На следващата сутрин в девет и половина чаках в гаража, когато Валерия дойде.
— Лаура каза да отида в Милано с теб — каза намръщена. — Ходи ли ти се?
— Ако на теб ти се ходи.
— Ходи ми се, но не обичам да ме третират като дете. Практически тя ми заповяда да отида. Нищо не ми струва да остана тук, само за да й покажа, че от нея не приемам заповеди.
— Ако ти се ходи, да вървим — рекох, усмихвайки се на решителното й изражение.
— Трябва да бъда тук, когато дойде доктор Перели. Той каза, че ще дойде по обяд.
— Тогава всичко е наред. Няма да имаме време да отидем и да се върнем от Милано до обяд. Ако искаш сутринта да отидем до Стреза, а утре сутрин — в Милано.
Решихме да направим така.
В Стреза прекарахме много приятна сутрин, зяпахме по магазините и гледахме как туристи се качват на едно корабче за Паланца.
Валерия ме разпитваше за боевете в Южна Италия, аз й разказах за някои свои подвизи и за освобождаването на Рим.
Разговорът вървеше леко и открих, че тя е много приятна компания. Както и предишния път, времето се изплъзна незабелязано. Върнахме се, за да хванем Перели тъкмо когато тръгваше.
Той изглеждаше загрижен, когато се приближихме.
— Как е той, докторе? — запита Валерия разтревожено.
— Все така. Преживял е тежък шок, нещо го измъчва. Да можех да разбера какво е. Дадох му успокоително, така че би трябвало да спи през повечето време. Не желая някой да го безпокои. Казах на Лаура да не влиза при него, ти също. Сестра Флеминг ще прави необходимото. Този уикенд тя няма да отсъствува. След хубавата почивка възможно е пак да се подобри, но дотогава никой да не влиза при него.
Веднага си представих как Лаура е реагирала иа тази новина. Планът й се отлагаше, щом сестра Флеминг не заминава. Сигурно не може да си прости, че така е разстроила Бруно.
В същото време с облекчение разсъждавах, че ще имам време да измисля нещо, за да може Валерия да бъде в пълна безопасност.
Перели ме изгледа.
— Чух, че смятате да напуснете в понеделник. Вярно ли е?
— Ами да — отговорих, внезапно усещайки неохота да бъда категоричен по въпроса за заминаването. — Мислех да тръгна.
— Ще бъда много доволен, ако останете още една седмица. Ако той има подобрение, ще искам да се попече малко на слънце, а това означава, че пак ще има нужда да бъде преместван. Докато се закрепи, не бих искал някой непознат да се занимава с него. Бихте ли останали още една седмица?
Поколебах се.
— Моля те, остани — обади се Валерия. — Зная, че Бруно не обича промените. Ако останеш, ще му помогне. Ще останеш ли?
— Ами, добре, ще остана — казах с повече желание, отколкото исках да покажа. — С удоволствие.
Перели кимна.
— Тази седмица няма кой знае какво да правите, но следващата се надявам да преодолеем това влошаване и да свалим Бруно в градината. Той има нужда от пълна промяна а обстановката. Иска ми се да го преместим в Стреза, ако постигне чувствителен напредък през седмицата.
— Прекрасна идея — каза ентусиазирано Валерия. — Той не е в опасност, нали, докторе?
Перели поклати глава.
— Не. Сърцето му е достатъчно здраво, но е преживял тежък шок. Не бива да се безпокоите за него. Нека да почива. Междувременно вие се разхождайте и се забавлявайте. Ако има нещо наистина тревожно, ще ви съобщя.
Кимна към мен и потупа с обич Валерия по рамото.
— Приятно прекарване и престани да се тревожиш — каза той и тръгна към колата.
Валерия се обърна към мен, а очите й блестяха.
— Това е хубава новина, нали. Много ти благодаря, че реши да останеш.
— Радвам се, че ще бъда полезен.
— Слушай, след като нищо не мога да сторя за него, няма смисъл да седим вкъщи. Хайде следобед да отидем до Изола Белла и да разгледаме градините. А утре да се разходим до Милано. Можем да останем за обяд и да прекараме целия ден там.
— Не зная. Аз съм тук, за да работя. По-добре попитай синьора Фанчино.
— О, тя няма да има нищо против. Ще отидем ли?
— Ако тя се съгласи, аз съм готов.
След обяда тъкмо излизах от кухнята, когато Лаура ме извика.
Беше бледа, със сенки под очите.
Представях си как се чувствува. Белини бързаше да замине и й създаваше трудности, както разбрах от техния разговор. Сега, след като нещата се забавяха още повече, щеше да си има сериозни неприятности с него и от израза й долових, че е бясна.
— Перели поиска ли от тебе да останеш още? — запита тя рязко.
— Да. Имаш ли нещо против?
— Разбира се. Не ми се иска да останеш, Дейвид. Смятам, че е по-добре да си тръгнеш.
— Добре, щом мислиш така. Най-добре се обърни към Перели. За мен е удобно да си тръгна в понеделник. Отложих го само защото той ме помоли. Тя ме погледна проницателно.
— След като той ти е наредил да останеш, по-добре остани. Радвам се да чуя, че тъкмо доктор Перели те е убедил. Стори ми се, че си се увлякъл по Валерия.
Едва си наложих да остана спокоен.
— Това ли е всичко, което има да ми казваш?
— Не съвсем. Очевидно Валерия иска да командува. Тя май си въобразява, че ще имам нещо против. Нямам. Така че, забавлявайте се.
Обърна се и с бавната си ленива походка тръгна по верандата към своята стая.
През следващите пет дни с Валерия бяхме буквално неразделни.
Ходихме в Милано, до Лаго ди Комо, до Павия. С лодката пресякохме Лаго до Локарно. Изкачихме Мотероне, направихме си пикник на върха, откъдето се откриваше прекрасна гледка, която започваше от равнината и обхващаше цялата верига на Алпите. Нощем излизахме с рибарите и ловяхме пъстърва. Къпехме се, говорехме си и се забавлявахме.
За мен времето беше замряло — като че излизах от гадното бурно течение на живота, по което се носех, и бях стигнал до брега на покоя и щастието. Никога досега не бях се наслаждавал повече на живота.
Не знам кога точно се влюбих във Валерия. Вероятно, когато я срещнах за първи път, когато ми се яви като олицетворение на младостта, красотата, невинността и безгрижието. Като я видях за първи път сякаш усетих физически удар.
Но не знаех, че съм влюбен в нея, докато един следобед, както бяхме седнали под дърветата на малкия закътан плаж край Черо, вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.
Тогава рзбрах, че означавам нещо за нея, понеже тя бързо отмести поглед и се изчерви.
Седях там, притихнал, и се замислих върху откритието, което ме изплаши. Такава любов не съм преживявал. Тя нямаше нищо общо с лудото физическо привличане, което чувствувах към Лаура. Беше съвсем различно. Знаех, че е безнадеждно. Бях тринадесет години по-възрастен от нея. Нямах пари. Полицията ме издирваше. Нямах бъдеще.
— Дейвид … — започна Валерия и спря.
— Да? — отвърнах, без да се обръщам към иея.
— Ти ме озадачаваш. Защо живееш по този начин в Италия? Зная, че едната причина е книгата ти, но не можеш ли да си намериш по-добра работа от това, което сега вършиш?
— За Бога, не се притеснявай за мен — казах и се опитах да се засмея. — Мога да се грижа за себе
