— Но ние не можем да го направим. Просто не можем.
— Обичаш ме, нали?
— Добре, да, но нищо не можем да направим. Какво ще си помисли баща ти?
— Не бъди глупав, Дейвид. Това е нещо между мен и теб. Още в първия момент, когато те видях застанал на перона, изглеждаше толкова смутен, опитваше се да ме откриеш и аз…
— Спри! — извиках яростно и насила я отблъснах от себе си.
Тя изричаше практически същото, което Лаура ми каза в мръсната мрачна стая, където се любихме.
— Дейвид!
— Няма смисъл! Ние сме твърде далече по начин на живот, по възраст, по всичко. Не е редно.
— Разбира се, че е редно — каза тя и ми се усмихна — Ще кажа на Бруно. Той ще разбере. Харесва те. Ще ти даде тази работа, за която ти казах. Можеш да останеш тук. Можеш да продължиш и с твоята книга. Скъпи, не разбираш ли, че всичко е наред?
— Не е наред, Валерия. Нямаш представа колко съжалявам за всичко, но просто няма да стане. Ти нищо не знаеш за мен и освен това съм твърде стар за теб. Няма да спорим на тази тема. Всичко трябва да спре още сега!
— Валерия!
Гласът на Лаура се чу от стълбите.
— Валерия! Тук ли си?
— Иди при нея — рекох и леко я побутнах. — Не бива да ни заварва заедно.
— Няма да се откажа от теб, Дейвид — каза непокорно Валерия. — Знам, че ме обичаш и аз те обичам.
— Няма да те оставя да извършиш нещо глупаво.
Тя се обърна и побягна нагоре по стъпалата.
Целият следобед беше пред мен. Реших да взема лодката на Бичи, да отида някъде, където нямаше да ме безпокоят и да размисля какво да правя.
Докато се опитвах да запаля мотора, чух шум на двигател откъм къщата с лодките. Веднага след това видях голямата лодка да излиза изпод върбите и да се насочва към Стреза.
Лаура седеше зад кормилото.
Седях и я наблюдавах. Кошмарът отново започваше.
Рязко и свирепо дръпнах въженцето и моторът се запали. Тръгнах след Лаура.
Нейната лодка вече представляваше малка точица в далечината. Можех да предположа къде отива, но исках да бъда абсолютно сигурен, че ще се срещне с Белини.
Стигнах Пескатори за по-малко от час. Докато минавах, забелязах моторницата, закотвена на пристана на хотела.
Продължих, доволен, че тя следва плана си. Когато стигнах пристанището на Стреза, завързах лодката и се изкачих към главната улица.
Сега вече знаех, че трябва да взема решение. Повече не биваше да отлагам.
Тръгнах бавно под парещите слънчеви лъчи и стигнах до цветните градини срещу хотел „Регина палас“. Там седнах, запалих цигара и се замислих какво е най-добре да предприема.
Ако замина в петък, това само щеше да отложи опасността за Валерия. Освен това не можех да я оставя сама във вилата сега, като не знаех дали Лаура няма да направи изненадващ ход, да накара Белини да извърши убийството в мое отсъствие и той да носи последствията.
Макар през цялото време да ми бе известно, че ако не сторя нещо драстично, само ще отложа заплахата, когато се замислих върху това, се паникьосах.
Дълбоко в съзнанието си знаех, че има едно-единствено решение, не би могло да има второ, но дълго отказвах да го приема. Досега дори не бях го оформил като конкретна мисъл.
Виждах ситуацията така: Валерия беше влюбена в мен, а аз — в нея. Имаше работа, която бях в състояние да върша и която щеше да ми носи удоволствие. Съществуваше и далечна възможност Бруно да склони да се оженя за Валерия.
Всичко това би могло да се случи, ако Лаура я няма. Една нейна дума и щяха да ме арестуват и вероятно да ме обесят за убийство, което не съм извършил. А по-важното е, че тя кроеше да убие Валерия.
Безопасността и щастието на Валерия, моята безопасност и щастие бяха в ръцете на Лаура.
Докато Лаура е жива, нито Валерия, нито пък аз щяхме да имаме сигурност, но ако се случеше Лаура да умре, цялата картина щеше да се промени в наша полза.
Ето я най-после — конкретната мисъл в съзнанието ми, мисъл, която носех някъде дълбоко през последните два дни.
Ако стане така, че Лаура умре…
Хвърлих цигарата и се изправих.
Това е лудост, рекох си. Заплитах се в убийство. Лесно е да си кажеш: „Ако Лаура умре, ще бъдем в безопасност“. Лаура нямаше да умре. Ако …
Отидох бавно до парапета, който обграждаше крайбрежната улица, облегнах се и се загледах отвъд Лаго към червените покриви и белите къщи на Ароло.
След като тя възнамеряваше да убие Валерия, защо аз да не обмисля нейното убийство? Какво право има да живее? Това ще бъде висша справедливост.
Сърцето ми заби по-силно, устата ми пресъхна. Опитах се да изгоня тази мисъл, но вече бях сигурен, че това е единственото разрешение. Ако не исках да изгубя Валерия, Лаура трябваше да изчезне.
Още откакто се опитваше да ме убеди да я отърва от Бруно, бях добил чувството, че е лесно да стигнеш дотам и да извършиш убийство. Атмосферата в къщата, безмилостната Лаура, обстоятелствата в собствения ми живот и любовта ми към Валерия правеха убийството приемливо.
Но как да го извърша така, че да остана в безопасност? Нямаше ли някакъв начин да го припиша на Белини? Лаура се опитва да въвлече мен, защо аз да не въвлека Белини? И това би било висша справедливост.
Времето течеше. Разполагах само с два дни, за да си изработя план.
Запалих нова цигара и се изненадах, че ръката ми въобще не трепна. Сърцето ми отново биеше нормално. Обземаше ме някакво усещане за студ, независимо от знойното слънце. Върнах се на пейката и седнах.
Налагаше се да бъда много внимателен. Предполага се, че всеки убиец прави поне една грешка. Трябваше да не допусна никаква. Твърде много зависеше от това да не сбъркам.
Първо — мотивът.
Нужно беше да съществува убедителен мотив, който би насочил следата към Белини.
Той вече е подозрителен. Има досие от затвора и всички знаят, че е бандит. Нямаше да е трудно полицията да бъде убедена, стига да изнамерех добър мотив.
Какъв ли?
Перлите на Лаура.
Тя вече си ги прибра от Станито и ги сложи веднъж или два пъти. Щеше да е съвсем просто да ги взема от стаята й, ако не ги носи в петък вечер.
Белини беше работил във вилата. Той знае за перлите. Какво по-очевидно от това да реши да ги открадне и докато го прави, да убие Лаура.
Почувствувах лекия гъдел от студената пот, която се стичаше, по лицето ми, и нетърпеливо я избърсах.
Лаура беше уредила да се срещне с Белини в къщата с лодките в девет часа в петък вечерта.
По това време трябваше да работя по колата в гаража.
Валерия ще е с Бруно.
Няколко минути преди девет ще сляза в къщата с лодките и ще си отворя с ключа, който тя ми беше дала.
Когато Лаура пристигне, ще я ударя по главата, после ще сляза на пристана и ще чакам Белини.
С него трябва да бъда изключително внимателен. Но долу има много места, където бих могъл да се
