да вземеш колата?
— Използувам колата на Бичи.
— Лека нощ, Дейвид.
Докато вървях по пътеката към селото, ми хрумна, че тази вечер е последната сигурна възможност за Лаура да се отърве от Бруно. След като Валерия се върнеше, шансовете й щяха да намалеят и в нито един от случаите нямаше да е безопасно. Дали не планира нещо за вечерта? Тази ли е причината да се съгласи така лесно да замина? Дали не е решила да накара Белини да направи онова, което аз отказах?
Тази мисъл ме смрази. След един час щеше да е тъмно и Мария ще се е прибрала вкъщи. Лаура щеше да е сама с Бруно.
Продължих по пътеката към селото.
Бичи затваряше.
— Отивам в Милано — казах. — Вероятно ще закъснея. Може ли да взема колата?
— Разбира се — отговори той. — Има бензин. Върви и се забавлявай.
— Може да телефонира синьора Фанчино — продължих. — Ако й трябвам, кажи й, че не ме очакваш по-рано от един часа.
— Ще й кажа.
Седнах в колата, изкарах я на заден от навеса и се понесох по пътя до завоя, който ме скриваше от погледа на Бичи.
Мина ми мисълта, че Лаура ще провери дали съм заминал. Сега щеше да е доволна, че съм тръгнал за Милано.
Стигнах до вилата, когато луната се показа иззад далечните планини. Придвижвах се тихо и внимателно, прикривайки се, и заех позиция зад една голяма върба, откъдето се виждаше стаята на Бруно.
Лаура седеше във фотьойл далеч от леглото и четеше. На грамофона се въртеше плоча от Шопен. Сцената беше толкова спокойна и уютна, че се зачудих дали не си губя времето.
След известно време видях, че крушката в кухнята загасна, после Мария влезе в стаята на Бруно. Беше се облякла да си върви. Тя каза нещо на Лаура, която остави книгата, стана и излезе с нея от стаята.
Пристъпих напред, изтичах до стълбите към верандата, преместих едно голямо плетено канапе откъм стената, вмъкнах се зад него и се свих на земята.
Намирах се непосредствено под прозореца на Бруно и дори Лаура да излезеше на верандата, нямаше да ме види.
Чух я, че се върна.
— Мария си отиде вече, Бруно. Смятам да си легна. Ще ми е по-удобно в леглото с моята книга. Ще изгася светлината. Можеш да се опиташ да заспиш.
Грамофонът спря да свири, а малко по-късно светлината изгасна.
Запали се лампата в стаята на сестра Флеминг.
Изчаках може би пет минути. Тогава чух леки стъпки на верандата. Видях как Лаура тихо излиза от стаята на сестра Флеминг и бързо се спуска по стъпалата надолу към пристана.
Беше оставила лампата да свети, за да си мисли Бруно, че е още там. Съвсем спокойно си плетеше кошницата. Той не можеше да извика и никой не би предположил, че е сам във вилата.
Тръгнах след нея по терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките. Лампите светеха зад големия прозорец към залива. Наблюдавах я, докато тичаше надолу по стъпалата и видях как изчезна зад вратата на апартамента. Изчаках няколко секунди, после я последвах. В пристана имаше малка лодка с гребла, завързана до моторницата. Бях точно под прозорците на къщата, скрит в сянката. Чух прозорецът да се отваря.
— Тук е като пещ — недоволствуваше Лаура. — Защо не си отворил?
Гласът й се чуваше съвсем ясно в тихото спокойствие на Лаго.
Поглеждайки нагоре, съзрях масивната фигура на Белини, тръгнал към прозореца.
— Валерия пристига утре — каза тя. — Дейвид си отива следващия понеделник. Сестрата поиска по- дълга почивка. Нарежда се великолепно. Петък вечерта, Марио.
Белини изсумтя.
— Петък е толкова далече. Омръзна ми това чакане. Трябва да се измъквам от страната.
— Невъзможно е да го направим преди петък. Не можем да си позволим да правим грешки. Освен това Дейвид трябва да има време да я опознае. Това е по-важно от всичко друго.
— Дяволски предпазлива си — изръмжа Белини.
— О, не, Марио. Толкова си неразумен. Заради няколко дни повече няма да поема никакви рискове. Сега слушай какво ще ти кажа и те моля, опитай се да го запомниш. Ще дойдеш тук в девет в петък вечерта. Ще те чакам. Ако всичко е наред, ще се качиш във вилата. Аз ще остана тук, за да съм сигурна, че никой няма да ни безпокои. Не виждам как би могъл, но трябва да сме сигурни. Не бива да се навърташ насам до петък вечер. Разбираш, нали?
— Естествено, че разбирам — изсумтя Белини. — Стига толкова приказки. Кога ще получа малко пари? Това искам да зная.
— Само преди няколко дни получи петдесет хиляди — каза рязко Лаура. — Не мога да ти дам повече.
— Трябват ми още — озъби се Белини. — Докога ще ти повтарям, че трябва да се измъкна от страната? Опасно е за мен. Ти не знаеш на какво са способни тези дяволи, след като веднъж започнат да те търсят. Искам един милион лири. Ти ми обеща и по дяволите, ще ги получа.
— Ще си ги получиш в петък. Ще продам перлите си. Но никъде няма да заминеш, Марио, ако в петък направиш някоя грешка.
— Аз не греша, а ако ти ми изиграеш някой номер, малко змийче, ще ти счупя врата.
Лаура се засмя.
— Няма да има номера, Марио.
— И по-добре да няма. Ела. Тази вечер много говорим.
— Разбра ли, Марио?
— Стига приказки, ела тук!
Беше малко след един часа, когато открих, че Лаура изкачва стълбите откъм къщата с лодките. Пушеше цигара и си тананикаше, клатушкаше се. Видях я да изкачва стъпалата на верандата и да влиза в стаята на сестра Флеминг през прозореца.
Изчаках да изгаси, преди да си тръгна. След няколко минути с изненада видях, че се запали лампата в стаята на Бруно.
Притичах бързо и тихо, стигнах до верандата и пропълзях към отворения прозорец.
— Още ли не си заспал? — казваше Лаура. — Да не би да си се чудил къде съм била през цялото това време?
Надзърнах в стаята.
Беше застанала срещу него, опряла се в края на масата до леглото, със скръстени ръце, с цигара между
